Номер 666

Взимам Дребосъчето от училище онзи ден и си се разговаряме (доколкото можем, че той не е от най-приказливите, когато иде реч за училищните дела).
И ни в клин, ни в ръкав, ме пита:
– Мамо, ти знаеш ли какво е „666“?
– Какво е „666“ – питам.
– Номерът на дявола! – проблясват му очичките, че ми казва нещо ново, което днес е научил, от някой съученик вероятно.
– Добре, Дребосъче, ама какъв му е този номер? На адреса на улицата ли? „Път към ада“ №666
– Еми… Номера на… – замисля се, че май не са му казали и решавам още да помогна:
– Да не би да е телефонният му номер?
– Ами да! Хайде да пробваме – блесват му още повече оченцата.
– Е, ами нямаме код. Нищо няма да стане, като не наберем код – започвам да се разколебавам аз и, затова пробвам да раколебавам и него.
– Ама мамо! Хайде, обади се! Ти как си правила телефонни шеги като малка? Там, дето сте се обаждали на Вампирски! – знаех си, че споделянето на тия истории някой ден ще се обърне срещу мен! Какво да се прави, вадя телефона и набирам 666. Зачаквам с едно такова странно усещане, леко примряла да чудя какво ще стане…
– Здравейте! Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. – казва автоматичното съобщение и подавам на Дребосъчето да се убеди, че наистина съм набрала заветния телефон.

Той се усмихва доволно, че съм му уйдисала на акъла, а аз се замислям – дали телефонът на Дявола е бил изключен или само временно извън обхват…

_______
П.П. От художествена гледна точка, автоматичното съобщение в горния разказ е изменено. Всъщност то гласеше: „Избраният номер е грешен или непълен“. Макар че, дори и това, истинското, съобщение не потвърждава невъзможнността за съществуване на телефонния номер на Дявола – чий телефон да е „грешен“, ако не на първо място неговия?! А, ако е непълен, може би наистина все пак ни трябва кода на „населеното място“.

Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Неочаквано на плажа

Мислех си, че окончателно съм се отдалечила от бебешката и кърмаческа тематика, а тя сама ме споходи отново. Сънувах снощи сън, който очевидно беше някаква рекламна кампания, която гледах:

Залив, екзотичен плаж съв светложълт фин пясък и прозрачно море. В кадър влизат женски крака. Отдалечаваме се и краката се оказват не на кой да е, а на Жизел Бюндхен по бански и със слинг. Вади от него бебе. Лягат на пясъка и се закърмват. През цялото време тя, с широка усмивка, обяснява колко кърменето е най-естественото нещо (с което ние сме съгласни). Току минават звезди-приятели и приятелки и я поздравяват за избора. Тя раздава усмивки и ни дава да разберем, че това не е избор, а просто така трябва. Камерата я дава пак в близък план и за рамото я хваща ръка, която я стресва. Чува се мъжки глас: „Да, най-естественото нещо!“ Камерата се отдалечава – зад нея, приклекнал се хили доволно и мазно бившето ѝ гадже и току що взел Оскар – Леонардо ди Каприо 😀

Завършваме с пълен план, на който Жизел (все пак ни е станала близка) поглжеда сконфузено, без да знае това майтап ли е или да.

Хумор, сатира и яхта

Разхождаме се вчера в пролетния февруарски следобяд с Емил и дребосъчетата.Както обикновено зяпаме около нас, показваме, разказваме истории и снимаме това-онова.
Така случайно попаднахме пред една гаражна порта, цялата изпъстрена с шарени цветове и елементи. Трябваше да се отдръпна, за да видя какво е изрисувано. А при отдалечаването видях и табелка, която не е характерна за улични графити, какъвто ми се стори и тази порта. Прилближих се и прочетох:
–       Иван Яхнаджиев. А, това е онзи Яхнаджиев, художникът!
Понечих да снимам, а при чуването на фамилията, Дребосъчето се настани в кадър и взе да говори нещо, което ми се стори безкрайно несвързано:
–       О, Яхнаджиев! Как е, как е морето, Яхнаджиев? Как е яхтата, Яхнаджиев? – всичко това оцветено с артистична интонация и искрен детски хилеж.
–       Какво, какво казваш?! – мигах без да разбирам, от къде се взеха тези думи и какво си разказва.
–       Оооо! Това е като онова! Дребосъчето прави връзка с разговора ни от онзи ден – каза през смях Емил, а аз пак недоумявах – нали онзи ден им разказвахме как като малки сме си играли да звъним на имена от телефонния указател?
–       Е, и?!
–       Еми, ти си звъняла да питаш Вампирски дали смуче кръв. Аз съм търсил Хвърчилков, за да го питам как му е хвърчилото. Дребосъчето пък се сети да пита Яхнаджиев за яхтата му.
И така открихме играта на смешните фамилии и какво ги питаме 🙂
След кратко търсене установих, че портата е на професор ви Огнян Герджиков, а на него и художникът лично кварталния инспектор им е обещал да пази, така че „да не мине някой младеж със спрей и да ги унищожи“. Ех, Яхнаджиев! Ех, яхта в бурното море на уличното изкуство! (цялото интрвю)

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. И все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край