Пещера „Магура“

Високи, сини планини,
Реки и тъмни пещери…

Така си припявах на отиване към една от най-красивите пещери в България – „Магурата”.
Почти всеки помни от учебника по природознание за урока за скалните рисунки в „Магурата”. Всяко дете е потрепвало от почуда от факта, че те са там не от стотици, а от хиляди години, и че хората, които са ги нарисували отдавна са станали на пепел и са ни завещали не просто едни рисунки, а своя духовен свят, пък бил той и малко по-примитивен и по-наивен от нашите четвъртокласнишки рисунки.

В късната и леко мрачна неделна сутрин се отправяме от Белоградчик към пещерата. Какво може да се каже за нейното съкровище?:

„Бисер на пещерата са уникалните скални рисунки изпълнени с прилепно гуано (тор). Те са многопластови и от различни епохи – епипалеолит, неолит, енеолит и началото на раннобронзовата епоха…Изобразяват танцуващи женски фигури, танцуващи и ловуващи мъже, маскирани хора, богато разнообразие на животни, „шахматни“ пана, слънца, звезди, оръдия на труда, растения. Слънчевият годишен календар от късния енеолит с добавки през раннобронзовата епоха е с голяма точност и прецизност на записите…На места, изображенията представляват сложни композиции и загатват за разнообразието на идеите на един богат на форми и идеологии, митологии и интелект свят.”

А сега предстои да ги видим с очите си!
Какво вижда човек обаче?
Входът за пещерата е 4 лв. Нормално за една европейска страна – пещерите с подобни рисунки в Европа са по-малко от пръстите на едната ръка – трябва да се плаща на охрана, на екскурзовод, за осветление…
Но каква остава почудата, когато ти се каже, че групата с екскурзовода вече е тръгнала и ти трябва да я догониш…ако разбира се решиш да го направиш. Започваш да ситниш по хлъзгавите влажни камъни в опит да настигнеш групата и да чуеш нещо за пещерата.
А каква красота само! Залите започват да се редят пред погледа на посетителя. Имащата фантастични размери „Триумфална зала”, „Подмола”, дъхът ти секва когато навлезеш в „Срутището”! Но не ти се иска да изпуснеш лекцията в залата с рисунките и да чуеш нещо повече за тях, за това продължаваш на тъгъ-дък, докато не чуеш в далечината гласовете на групата. Екскурзоводът, млада госпожа, се надвиква с татко, който опитва да накара сина си да не слага повече от „каменните висулки” в джоба си. Както разбираш малко по-късно едно кубическо сантиметърче от тях се образува за някакви си 150 години. И тогава пред теб се показва първата картина…прилича на стилизиран кон. Подозрително съвременен, оставаш с дълбокото убеждение, че не стои тук повече от няколко години. Дочуваш, че лекцията е започнала и отново забързваш, но започва да те обзема една обърканост, колкото повече влизаш навътре…
Къде са рисунките?! Вървиш през нисък сводест коридор, върху чийто варовик започваш да четеш: „Петър”, „Алекс+Теди”, „Митко”…Отпърво те обзема хлад, по-студен и от въздуха в самата пещера! Това тук прилича повече на входа на жилищен блок или на градска тоалетна, отколкото на
„Една от трите пещери в Европа с такива уникални по рода си рисунки”
– по думите на екскурзовода.
Но това не е възможно, това е сигурно само тук, вътре има човек който пази. И тогава стигаш до галерията с рисунките и
З А С Т И В А Ш
Влизаш и виждаш рисунки, нарисувани от човешка ръка преди хиляди, хиляди години, и изведнъж причината за временното ти онемяване се променя – пещерните рисунки са надраскани, с ключове, монети или каквото е било под ръка на съвременните неандерталци.
ПОТРЕС!!!
– меко казано. Нормалния човек не може да повярва, че това може да го извърши негоподобен, нормален човек. А драсканиците са толкова много, навсякъде, около и върху самите рисунки, че започваш да се чудиш дали в същност ти не си ненормалния, този който няма да издълбае една нова скална рисунка.
Пред това вандалство просто не можеш да мълчиш като ученик в клас, когато учителката е запитала:
„Имате ли въпроси?”
Разбира се че имаме, напират! Тази зала не се ли заключва? Има ли охрана за тази зала? А за пещерата изобщо? Тя затваря ли се по някакъв начин вечер? Толкова много въпроси и винаги един и същи отговор – НЕ. Няма охрана, никой нищо не пази и не заключва, често хората и сами се разхождат, без група, без екскурзовод.
През остатъка от посещението почти оставяш сляп за природната красота, защото грозотата на човешките постъпки тук те е ослепила. Малко по-късно екскурзоводката разказва за един сталагмит, който обаче вече е полегнал, нокаутиран от някой съвременен „каменоделец”.
Открита за масови посещения през 1961 г., пещерата е пренесла до нас нещо на 7000 – 10 000 години. В яда си едва се усещаш как си започнал да изчисляваш –
КОЛКО? Колко още им остава на тези скални рисунки?
30 години – надали, 10, много са, започваш да си даваш сметка, че ако пещерата продължава да се поддържа по този начин и три години ще са много докато не остане и помен от прочутите скални рисунки в пещера „Магурата”. А дали искаме да оставим на хората, не след 3000, а след 30 години, надписи като „Пепа”, прободено сърце с инициали, името на любим футболен отбор??? Дали хората от време оно не са били по-добри творци от нас и не са го казали по-добре? Защо не ги оставим да разказват на бъдните поколения историите си, нека не им отнемаме думата!
На излизане се сблъскваме с група хора. Решили да влязат през изхода, та да спестят по 4 лева. Отминаваш оставяйки ги на съвестта им и се чудиш как ли ще се радват на пещерните рисунки.

В категорията си „100-те обекта“ Dzver също е публикувал наблюденията си от пещерата и е сложил снимки. Една от тях говори крещи сама по себе си.