Сергей Румянцев

Сергей Румянцев – псевдоним на Димитър (Мито) Диловски – човек с интересен и нелесен, кратък живот. Роден 1896 г.
Привърженик на БЗНС.
Издал еднствена стихосбирка „Селски бодили“ (1924). Конфискувана веднага след издаването. Малко от творчеството му е издирено и запазено.
По време на атентата в Св. Неделя (16 април 1925 г.) е в Стара Загора, където е арестуван и откаран в София от Дирекция на полицията. Убит на 19 или 20 април 1925 г.

От хората, за които знаем малко; хората, които са и живяли малко. Защото са живели в онова време и онзи държава, за която обичаме да си спомняме само избирателно, само според политическия ни дневен ред и винаги едностранно.

А стихотворенията му сякаш са писани днес…

НА ФАРИСЕИТЕ
От “Пряпорец”, брой 192

Разбираме ви дерта, демократи,
и по властта тъгата ви велика:
народа с ритник ви в боклука прати,
а няма Фердинанд да ви повика!

И вий скърбите – юдинска порода –
вий плачете за миналото свидно,
и над народа плачехте ехидно:
когато, властни, грабехте, народа.

Но ний – разбрали вашата преструвка
и фалставските сълзи непрестанни –
изпращаме ви нашата заплювка
и ритника на вси “булгаристани”.

ДЕМОКРАТ
На Чапрашиков Аероплански

Демократът чест не знае,
нито съвест, нито срам,
много, много се не мае –
трупа банки тук и там.

Той гешефтите обича
и настане ли война,
всичкия тютюн завлича
в чужда някоя страна.

След тез подвизи безстрашни,
щом напусна го властта,
колко яд и грижи страшни
член четвърти завеща!

Всеки плахо се прекланя,
а бай Крумчо за към Рим
с много злато в аероплана
отлетява яко дим…

Демократът срам не знае,
нито род, ни роден край,
много, много се не мае –
бяга в странство и нехай.

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

#ЛевишеЙсе

Пиша ви това докато вървя пеша. Е, добре де, писах го наум, сега само го нанасям.

1 юни – ден първи от новото БИЛЕТОБРОЕНЕ

Няма да купувам билет за 1.60! Карта не взимам, защото общината ме принуждава да купя такава със снимка, за да имам далавера от нея. А аз искам да мога да я отстъпвам, за да има смисъл от нея. Обаче оная без снимка не е никаква далавера, а все едно да съм с билети. Майната им. Ще ходя пеша или ще си плащам глобата за гратис.

Като за първи ден ще ходя пеша, след седмица-две може и да тръгна гратис да се возя – все ми е тая дали веднъж на няколко месеца ще ме глобяват или ще съм редовна. Първото ще ми е по-изгодно.

Но да видя първо толкова ли е невъзможно да се ходи пеша?

Ставане в 6.30 ч. – половин час по-рано от обикновеното.

1. Данчето ми печели половин час повече живот на ден!
2. Будене и на децата с половин час по-рано и по-добра мобилизация на подопечните:
3. Успявам да им кресна само веднъж: „Ей, деца! Днес е първи юни! Не ме карайте да ви се карам точно днес! ОБЛИЧАЙТЕ СЕ! БЪРЗО!“

С надуването на балоните за първи юни се замотваме малко, но в 8 без 5 вече сме на входната врата и успявам да се върна само веднъж, защото съм забравила 2 неща.

4. Та излизаме от нас, цели 15 минути по-рано.

Всичко на всичко оставям децата в детската и в

8.16 ч. започвам бойкота си!

8.16 ч. старт на подготовката ми за маратноско ходене….а, не обърках се. Просто начало на отиването ми на работа.

Подминавам спирката. Контрольори не се виждат. Не ми пука, моята позиция е принципна. Аз #левишеЙсе на ЙорДанчето и бандитите в столичната управа няма да дам рекет.

На следващата спирка се изкушавам да се кача, но не успявам да пресека навреме, изпускам трамвая и временното разколебаване и отстъпление от принципните ми позицци ми се разминава.

Вървя пеша, докато не идва първото ми двоумение – през кой тунел да мина – през тунела на колите с много изгорели газове, прах и шум, или през успоредния пешеходен – с много мръсотия, смрад на урина и тъмнина, в който не знам иззад коя колона ще изскочи някой. Избирам колите.

После ме чака нов позитив от ходенето пеша:

5. За да напусна квартала, трябва да се изкача по един хълм с бегли спомени от асфалт предимно прашен терен, но за миг имам усещането, че минавам през гора! Наслаждавам се на зеленината и ДИВОТАТА!

Стигам и до най-любимия ми подлез – този на гара Подуяне. Онзи ироничен, циничен жест на Кметицата ме разсмива всеки път:

да сложи „Клуб на инвалида“ в подлез, в който подемника (вероятно таксуван от изпълнителя като асансьор) не работи, а за да извикаш да ти включат рампата за инвалиди, трябва да слезеш по стълбите и да викнеш охраната.

А и не се знае дали работят и има ли ток, за да бъде включена … Подминавам с усмивка. Поглеждам си часовника. Трябва да побързам.

Тук обаче ме чакат новите светофари – пресичам 3 на червено!

Освен да ме направи гратисчия, Данчето ме научи да пресичам и на червено. Там, където трябва да ми е зелено успоредно с колите, ми е поне веднъж напразно червено. Майната им. Минавам, където знам, че до вчера по това време е било зелено.

6. Докато вървя си викам: „Когато управата на един град е ГЪЗ, аз тренирам физически и работя за прасци и ГЪЗ, може би и за плочки“. Оглеждам се и забелязвам още:
7. Може да не се е насърчавал спорта на общинско ниво, но вече не! Покрай мен профучават колела и ми се струва, че хората са се качили днес за сефте. Може да си спретнем „Тур дьо заобиколе де транс-пор“.
8. Вече при катедралата Александър Невски усещам аромата на разцъфващите липи. Ето, ако не беше билета от #левишеЙсе, щях да пропусна този чудесен миг от пролетта!

Още малко и стигам до обичайното място, от което така или иначе си ходя пеша. Часът е 8.40. Направо не мога да повярвам каква крачка съм извадила, за да мина това разстояние. Според Google Maps съм изминала поне 5 километра. За да сме точни ми даде маршрута за 6.1 км/1 час и 17 мин, но страшния тунел го заобиколи, удължавайки маршрута с около 1 км, защото отказа да повярва, че ще се осмеля да мина през тунела с колите или пешеходния опасен тунел.

Става точно 8.56, когато прекрачвам прага на работата. Точно 40 минути! 40 минути – спорт и здраве. Е, въздухът и фините прахови частици с които се надишах може и да ми навредят на здравето, но на фона на другите предлагани социални услуги, здравеопазването ни е на доста добро ниво, нали? Да?

Да сумираме пак:

Станах по-рано с половин час и го спечелих за активен живот;

Събудих и децата по-рано – те спечелиха от същото;

Креснах само веднъж, защото имах повече време;

Минах през планина и мирисах цветя;

Спортувах –ходих и тичах, там където неправилно пресичах;

Дойдох на работа навреме (с трамвая е по-трудно);

Може би, най-накрая ще си купя ново колело;

Спестих #левишеЙсе

Негативи:

Движението ми отнема възможността да чета книги на път за работа;

Надишах се с прахоляк;

Наруших закона, пресичайки на червено;

Не мога да стигна по-рано на работа, за да тръгна по-рано и да взема децата от градина навреме;

Ще трябва да похарча пари за ново колело.

 

Та това беше: ДЕН ПЪРВИ ОТ НОВОТО БИЛЕТОБРОЕНЕ!

Хумор, сатира и яхта

Разхождаме се вчера в пролетния февруарски следобяд с Емил и дребосъчетата.Както обикновено зяпаме около нас, показваме, разказваме истории и снимаме това-онова.
Така случайно попаднахме пред една гаражна порта, цялата изпъстрена с шарени цветове и елементи. Трябваше да се отдръпна, за да видя какво е изрисувано. А при отдалечаването видях и табелка, която не е характерна за улични графити, какъвто ми се стори и тази порта. Прилближих се и прочетох:
–       Иван Яхнаджиев. А, това е онзи Яхнаджиев, художникът!
Понечих да снимам, а при чуването на фамилията, Дребосъчето се настани в кадър и взе да говори нещо, което ми се стори безкрайно несвързано:
–       О, Яхнаджиев! Как е, как е морето, Яхнаджиев? Как е яхтата, Яхнаджиев? – всичко това оцветено с артистична интонация и искрен детски хилеж.
–       Какво, какво казваш?! – мигах без да разбирам, от къде се взеха тези думи и какво си разказва.
–       Оооо! Това е като онова! Дребосъчето прави връзка с разговора ни от онзи ден – каза през смях Емил, а аз пак недоумявах – нали онзи ден им разказвахме как като малки сме си играли да звъним на имена от телефонния указател?
–       Е, и?!
–       Еми, ти си звъняла да питаш Вампирски дали смуче кръв. Аз съм търсил Хвърчилков, за да го питам как му е хвърчилото. Дребосъчето пък се сети да пита Яхнаджиев за яхтата му.
И така открихме играта на смешните фамилии и какво ги питаме 🙂
След кратко търсене установих, че портата е на професор ви Огнян Герджиков, а на него и художникът лично кварталния инспектор им е обещал да пази, така че „да не мине някой младеж със спрей и да ги унищожи“. Ех, Яхнаджиев! Ех, яхта в бурното море на уличното изкуство! (цялото интрвю)

Посетете ПОдЛЕЗНА изложба!

Съвсем случайно, с Емил, се натъкнахме на много интересно нещо – създаването на графити, на цял подлез с много графити, правени на момента и то, съвсем организирано.

Беше събота вечер, излязохме на разходка „в града“ и пътьом потънахме в един подлез, обичайно много смърдящ, неприятен и тъмен. И за наша почуда там наистина смърдеше, но на нещо много различно. На прясно напръскана боя, на още пръскаща се боя. Много хора с маски на муцуните творяха красота! Отвратителното иначе място беше ярко осветено и ярко оцветено! Наистина бяхме супер изненадани и очаровани, въодушевени, че и такива неща се случват на столицата ни.  Защракахме наляво-надясно, защото от всички страни имаше по нещо за снимане.

На следващия ден минахме пак, за да „нагледаме“ процеса и да покажем на Дребосъчето и Тиквичка „изложбата“. Вече имаше и табелки:

Повечето автори, според графика, обявяващ събитието за 17 и 18-ти октомври, явно бяха привършили. Рисуваха само графитърите на индианската творба,  която е в „ултравиолетовата“ част на подлеза. Не сме минавали оттогава, но непременно ще го направим. Във фейсбук страницата на Подлезно, виждам че, докато се мотам да ви пиша, са писали, че предстои още! 🙂
Посетете и вие – целта на проекта е именно да се насладят повече хора на творбите, да се снимат и постват, да покажат, че дори и неприятни места, като подлезите, могат да станата място за красиви неща. Надявам се ПОдЛЕЗНО да оцелее дълго! Съдейки по съдбата на един друг графит в съседен подлез, вярвам че този също няма да се върне към старото си състояние 🙂
ПОдЛЕЗНО се намира в първия подлез на Ботевградско шосе, след моста на гара Подуяне. Темата му, очевидно, е пътуване във времето – колко в съзвучие с днешния 21 октомври – #BackToTheFutureDay 🙂

Това леко ми напомня на „кучето-дракон“ от „Приказка без край“:

И вече завършено:

Един неандерталец и пра на n-та степен внукът му:

Какво ли не прави времето с хората, един ден само даже 🙂

Този цветен Пришълец ми е любим:

Кое е първо: яйцето или кокошката? Sofia Monsters са първите:

На следващия ден се появиха и яйцата:

При вида на следващия графит, Дребосъчето викна: „Виж, надписа на Star Wars!“ 🙂

Незавършен индиански проект:

Пътуване във времето:

Има още много готини и идейни графити в Подлеза, но ще се въздържа, за да се наканите да видите всички тия чудесии там!