Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Реклами

Номер 666

Взимам Дребосъчето от училище онзи ден и си се разговаряме (доколкото можем, че той не е от най-приказливите, когато иде реч за училищните дела).
И ни в клин, ни в ръкав, ме пита:
– Мамо, ти знаеш ли какво е „666“?
– Какво е „666“ – питам.
– Номерът на дявола! – проблясват му очичките, че ми казва нещо ново, което днес е научил, от някой съученик вероятно.
– Добре, Дребосъче, ама какъв му е този номер? На адреса на улицата ли? „Път към ада“ №666
– Еми… Номера на… – замисля се, че май не са му казали и решавам още да помогна:
– Да не би да е телефонният му номер?
– Ами да! Хайде да пробваме – блесват му още повече оченцата.
– Е, ами нямаме код. Нищо няма да стане, като не наберем код – започвам да се разколебавам аз и, затова пробвам да раколебавам и него.
– Ама мамо! Хайде, обади се! Ти как си правила телефонни шеги като малка? Там, дето сте се обаждали на Вампирски! – знаех си, че споделянето на тия истории някой ден ще се обърне срещу мен! Какво да се прави, вадя телефона и набирам 666. Зачаквам с едно такова странно усещане, леко примряла да чудя какво ще стане…
Здравейте! Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. – казва автоматичното съобщение и подавам на Дребосъчето да се убеди, че наистина съм набрала заветния телефон.

Той се усмихва доволно, че съм му уйдисала на акъла, а аз се замислям – дали телефонът на Дявола е бил изключен или само временно извън обхват…

_______
П.П. От художествена гледна точка, автоматичното съобщение в горния разказ е изменено. Всъщност то гласеше: „Избраният номер е грешен или непълен“. Макар че, дори и това, истинското, съобщение не потвърждава невъзможнността за съществуване на телефонния номер на Дявола – чий телефон да е „грешен“, ако не на първо място неговия?! А, ако е непълен, може би наистина все пак ни трябва кода на „населеното място“.

Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Сергей Румянцев

Сергей Румянцев – псевдоним на Димитър (Мито) Диловски – човек с интересен и нелесен, кратък живот. Роден 1896 г.
Привърженик на БЗНС.
Издал еднствена стихосбирка „Селски бодили“ (1924). Конфискувана веднага след издаването. Малко от творчеството му е издирено и запазено.
По време на атентата в Св. Неделя (16 април 1925 г.) е в Стара Загора, където е арестуван и откаран в София от Дирекция на полицията. Убит на 19 или 20 април 1925 г.

От хората, за които знаем малко; хората, които са и живяли малко. Защото са живели в онова време и онзи държава, за която обичаме да си спомняме само избирателно, само според политическия ни дневен ред и винаги едностранно.

А стихотворенията му сякаш са писани днес…

НА ФАРИСЕИТЕ
От “Пряпорец”, брой 192

Разбираме ви дерта, демократи,
и по властта тъгата ви велика:
народа с ритник ви в боклука прати,
а няма Фердинанд да ви повика!

И вий скърбите – юдинска порода –
вий плачете за миналото свидно,
и над народа плачехте ехидно:
когато, властни, грабехте, народа.

Но ний – разбрали вашата преструвка
и фалставските сълзи непрестанни –
изпращаме ви нашата заплювка
и ритника на вси “булгаристани”.

ДЕМОКРАТ
На Чапрашиков Аероплански

Демократът чест не знае,
нито съвест, нито срам,
много, много се не мае –
трупа банки тук и там.

Той гешефтите обича
и настане ли война,
всичкия тютюн завлича
в чужда някоя страна.

След тез подвизи безстрашни,
щом напусна го властта,
колко яд и грижи страшни
член четвърти завеща!

Всеки плахо се прекланя,
а бай Крумчо за към Рим
с много злато в аероплана
отлетява яко дим…

Демократът срам не знае,
нито род, ни роден край,
много, много се не мае –
бяга в странство и нехай.

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

15 август - 17 септември 2016 г.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

#ЛевишеЙсе

Пиша ви това докато вървя пеша. Е, добре де, писах го наум, сега само го нанасям.

1 юни – ден първи от новото БИЛЕТОБРОЕНЕ

Няма да купувам билет за 1.60! Карта не взимам, защото общината ме принуждава да купя такава със снимка, за да имам далавера от нея. А аз искам да мога да я отстъпвам, за да има смисъл от нея. Обаче оная без снимка не е никаква далавера, а все едно да съм с билети. Майната им. Ще ходя пеша или ще си плащам глобата за гратис.

Като за първи ден ще ходя пеша, след седмица-две може и да тръгна гратис да се возя – все ми е тая дали веднъж на няколко месеца ще ме глобяват или ще съм редовна. Първото ще ми е по-изгодно.

Но да видя първо толкова ли е невъзможно да се ходи пеша?

Ставане в 6.30 ч. – половин час по-рано от обикновеното.

  1. Данчето ми печели половин час повече живот на ден!
  2. Будене и на децата с половин час по-рано и по-добра мобилизация на подопечните:
  3. Успявам да им кресна само веднъж: „Ей, деца! Днес е първи юни! Не ме карайте да ви се карам точно днес! ОБЛИЧАЙТЕ СЕ! БЪРЗО!“

С надуването на балоните за първи юни се замотваме малко, но в 8 без 5 вече сме на входната врата и успявам да се върна само веднъж, защото съм забравила 2 неща.

  1. Та излизаме от нас, цели 15 минути по-рано.

Всичко на всичко оставям децата в детската и в

8.16 ч. започвам бойкота си!

8.16 ч. старт на подготовката ми за маратноско ходене….а, не обърках се. Просто начало на отиването ми на работа.

Подминавам спирката. Контрольори не се виждат. Не ми пука, моята позиция е принципна. Аз #левишеЙсе на ЙорДанчето и бандитите в столичната управа няма да дам рекет.

На следващата спирка се изкушавам да се кача, но не успявам да пресека навреме, изпускам трамвая и временното разколебаване и отстъпление от принципните ми позицци ми се разминава.

Вървя пеша, докато не идва първото ми двоумение – през кой тунел да мина – през тунела на колите с много изгорели газове, прах и шум, или през успоредния пешеходен – с много мръсотия, смрад на урина и тъмнина, в който не знам иззад коя колона ще изскочи някой. Избирам колите.

Редом с автомобилите

Пешеходната зона

После ме чака нов позитив от ходенето пеша:

  1. За да напусна квартала, трябва да се изкача по един хълм с бегли спомени от асфалт предимно прашен терен, но за миг имам усещането, че минавам през гора! Наслаждавам се на зеленината и ДИВОТАТА!

Официален пешеходен път

Стигам и до най-любимия ми подлез – този на гара Подуяне. Онзи ироничен, циничен жест на Кметицата ме разсмива всеки път:

да сложи „Клуб на инвалида“ в подлез, в който подемника (вероятно таксуван от изпълнителя като асансьор) не работи, а за да извикаш да ти включат рампата за инвалиди, трябва да слезеш по стълбите и да викнеш охраната.

А и не се знае дали работят и има ли ток, за да бъде включена … Подминавам с усмивка. Поглеждам си часовника. Трябва да побързам.

Тук обаче ме чакат новите светофари – пресичам 3 на червено!

Освен да ме направи гратисчия, Данчето ме научи да пресичам и на червено. Там, където трябва да ми е зелено успоредно с колите, ми е поне веднъж напразно червено. Майната им. Минавам, където знам, че до вчера по това време е било зелено.

  1. Докато вървя си викам: „Когато управата на един град е ГЪЗ, аз тренирам физически и работя за прасци и ГЪЗ, може би и за плочки“. Оглеждам се и забелязвам още:
  2. Може да не се е насърчавал спорта на общинско ниво, но вече не! Покрай мен профучават колела и ми се струва, че хората са се качили днес за сефте. Може да си спретнем „Тур дьо заобиколе де транс-пор“.
  3. Вече при катедралата Александър Невски усещам аромата на разцъфващите липи. Ето, ако не беше билета от #левишеЙсе, щях да пропусна този чудесен миг от пролетта!

Още малко и стигам до обичайното място, от което така или иначе си ходя пеша. Часът е 8.40. Направо не мога да повярвам каква крачка съм извадила, за да мина това разстояние. Според Google Maps съм изминала поне 5 километра. За да сме точни ми даде маршрута за 6.1 км/1 час и 17 мин, но страшния тунел го заобиколи, удължавайки маршрута с около 1 км, защото отказа да повярва, че ще се осмеля да мина през тунела с колите или пешеходния опасен тунел.

Става точно 8.56, когато прекрачвам прага на работата. Точно 40 минути! 40 минути – спорт и здраве. Е, въздухът и фините прахови частици с които се надишах може и да ми навредят на здравето, но на фона на другите предлагани социални услуги, здравеопазването ни е на доста добро ниво, нали? Да?

Да сумираме пак:

Станах по-рано с половин час и го спечелих за активен живот;

Събудих и децата по-рано – те спечелиха от същото;

Креснах само веднъж, защото имах повече време;

Минах през планина и мирисах цветя;

Спортувах –ходих и тичах, там където неправилно пресичах;

Дойдох на работа навреме (с трамвая е по-трудно);

Може би, най-накрая ще си купя ново колело;

Спестих #левишеЙсе

Негативи:

Движението ми отнема възможността да чета книги на път за работа;

Надишах се с прахоляк;

Наруших закона, пресичайки на червено;

Не мога да стигна по-рано на работа, за да тръгна по-рано и да взема децата от градина навреме;

Ще трябва да похарча пари за ново колело.

 

Та това беше: ДЕН ПЪРВИ ОТ НОВОТО БИЛЕТОБРОЕНЕ!

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)