Марсианците с резачки

Скоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица в Плана

   

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета.

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Пирин и неговите писти

Някога, преди много години, когато бях 5-6 клас и даже вече не си спомням кога точно е било, от училище отидохме на екскурзия в Банско. То тогава беше едно село. Не си спомням много неща да сме видели – заведоха ни до църквата, музеите на Неофит Рилски и Вапцаров, заведоха ни да видим какво е тепавица, разгледахме архитектурата на централния площад и в общи линии това беше.

Настаниха ни в един от броящите се на пръстите на едната ръка хотели, който беше май и най-новия и гъзарски – Стражите. Беше направо прекрасен, спомням си, че бяхме три съученички в мезонет! Засилих се да се друсна на леглото и, както се метнах се чу храс! Оказа се, че няма пружина отдолу, а някаква дървена скара – новост, която още не знаех, че е измислена.

След като преспахме, а един съученик беше откаран в болницата в Разлог, заради алкохолно отравяне с вино и опит да се набута в раклата в стаята си, на следващия ден ни откараха с автобус извън града, някъде в подножието на планината, на една поляна с кръчма край реката. Беше приказно място, хапнахме, човек от БТС ни изнесе лекция за планината, разказа ни как нагоре след цял ден и повече се ходело до хижите Бъндерица, Академика, Вихрен  и чак връх Тодорка. Но всичко било туристически пътеки, а ние дребосъците няма как до никъде да стигнем така.

Останахме си с мечтата за митично изкачване нагоре.

И да беше останало така! Но не би.

След хубавото изкарване на Elevation Fest, дойде събота, в която се наспахме хубаво докъм 10 ч. , лежерно пихме кафе в Добринище и се чудихме до къде да отидем. Имаше малка особеност в състава на компанията, която не позволяваше да правим истински планински преход, пък и за такъв се бяхме сериозно успали. В крайна сметка се натоварихме на колите и тръгнахме към х. Вихрен. Отдавна слушам и се възмущавам на мащабното строителство по планините ни и се изненадах от доста неща по пътя.

Като за начало, минахме през Банско, и пътьом, приятелите ни, ни показаха къде се намира хотел Стражите – някога на самия край на града, сега си беше направо погълнат от околните постройки. Предполагам и никога няма да разбера коя е била поляната с кръчмата край реката и най-вероятно също е потънала сред  хотели и къщи. Продължихме нагоре в планината и все очаквах пътя поне от асвалтов да стане чакълест и еднолентов, но това така и не се случи. Наистина, предпочитам да нямам възможността да видя много места, отколкото да са толкова достъпни, колкото сега и то с кола.

Първо спряхме на гордостта сред пистите – Томба. Огромна и страшна писта, свършваща на Бъндеришка поляна Бъндеришки гьол за изкуствен сняг. Доколкото знам едно време е било наистина прекрасна поляна, но нали местните и те деца гледат, а поляната гърла не храни, поне според царящото разбиране за нещата от живота…

За мое огромно съжаление отново се натоварихме на колите и продължихме по асфалта още по-нагоре изведнъж се оказа, че паркирахме пред Байкушевата мура. Точно паркирахме. Значи и до нея се стигало с кола…

Като я гледах такава огромна и величествена се сещах за Рим, Колизеума, за Св. София в Истанбул, все нейни връстници… Зачудих се и колко ли са полезни за нея спиращите в подножието й и подминаващи я коли, газовете, които те изпускат и увеличения човекопоток край корените й. Дали ще доживее да я видят пра-пра внуците ми или не?

А поникналите растениица по клоните й ми напомниха на  комерсиалния Аватар и се зачудих, дали няма да дойде ден, когато ще е прчка за новата писта и ще се наложи да бъде „преместена“…

Алтернативен живот на планета "Байкушева Мура"

До Мурата е караван-плаца, където има хапване и може да се опънат палатки. Можете да починете и в х. Бъндерица. Ние избрахме второто, поради пренаселеността на първото място. Тамън кебапчетата си дояждаше Петър Стоянов, който ни отстъпи масата си. Досърбя ме да го питам туй-онуй, ама нейсе, нали в планината всички сме туристи.

След като починахме пак на колата се „метнахме“ до Шилигарника. Писти, писти… Имам още една представа за пистите от едно време – едно лято, нашите не се бяха доредили до карта за морето и отидохме на Пампорово. Една от най-прекрасните ми ваканции – тучно зелени писти, осеяни с прекрасни, червени, лъщящи на слънцето диви ягоди.  Толкова диви ягоди накуп не съм яла повече в живота си.

Е, на Шилигарника имаше…нямаше ягоди, нямаше и зеленина. Не съм специалист, но не мисля, че една писта трябва да изглежда като лунен пейзаж през лятото.

Шилигарника или Луната?

Пясък и камъни и тук таме поникнл райграс, поливан с пръскачка пред чайните. Дали така трябва да изглежда планината?

Райграс на мястото на веригите от камиони

Е, Нона днес предложила да се узаконят незаконните писти на Юлен над Банско… Мда, после ще се чудят, защо на пролет реката залива с камъни хотелите им. Между другото Нона може да се похвали с нещо пред ЕС – може да няма канализация в цяла София, но горе на дъното на Шилигарника има! (сериозно, няма майтап! Шахтата можете да я видите и на по-горната снимка на пистата, в долния ляв ъгъл)

Канализационна шахта на дъното на Шилигарника

Та така, щеше ми се да нямах възможността да видя тези неща, защото го направих нечестно спрямо Планината. Но ще се върна там. Ще се върна без кола. Искам да стигна до всички тези кътчета благодарение на двата си крака и дишайки смолата на боровете. Въпросът е дали Шилигарника и Томба няма да пожелаят да слязат при Мохамед хората от Банско, Разлог и Добринище (последните за сега, не са зле и им пожелавам никога да не направят писти в близост и да си останат спокойно място).

П

Днес е ден на протест.
Искам да протестирам, но и не искам.
Не мога да престана да се ужасявам какви неща се случват наоколо. Искам да протестирам за Витоша, Рила и нейните пътеки, изчезващия облик на София, престъпността, корупцията, земеделците, които гледат как хора, които не знаят откъде се хваща лопатата живеят от техните субсидии… и всичко, в което сме затънали днес. Защо се сърдим на авторката изобразила страната като клекало?

Но и не искам да протестирам. Не искам за пореден път да съм участник в нечие чуждо представление, каквото се опитват да го направят. Едни ми напомнят за Жан Виденов и мизерията тогава, други за „революцията”на 1997-ма. Помним ги и двете, но втория тип хора са ми особено странни, по-скоро ми е странна избирателната им памет. Хора, които помнят заплатите по 3 долара, но са забравили продажбата на Балкан за левче, забравили са корабостроителниците и Плама Плевен. Забравили за политическия тХРуп, който ги употреби през 1997-ма, а по-късно ни обвини, че не го разбираме и млъкна. Пиявица, надушила момента се опитва пак да яхне хората. Не мога да съм на едно място с такъв човек и екипа му от 10процентчици, защото 10-те процента от еврофондовете са доста повече от 10-те процента, които те вземаха преди. А днес се иска и повече.

Вече не вярвам на никой от хората в бялата къща на края на пътеката от златни павета, уж водеща до приказния град Оз. Води, но само за хора, като тези, а града е приказка само за тях. Останалите живеем в клекалото, а не мисля че с протест ще излезем от там. Но може и да не съм права.

100, 99, 98… национални туристически обекта

Вандали сме и това май не е новина. Диваци сме Нация от вандали и диваци ли сме?
Година след това, което видях в пещера Магурата, вчера в репортаж по БНТ видях и „подобренията“ в „Ивановите скални църкви“. Последните не са включени в 100-те ни национални туристически обекта, но присъстват в един даже много по-авторитетен списък, този на световното културно и природно наследство под закрилата на ЮНЕСКО. И какво станало онзи ден там? Ми напили се някакви пишлемета, келеши с още жълто около устата и си изчегъртали там де що намерят на лице да прилича. И имената са си издълбали, че да помни народа во веки великото им дело!

Вайках се преди година за това, че няма да оставим съхраним нищо за децата си – нашето бъдеще, да видят какво е имало някога тъдява. Какви ти деца, какви пет лева, ми то нашето бъдеще сам си ги заличава тия неща. Вече не сме ние, дъртите, тия дето не пазят, пренесе се чумата на плещите на нашето бъдеще…
Ма няма да му тежи дълго на крехкото ни бъдеще. Като всеки списък и този на 100-те обекта, и на ЮНЕСКО се изчерпва. Като ги унищожат всички, за бъдещето на нашето бъдеще няма да остане какво да унищожава. Бяло поле, табула раза, ей това ни е бъдещето!

Великата рилска пустиня

Ще използвам за заглавие тази малка заемка и преработка от дядо Вазов, защото такава ми се видя Рила в неделя, когато се завърнах там след осемнадесет години.

И наистина, планината не съм я катерила от далечната 1990 г., когато бях на екскурзионно летуване. По ирония на съдбата се връщам след толкова много години почти по същото време. Помня, защото тогава, завършвайки няколкодневния преход в хижа Скакавица, вечерта гледахме репортажа от палежа на Партийния дом (било е на 27 ми август, като днес, а палежа беше на 26ти – точно когато минахме за завършек през езерата). Хората правеха и продължават да правят глупости след осемнадесет години, а Рила стои и им гледа сеира.
В неделя, няколко дена преди датата, се завърнах на Седемте рилски езера.

Станахме рано и в 7 ч. отпрашихме към посока Сапарева баня.
Нямам спомен как сме слезли някога от х. Скакавица. Днес обаче е повече от лесно. В планината, откъм Сапарева баня, се вие хубав двулентов път. Той подминава Скакавица и продължава нагоре чак до х. Пионерска. Нов асфалт, нови бордюри, пари. Ще ти се да слезеш с погнуса от колата при мисълта, каква сеч е била.

На х. Пионерска има толкова коли, че си мислиш, че се провежда околийски събор. Човек трудно намира къде да паркира. С пристигането те накацват едни нахални като гларуси младежи с джипове:“Превоз до Езерата?“ Не знам колко струваше, дори самата мисъл да се поинтересувам от това ми противееше.
Слязохме и затърсихме табелата за Седемте рилски езера. Оказа се на отрязан склон с табелки врътнати навътре, така че трябваше да се постараем, за да отпочнем пътя. Още след първия завой видяхме опразнено място насред гората и песента на резачките. Не отидох натам, надявах се да не се сблъскам с чудовището…

Пътеката беше прекрасна, зелена и малка, но свърши внезапно. Дори да не беше непрекъснато чуващият се шум от резачките, все някога щяхме да излезем на едно от най-кошмарните места в гората – мястото, където вече нямаше гора. Единствено дънера на дървото с указващите табели стърчеше самотно на поста си, сочещо пътя на хората със здрави обувки и раница на гърба. Уви, скоро няма да го има.

Шмугнахме се пак в гората, сред борове, по килима от изпопадалите им иглички. А миризмата! Удивителна е миризмата на борова гора и няма кой да я опише, трябва да я помиришете сами.
Изведнъж изскочихме на една голяма поляна, а отвъд нея се намираше чудовището, за което бях чувала, но не исках да виждам – лифта. Един от металните му стълбове стърчеше насреща ни, изпъчен гордо и напето, надсмивайки се над дърветата околовръст, над мен и хората. Балъци.

Това беше момента, в който се сетих за „Великата рилска пустиня“. Оказа се, че поляната е прорязана от прашен път, по който се зададе един джип. Занемяла извадих фотото. Щрак, такова чудо рядко се вижда, помислих си. И аха да прибера фотоапарата на пътя изникнаха още два джипа. Пушилка, прашилка…Рали „Париж-Дакар“ насред Рила, във финална пустинна фаза. Третият джип подмина. Беше с един шофьор и един единствен пътник, с който се изгледахме, той отмина и създаде малката пустинна буря след себе си.
Зачудих се дали, Рила може да стане някога пустиня? Дали е възможно на всички дървета и горски обитатели някога да „им бъде поискана оставката“ и да бъдат изпратени нанякъде, където да не пречат.

След няма и половин час настигнахме паркираните пред х. Седемте езера джипове, които обаче се стягаха за обратния път, защото други „куфари“ чакаха да бъдат извозени до горе срещу заплащане.
Ние емнахме към високото. И въпреки витошкия ми тренинг направо издъхнах по високата урва. Сякаш сърцето ми щеше да изскочи. А гледката от горе е невероятна – в ниското са хижите, палатките, конските кервани, над тях си ти и зъберите на планината. Но не си сам, не.

Под „пустиня“ Вазов е разбирал пусто място, безлюдно и самотно. Днес Рила може да се приближава към буквалното значение, но напълно е загубила смисъла на думата, който ѝ придава патриарха на литературата. Тук е всичко друго, освен пусто. Щъка народ, на талази. Семейства, двойки, компании, по джапанки, по сандали, прически и дамски чанти. А аз си мислех, че Черни връх е пренаселен! Тук хората са двойно повече. И не са сами, ностят боклуците си. Фасове, найлони, огризки. Събрах няколко фаса и една бутилка, но си дадох сметка, че ако продължа ме грози опасността да влача надолу няколко чувала с боклуци, пък аз тях (чувалите) не ги взех.
След изкачването изникнахме като гъби на едно огромно било и от там по равното, покрай поляната на дъновистите, право до Бъбрека. Красота и изхвърлени кренвирши, салам, кашкавал и сирене на купчинка. Рибки се плацикаха на сантиметри от брега, ние хапнахме по един сандвич и отново нагоре.

Минава се край най-дълбокото от седемте езера – Окото. Дълбоко е главозамайващите за мен 37.5 м пишеше на табелата. Според измерването извършено през 2005 г. обаче компютърът е показал 37.7 м. Едвам поели дъх отново тръгнахме нагоре, защото ни чакше и Сълзата и главозамайващата гледка отгоре. Пътя е стръмен и камънист, чукар. Аха се обърнеш назад към Окото ти се струва, че висиш на отвесна стена и ей сега ще се търкулнеш надолу. А може само на мен така да ми се е сторило, защото, както казва Емил, съм си „бъзличка“.
Не знам дали скалната площадка, до която стига човек носи определено име, но за мен си беше
Скалата със скалните пирамидки
Изкачваш се до нея изплезил език и със сетни сили добавяш на някоя от пирамидките и своето камъче. Някои до толкова са се вживели, че са си извадили маркер или тебешир, за да надпишат своето име. Отръсваш се леко от умората и си готов да се огледаш:
От ляво са Окото и Бъбрека, пред теб Близнака, Трилистника и Рибното езеро, което е леко жабурнясало, и Долното. Остава само да надникнеш зад дясното си рамо и да видиш най-восокото – Сълзата.

Който няма повече сили си опъва нещо, сяда и отваря пакетчето семки, което си влачи отдолу. Поне това правеха някои от хората там.

Ние обаче минахме покрай Сълзата и продължихме по пътя нагоре. Нямахме време за много, но пък беше приятно. След кратко изкачване оставихме човешката суетня зад гърбовете си и се изкачихме на билото и до Раздела. Няма как да го сбъркате – има си камбана за загубилите се. Е, връвчиците са ѝ скъсани и е чудно как ще звъниш, ако се загубиш, но нейсе. Надясно се отива към х. Иван Вазов. Това е една страхотна хижа на вълшебно място или поне такива са спомените ми.
Дори и сега, само при гледката ми се разтупа сърцето, че и няколко сълзички търкулнах по хубавото време, когато бях на пипилотската възраст и търчах надолу към хижата. Сега умът ми препускаше натам бясно, към хижата и спомените, но уви телом закрачих наобратно, защото ни чакаше обратния път. Но ще се върна! Определено съм решила да направя една инспекция преди да станат двадесет години от предишният път.

Наопаки се върнахме с конските кервани. Взех си печат за книжката на 100-те обекта и направих снимки на трите плаката в х. Рилски езера. Много идейни и се чудя защо не се раздават на всеки на входа в НП Рила.

Та това е Рила откъм 7-те езера. Минаваш през гъста гора, борове, хвощови храсти и изгоряла от слънцето степ. Изкачваш се горе в облаците и се откъсваш от всичко земно и низко, захвърляш го в подножието на Великата рилска пустиня, засега.
Скоро лифта ще превозва и него.