#ЛевишеЙсе

Пиша ви това докато вървя пеша. Е, добре де, писах го наум, сега само го нанасям.

1 юни – ден първи от новото БИЛЕТОБРОЕНЕ

Няма да купувам билет за 1.60! Карта не взимам, защото общината ме принуждава да купя такава със снимка, за да имам далавера от нея. А аз искам да мога да я отстъпвам, за да има смисъл от нея. Обаче оная без снимка не е никаква далавера, а все едно да съм с билети. Майната им. Ще ходя пеша или ще си плащам глобата за гратис.

Като за първи ден ще ходя пеша, след седмица-две може и да тръгна гратис да се возя – все ми е тая дали веднъж на няколко месеца ще ме глобяват или ще съм редовна. Първото ще ми е по-изгодно.

Но да видя първо толкова ли е невъзможно да се ходи пеша?

Ставане в 6.30 ч. – половин час по-рано от обикновеното.

1. Данчето ми печели половин час повече живот на ден!
2. Будене и на децата с половин час по-рано и по-добра мобилизация на подопечните:
3. Успявам да им кресна само веднъж: „Ей, деца! Днес е първи юни! Не ме карайте да ви се карам точно днес! ОБЛИЧАЙТЕ СЕ! БЪРЗО!“

С надуването на балоните за първи юни се замотваме малко, но в 8 без 5 вече сме на входната врата и успявам да се върна само веднъж, защото съм забравила 2 неща.

4. Та излизаме от нас, цели 15 минути по-рано.

Всичко на всичко оставям децата в детската и в

8.16 ч. започвам бойкота си!

8.16 ч. старт на подготовката ми за маратноско ходене….а, не обърках се. Просто начало на отиването ми на работа.

Подминавам спирката. Контрольори не се виждат. Не ми пука, моята позиция е принципна. Аз #левишеЙсе на ЙорДанчето и бандитите в столичната управа няма да дам рекет.

На следващата спирка се изкушавам да се кача, но не успявам да пресека навреме, изпускам трамвая и временното разколебаване и отстъпление от принципните ми позицци ми се разминава.

Вървя пеша, докато не идва първото ми двоумение – през кой тунел да мина – през тунела на колите с много изгорели газове, прах и шум, или през успоредния пешеходен – с много мръсотия, смрад на урина и тъмнина, в който не знам иззад коя колона ще изскочи някой. Избирам колите.

После ме чака нов позитив от ходенето пеша:

5. За да напусна квартала, трябва да се изкача по един хълм с бегли спомени от асфалт предимно прашен терен, но за миг имам усещането, че минавам през гора! Наслаждавам се на зеленината и ДИВОТАТА!

Стигам и до най-любимия ми подлез – този на гара Подуяне. Онзи ироничен, циничен жест на Кметицата ме разсмива всеки път:

да сложи „Клуб на инвалида“ в подлез, в който подемника (вероятно таксуван от изпълнителя като асансьор) не работи, а за да извикаш да ти включат рампата за инвалиди, трябва да слезеш по стълбите и да викнеш охраната.

А и не се знае дали работят и има ли ток, за да бъде включена … Подминавам с усмивка. Поглеждам си часовника. Трябва да побързам.

Тук обаче ме чакат новите светофари – пресичам 3 на червено!

Освен да ме направи гратисчия, Данчето ме научи да пресичам и на червено. Там, където трябва да ми е зелено успоредно с колите, ми е поне веднъж напразно червено. Майната им. Минавам, където знам, че до вчера по това време е било зелено.

6. Докато вървя си викам: „Когато управата на един град е ГЪЗ, аз тренирам физически и работя за прасци и ГЪЗ, може би и за плочки“. Оглеждам се и забелязвам още:
7. Може да не се е насърчавал спорта на общинско ниво, но вече не! Покрай мен профучават колела и ми се струва, че хората са се качили днес за сефте. Може да си спретнем „Тур дьо заобиколе де транс-пор“.
8. Вече при катедралата Александър Невски усещам аромата на разцъфващите липи. Ето, ако не беше билета от #левишеЙсе, щях да пропусна този чудесен миг от пролетта!

Още малко и стигам до обичайното място, от което така или иначе си ходя пеша. Часът е 8.40. Направо не мога да повярвам каква крачка съм извадила, за да мина това разстояние. Според Google Maps съм изминала поне 5 километра. За да сме точни ми даде маршрута за 6.1 км/1 час и 17 мин, но страшния тунел го заобиколи, удължавайки маршрута с около 1 км, защото отказа да повярва, че ще се осмеля да мина през тунела с колите или пешеходния опасен тунел.

Става точно 8.56, когато прекрачвам прага на работата. Точно 40 минути! 40 минути – спорт и здраве. Е, въздухът и фините прахови частици с които се надишах може и да ми навредят на здравето, но на фона на другите предлагани социални услуги, здравеопазването ни е на доста добро ниво, нали? Да?

Да сумираме пак:

Станах по-рано с половин час и го спечелих за активен живот;

Събудих и децата по-рано – те спечелиха от същото;

Креснах само веднъж, защото имах повече време;

Минах през планина и мирисах цветя;

Спортувах –ходих и тичах, там където неправилно пресичах;

Дойдох на работа навреме (с трамвая е по-трудно);

Може би, най-накрая ще си купя ново колело;

Спестих #левишеЙсе

Негативи:

Движението ми отнема възможността да чета книги на път за работа;

Надишах се с прахоляк;

Наруших закона, пресичайки на червено;

Не мога да стигна по-рано на работа, за да тръгна по-рано и да взема децата от градина навреме;

Ще трябва да похарча пари за ново колело.

 

Та това беше: ДЕН ПЪРВИ ОТ НОВОТО БИЛЕТОБРОЕНЕ!

С аромат на градски транспорт

В началото на седмицата с Емил трябваше да излезем рано в зарана. Толкова рано, че май не чух съседския петел. Да и в София на някои места се обаждат такива пернати сутрин. Но да не се отклонявам. В 6 ч. бяхме на спирката на трамвая и си чакахме превоза, който, да не повярваш, дойде точно по разписание.

То, всъщност, било много приятно да се возиш толкова рано сутринта – възкликнахме и двамата с Емил на празния трамвай, в който, всичко на всичко, имаше 10 човека. Седнахме си един до друг и си се забърборихме небрежно, докато изведнъж един звук не ни накара да замлъкнем:

– Пссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссст, пссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссът.

С Емил се погледнахме втрещени, защото някой тъкмо изхаби половин флакон дезодорант някъде зад гърбовете ни.

– Лелеее, каква беше тая химическа атака? – запитах аз в потрес

– Това не е химическа атака, а сутрешен душ!

Между другото, мисля, че пропускам няколко псссткания, но не можах да запомня точно колко бяха, защото вълните от сутрешния душ на неизвестната госпожа заляха носовете ни съвсем след кратко. Последваха няколко мъчителни спирки преди тя осезателно да изнесе себе си от трамвая, а и зловонието на евтин дезодорант да успее да изсфиряса през вратите преди да въздъхнем с облекчение и вдишаме от чистия сутрешен въздух. Бяхме останали само аз и Емил в целия трамвай и си мислехме, че повече такъв тормоз няма, когато на следващата спирка се качи възрастен човек с костюм… непран от началото на 50те години на миналия век! Ааа, не мога да ви опиша за каква смрад става въпрос! Или, може би, си знаете…

Наистина мога да твърдя, че ползването на градския транспорт е равнозначно на арома-терапия, истинско чистилище за разглезеното обоняние на нормалните хора. А фактът, че това се случва не само през лятото е още по-зловещ и спасение от тия работи няма открито, няма открито.

Куче в трамвая

Отивам сутринта на спирката и зачаквам трамвая. Отварям портмонето за стотинки за билетче – няма. Имам само по 10 лева. Когато се качвам, ватманката естествено ме отрязва – не дава едно билетче сàмо срещу 10 лева. Винаги съм се чудила какво ще стане, ако се качи контрола – не е като да е имало умишленост в нередовността ми. Исках, ама не ми продадоха – как ще ме глобят при това положение?
Между другото още си чакам отговор на жалбата във виртуалното деловодство. Вече забравих кога я подадох, май има три седмици вече…
Но докато се чудех как ще се возя на аванта един циганин ме потупа по рамото и ми подаде билетчето си, пуснато от автомата.
– Ето ви моето билетче!
– Ама ако мине контрола?!
– Аз слизам на следващата.
Поблагодарих и приятно ми стана. Понякога хората забравят, какво е да си любезен и помагаш (въпреки, че това нашето предаване на билетче си беше незаконно). Седнах на дългата седалка зад ватмана (с четири места) и се завозих.

След няколко спирки се качи друг циганин, прегърнал кашонче. А там в него се мъдри кученце – мъничко, кюмюрено черно, с бяло на гушката и само няколко бели косъмчета под долната устничка. И с еййй такива уши! Нали бебетата се раждат с големи уши, които после си остават същите. Странната двойка седна до мен и кучлето ме загледа мило. Ама толкова сладко гледаше, че ме разтопи от умиление. Така се случи, че до човекът с кучето седеше друг циганин, плешив, спретнат и със самочувствие, който реши да завърже разговор:
– Твое ли е кучето? –
– Даааа! – гласа му беше като на дете, отговарящо на учителката в класната стая.
– Ше го продаваш ли? – добродушно се хилеше оня.
– Да! За десет лева. Искаш ли го?! Ще те слуша много. – с такъв тон говореше за кучето и с такава топлота в очите гледаше големоушкото, че се зачудих дали наистина ще го даде, ако се намери купувач.
– Ааа, аз куче си имам. А това какво е?
– ПИНЧЕР! – Аз тайно хвърлих поглед към „пинчера”, който се равняваше по големина на цели 2-3 пинчера, беше черно-чериничко и ушите му бяха като на слон в сравнение с пинчерските. – Истински пинчер!
– А, пинчер! Много е голям!
– На шест месеца е…
– …и три години! – включи се с усмивка един друг чичо.
– Не, не! На шест месеца е…
– И три години – продължава да упорства чичото.
– Шест ме-се-ца – ученическата повтаря циганина и гушва любвеобилно кашона.
– Ама голям е, сигурно и висше образование има?!
– Има, има! И средно и висше!

Дойде ми спирката и не разбрах какво стана с кучето, намери ли си собственик в трамвая или още стои в кашона някъде на Женския пазар. Хубава животинка беше, макар и не маркова. Дано си намери стопанин.

Да налетиш на новата власт

Почти се успах за работа сутринта! Две минути преди крайния срок за ставане отворих очи с ужас в душата, че закъснявам. Скочих, набързо душ и гладене на риза и бегом към трамвая. Там ме посбутаха, както обикновено, и с радост слязох, за да поема по финалната права преди работа.

Пошляпвам покрай Военния клуб и, размишлявайки върху пукнатините му (мислех, че като за Кулата в Пиза, ще има обсъждания как да го спасят преди да му инжектират бетон, но не би) продължавам надолу по Раковски. До толкова се улисах в размисли, че минах покрай Финансите неусетно и тръгнах да пресичам Славянска. И точно тогава…нали съм добро дете, се огледах преди да пресека малката уличка. Поглеждам в дясно, че те колите от там идват и кой виждам?!

От централния вход на финансите съзирам да излиза позната ми физиономия, запътила се към един готов да тръгне ей сега джип. Поглеждам пак – ама това е Симеон Дянков! Новият ковчежник на държавата! Ама той гледа към мен! Не може да бъде!

Хваща се той за дръжката на вратата, но веднага я пуска и ми махва сърдечно и с цяла ръка. Ама не само това, ами и тръгва към мен!

„Не може да бъде – продължавам да не вярвам на очите си и почти се спирам – аз го познавам само от снимките, защо ще ми маха?! Ей сега ще каже как ме иска в екипа си! Хахахах. Ааааа! Ама този е без очила, сигурно не е министъра, а някой мой познат, който не разпознавам…Абе Дянков е! Те очилата не му ги виждам, защото са му без рамки – по-икономични са!”

Точно стигам до „икономични” и се обръщам наляво, за да не ме сгази нещо и виждам…
От другата страна на Раковски, по пешеходната се залетял не кой да е, а министъра на икономиката, енергетиката и туризма, самия Трайчо Трайков! Поглеждам пак към финансовия министър. Той все така се усмихва и лети към мен, ама се е запътил и по-надалеч. Тюх, не махал на мен, а на Трайков зад гърба ми! (баш като във филмите стана). Е, поне два министъра накуп видях, но не на две неща ами на цели четири работи министри – че финанси, пък икономика, енергетика и даже туризъм! Остана ми ей тая награда за днес. Може някога и на мен да ми махнат… ама друг път.

За сега можете поне да гласувате за тази случка в Свежо 🙂

Четенето на път

Имам един въпрос, чийто отговор живо ме вълнува:

Пробвате ли се да четете в градския транспорт? И по-точно –

Пречи ли ви се да четете в него?

Аз, например, нямам много време за четене вкъщи и, за това го правя най-често на път за някъде. И тогава имам чувството, че хората като видят човек с книга и обезумяват! Или пък четящите се превръщат в магнити за олигофрени…

Когато отворя книга в рейса всякакви баби с торби, чичовци с бохчи, работници, влачещи тръби и темп подобни, започват да се блъскат в мен и всячески да ми пречат да прехвърля и една страница.

Веднъж ми се случи една двойка –  леля и чичо – да ме настъпват и бутат в полупразен трамвай две спирки. На третата им направих забележка да не се бутат, а крясъците, които получих в отговор бяха:

„Бе на тебеее градския транспорт да не ти е библиотека!”

Не проумявам какво е това озлобление, което се появява у хората, когато видят човек с книга в ръка. Ревност ли е, презрение ли е, що ли?