Когато вкъщи влезе чужд

От понеделник вратата на входа зееше. Колкото пъти я затваряхме, толкова пъти след това я намирахме отворена.

Обичам есента, листопадното жълто на дърветата и покриващото ги небесносиньо. Снимах ги по-миналия петък.

Купихме бира и забързахме към къщи. След малко започваше мача. За да извади ключовете, Емил ми подаде огромната бутилка и аз като весел пияндурник се захихиках с бутилката, чакайки да влезем. Емил отвори или поне така ми се стори. Всъщност дръпна ключа с половината патрон на него:
– Разбили са ни!
Изтръпнах, мозъкът ми се стопи или поне така ми се стори. Това което каза не беше възможно.
От устата ми се изтръгна само някакво жално изскимтяване. Оставих бутилката на стълбището и се разтреперех, но все още не разбирах това не е ли шега. Стоях на входната врата и не смеех да прекрача, кършейки ръце. Зърнах дрънкулките си разпилени в коридора, но не ги виждах. В погледа ми се набиваха само две малки червени топченца, пластмасови обеци, подарени ми от сестра ми. Стояха там на зеления мокет като малки цветчета, единствените останали на поляната на живота ми. Емил извика от хола:
– Телевизора е тук…- аз прекрачих входната врата, а Емил се провикна от стаята ни– и компютъра е тук, и принтера – за секунда помислих, че сме пощадени. Влязох в коридора и в този момент застинах. Емил каза това, за което се сетих в същия момент – КАМЕРАТА, взели са камерата!
Всичко се сгромоляса около мен. Погледнах хола – книгите по местата им, само шкафа разхвърлян по земята.
– Камерата…снимките, филмчетата, господи, аз не ги свалих…Емилееее…спомените ни…не ги свалих!
Носех я със себе си всеки ден, толкова много неща исках да снимам, навсякъде е пълно с вдъхновение, жълти листа, отворени прозорци и баби, седящи на пейките….
– Защо не я взех днес?! Защо, защо не я взех, аз всеки ден я взимам!!!
Всичко се завъртя. Започнах да снова напред назад без да пипам нищо, скимтейки и кършейки пръсти:
– Не пипай нищо! Обади се на полицията. – май бях изпаднала в истерия. Така ми се струва сега. Тогава мислех, че съм в ред.
Полицаите дойдоха след 20 минути.
Емил слезе да им отвори. Входната врата, която от понеделник зееше, сега стоеше затворена и трябваше някой да отвори. Качиха се и вътре нахлуха няколко мъже, и нито един от тях не беше униформен. При първа възможност попитах Емил дали са му се легитимирали. Не разбира се. В този момент всички ми приличаха на престъпници.
Захванаха се с отпечатъци. Други двама заснимаха. Сложиха стрелки пред някои от разпилените вещи. Бельото ми се валяше по земята. Стоях и гледах тъпо с убеждението, че не трябва да пипам нищо, отричайки си всяко право на лична неприкосновеност, убедена, че ако пипна нещо ще разруша всяко доказателство и Хорейшо няма да може да намери следи…
Чух се с родителите си, Емил с неговите. Откраднатото беше подарено с много обич и най-вече мисъл за бъдещето. Когато я получавахме капитан Стария чорап каза:
„Някога Пипи, те снимах с нашия фотоапарат. Всяко поколение трябва да е по-напред от предишното. Ето, ти ще снимаш твоите дечица с камера” Каза го разбира се много по-вдъхновено и красиво, от което сърцето ми се свива още повече.
Сега се чувствах така като да не е откраднат просто един обикновен предмет. Сякаш човекът влязъл в дома ми, бе откраднал бъдещето ми, всички моменти, които ми предстояха да се случат и трябваше да запечатам… просто ги нямаше вече.
Емил претърпя даже по-голяма загуба – цялото му минало с 10 годишна давност – изчезна, няма го вече.

После трябваше да ни вземат отпечатъци.
Стоях в средата на хола и докато полицая мажеше ръцете ми с един валяк с мастило, мислех за дръпнатото перде.
Дали сега крадецът гледа от някъде?
Наблюдавал ли ни е преди това, като по филмите – да ни проучва и изучава навиците ни.
Нещо вътре в мен искаше да е така и не от някакъв вроден мой ексхибиционизъм, не. Искаше ми се, човекът влязъл в нас да не е просто влязъл, да не е случаен, минаващ ей така за малко. Искаше ми се поне малко да му пука за мен, да знае как живеем с Емил, да е научил друго за мен освен какви дрехи имам в гардероба…да му пука…да види какво ми е… глупости! Никога няма да му пука.
Дали сега вижда, как взимат на мен отпечатъци вместо на него? На мен мирният гражданин. „Край с анонимността ти Пипи. Вече имаш досие и без да си престъпник. В списъка с отпечатъци си, наред с всичката мазна, долна и крадлива сган”.

А разгледал ли е информацията, която ни отне? Дали е видял колко сме щастливи с Емил?
Дали му се е приискало да се издигне над облаците, ако е видял снимките от самолета?
Прочел ли е разказите на Емил? Или просто е форматирал, изтривайки всичкия дългогодишен труд за секунди.
Прочел ли е стихотворението, което Емил написа за първият ми рожден ден след нашето запознаване?
Би ли му станало мъчно като види филмчетата ми от село – самата аз ги правих със сълзи на очи, защото отидох там за последно.

Предметите, които ни бяха взели – най-ценното и скъпо – нашите спомени и нашето бъдеще.
Отнеха ми и сигурността. Вярвам, че Емил ще ме защити и няма да позволи нищо да ми се случи. Но не мога да спра да се сепвам при всеки извънреден звук или шум. Не мога да се отърся от мисълта, че зад завесата има някой. Дърпам я и там няма никой, но мисълта, че може и да не е така не ме напуска. Проверявам дали ключа е превъртян до последно и светвам лампата в коридора на път за хола.
Чувството, че тук е ходил някой необезпокояван не ме напуска. Чувството, че той може да е пак тук, въпреки новата врата не ме напуска. Мисълта, че ще трябва да нося със себе си четири нови, блестящи ключа също…
И вече никога не искам да снимам листопад.

16 responses to “Когато вкъщи влезе чужд

  1. :-((( Много съжалявам, че ви се е случило всичко това. Уви, някой наскоро ми каза, че имало два типа хора – такива, коита са били ограбени и такива, които още не са.
    Спомням си чувството, когато на три пъти намирахме виличката ни разбита – а дори нямаше кой знае какво за взимане оттам, освен електрожена и две стари войнишки палатки… но от проклетия бяха чупили и хвърляли солници и предмети по земята…
    Спомням си и чувството, когато посред бял ден в центъра на София, в проливен дъжд пред поликлиниката само за десет минути някой успя да открадне и двете ни колела с Мишел, макар да бяха заключени. Не се забравя.

    Прегръщам те. Спомени ще си направите нови. И трябва да ти кажа, не боледувай дълго за снимките. По-гадно е това, че ти е влизал някой в интимния свят, че ще ги види дори може би. А да ги загубиш може и още по-глупаво, достатъчно е да гръмне без причина един хард, както стана при нас… на два пъти.

  2. Дам, познато усещане, наистина е много гадно.
    Преди 3 години на мен така ми изнесоха лаптоп и фотоапарат за сума пари от стаята в студентски град, докато спя. Грр, на сутринта просто не знаех къде се намирам, опсувах целия свят; следобеда обаче нещо ми прещрака и си казах „майната му пък. всяко зло за добро.“ и ми беше толкова щастливо да осъзная колко незначителни са такива предметни загуби и ако не им позволиш – няма да те сломят, най-много да те забавят малко.

    Така че света не свършва с това, а спомените и бъдещето не са в предметите, а в главите и сърцата ви и в хората около вас.
    Горе главата и се усмихни.
    Не забравяй – всяко зло за добро. 😉

  3. оооооооо ужасно съжалявам 😦

    …….

  4. Наистина чувството е отвратително, това, че някой е бъркал в твоя личен свят, е по-гадно от самата кражба. Спомням си, когато ми откраднаха колата, дълго време мислих за това, че вътре са и покупките за вкъщи, дразнех се при мисълта, че са разглеждали нещата, които съм взела за всеки един от семейството.
    Случило ви се е нещо много неприятно, но спомени ще си направите, наистина последните години и развитите технологии са ми дали възможност да запечатам много хубави моменти, но в главата ми все така ярки са и онези, които не са останали дори на черно-бяло филмче.
    Така че, горе главите!
    А листопадът е нещо прекрасно, ако не ти се снима, просто в някой по-топъл ден легни с любимия човек под някое дърво и остави листата да падат нежно върху теб, споменът ще остане завинаги.

  5. Моите съболезнования. Аз лично винаги съм се водил на принципа „няма нищо вечно“ не снимам, не оставям да ме снимат заради точно такива моменти. За да не се уловя, че се чувствам отвратително заради любимата ми снимка спомен, която съм изгубил. Но също така съм наясно, че никога няма да се уловя да въздишам щастливо, припомняйки си добрите спомени, гледайки една такава снимка. Всеки сам решава за себе си дали да приема такива рискове, но англичаните си имат поговорка – no pain, no gain.

    Пипи, стегни се. Гледай го от друга гледна точка – някъде пишеше, че ако не си преживял един пожар, едно земетресение, едно наводнение, една кражба и т.н. неща от тоя стил, не си живял изобщо. А ако се страхуваш прекалено много, извади си разрешително за оръжие, и си закупи оръжие. Става доста бързо, няколко дни, и после ще имаш нещо което да те кара да се чувстваш по-спокойна на дъното на чантата.

    Сега един финален, но най-практичен съвет – На крадеца не му трябват вашите спомени, а камерата. За какво са му, освен вероятно да го хванат? сигурно ги е изхвърлил в най-близката градинка. Разходете се с Емил около вас, хвърлете един поглед на кофите, тревата, и най-вече затънтените и скрити храсти, и ако имате късмет може и да намерите нещо. Поне е идея ^^

  6. много съжалявам със сълзи на очи!

  7. 😦
    Изпитал съм го. Дано по-бързо го забравите!

  8. И аз ужасно съжалявам… 😦

    Чувството сигурно е отвратително… Ние сме губили снимки (спомени) но поради наше си безхаберие – ненавременно бекъпнати дискове… И после само се ядосваш, и си спомняш, какви хубави снимки са се изпарили… 😦

    Ако крадецът ви беше джентълмен, щеше да ви прати обратно снимките, и да си запази камерата – after all, той знае къде живеете, нали? Пък и за какво са му… Но… В наши дни не вярвам в крадеца-джентълмен, много-много…

  9. Много ви благодаря на всички 🙂 Лошото е, че се потвърждава заключението ми, че няма ни един човек, който не знае какво е да бъде обран!
    Това с вещите се надмогва и ми мина, а за другото ще ми трябва малко повече време, знаете как е 😉 (трябва да се шегуваме също) Най-скапаното е това с вратата и заключването – все едно живееш в Синк-Синк! Тъпа работа.

    Остава единствено да се надявам крадеца да е надникнал в интимния ни свят и да е разбрал, че има и друг начин да живее човек, да е станал от това поне малко по-добрър…така щеше да е в някой друг свят, но все пак.

    И още нещо. Някои хора, може би дори вие, си купувате офертни работи от хора, които им ги предлагат за нереални цени (разбирайте заложни къщи или някой „случаен“ който ви предлага далаверка) – замислете се, дали да го купите, защото това може да е вашия фотоапарат, компютър, касетофон, телефон! Така намалявате шансовете на собственика да си ги намери 😦

  10. Извинявай, Пипи, че съм последна и че почти нямам думи. Ужасно нещо ти се е случило. Всъщност и на Емил. И си мисля колко е хубаво, че сега сте заедно и можете заедно да дърпате завесите. Когато мен ме ограбиха, много плаках от идиотската мисъл, че сама съм го позволила. После мама ме посъветва да си нося свирка, за да мога да вдигам шум. ПОсмях се и си взех жълт чадър със заешки ушички и свирка на дръжката. После получих още една свирчица. Може да е нещо малко и глупаво, може дори да не я нося вече със себе си, но ми даде много сили навремето. Просто идеята, че съм направила нещо.
    Иначе… листопадът не те е обрал, моля те, снимай пак някой и ако може питай Ефраим да ти даде стария фотоапарат, дето те е снимал с него. Аз повече бих го харесала, защото мирише на история.
    Ей, стискай зъбки… ако пожелаеш, ще стискаме и ние :-*

  11. Пипи, много неприятно преживяване, наистина… Ще ми се да те успокоя, че спомените могат да живеят тук, разказвани, но снимките са си снимки.
    Е, това което не ви е отнето, е нещо много хубаво, както Светлина казва – заедно сте с Емил.
    Наслука оттука и до сполука!

  12. няма да коментирам усещането, само ще кажа, че едно от най-неприятните усещания на света е това, че някой мазен, гнъсен паразит е влязъл в дома ти и ти е ровил в гащите.

    и един съвет – заключвайте се добре. и по-конкретно – съберете петдесетина лева и ми звъннете, ще ви помогна. с развихрянето на кризата тези неща ще зачестяват, ето – днес бяхме на едно парти и двама приятели се оплакаха от същото.
    то верно, че след дъжд качулка, ама ние, българите, сме си такива.

  13. Съчувствия и от мен.
    Когато преди две години ни се случи и се ядосвах за златните бижута, дъщеря ми каза: „Мамо, аз съм твоето злато“. Беше на 6.
    Мисли за онова, което всъщност е твоето „злато“.

  14. Pingback: Спрете джебчийството « Патиланско царство

  15. Pingback: Случка в парка | Патиланско царство

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s