Хумор, сатира и яхта

Разхождаме се вчера в пролетния февруарски следобяд с Емил и дребосъчетата.Както обикновено зяпаме около нас, показваме, разказваме истории и снимаме това-онова.
Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян ГерджиковТака случайно попаднахме пред една гаражна порта, цялата изпъстрена с шарени цветове и елементи. Трябваше да се отдръпна, за да видя какво е изрисувано. А при отдалечаването видях и табелка, която не е характерна за улични графити, какъвто ми се стори и тази порта. Прилближих се и прочетох:
–       Иван Яхнаджиев. А, това е онзи Яхнаджиев, художникът!
Понечих да снимам, а при чуването на фамилията, Дребосъчето се настани в кадър и взе да говори нещо, което ми се стори безкрайно несвързано:
–       О, Яхнаджиев! Как е, как е морето, Яхнаджиев? Как е яхтата, Яхнаджиев? – всичко това оцветено с артистична интонация и искрен детски хилеж.
–       Какво, какво казваш?! – мигах без да разбирам, от къде се взеха тези думи и какво си разказва.
–       Оооо! Това е като онова! Дребосъчето прави връзка с разговора ни от онзи ден – каза през смях Емил, а аз пак недоумявах – нали онзи ден им разказвахме как като малки сме си играли да звъним на имена от телефонния указател?
–       Е, и?!
–       Еми, ти си звъняла да питаш Вампирски дали смуче кръв. Аз съм търсил Хвърчилков, за да го питам как му е хвърчилото. Дребосъчето пък се сети да пита Яхнаджиев за яхтата му.
И така открихме играта на смешните фамилии и какво ги питаме :)
След кратко търсене установих, че портата е на професор ви Огнян Герджиков, а на него и художникът лично кварталния инспектор им е обещал да пази, така че „да не мине някой младеж със спрей и да ги унищожи“. Ех, Яхнаджиев! Ех, яхта в бурното море на уличното изкуство! (цялото интрвю)Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян Герджиков

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. ИДълбок тиган все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край

Посетете ПОдЛЕЗНА изложба!

Съвсем случайно, с Емил, се натъкнахме на много интересно нещо – създаването на графити, на цял подлез с много графити, правени на момента и то, съвсем организирано.

Беше събота вечер, излязохме на разходка „в града“ и пътьом потънахме в един подлез, обичайно много смърдящ, неприятен и тъмен. И за наша почуда там наистина смърдеше, но на нещо много различно. На прясно напръскана боя, на още пръскаща се боя. Много хора с маски на муцуните творяха красота! Отвратителното иначе място беше ярко осветено и ярко оцветено! Наистина бяхме супер изненадани и очаровани, въодушевени, че и такива неща се случват на столицата ни.  Защракахме наляво-надясно, защото от всички страни имаше по нещо за снимане.

ПОдЛЕЗНО

На следващия ден минахме пак, за да „нагледаме“ процеса и да покажем на Дребосъчето и Тиквичка „изложбата“. Вече имаше и табелки:

Обявление

Повечето автори, според графика, обявяващ събитието за 17 и 18-ти октомври, явно бяха привършили. Рисуваха само графитърите на индианската творба,  която е в „ултравиолетовата“ част на подлеза. Не сме минавали оттогава, но непременно ще го направим. Във фейсбук страницата на Подлезно, виждам че, докато се мотам да ви пиша, са писали, че предстои още! :)
Посетете и вие – целта на проекта е именно да се насладят повече хора на творбите, да се снимат и постват, да покажат, че дори и неприятни места, като подлезите, могат да станата място за красиви неща. Надявам се ПОдЛЕЗНО да оцелее дълго! Съдейки по съдбата на един друг графит в съседен подлез, вярвам че този също няма да се върне към старото си състояние :)
ПОдЛЕЗНО се намира в първия подлез на Ботевградско шосе, след моста на гара Подуяне. Темата му, очевидно, е пътуване във времето – колко в съзвучие с днешния 21 октомври – #BackToTheFutureDay :)

Това леко ми напомня на „кучето-дракон“ от „Приказка без край“:

Като

И вече завършено:

Завършено

Един неандерталец и пра на n-та степен внукът му:

Назад/Напред във времето

Какво ли не прави времето с хората, един ден само даже :)

Неандерталско бъдеще

Този цветен Пришълец ми е любим:

Един цветен Пришълец

Кое е първо: яйцето или кокошката? Sofia Monsters са първите:

Sofia Monsters

На следващия ден се появиха и яйцата:

Sofia Monsters яйца

При вида на следващия графит, Дребосъчето викна: „Виж, надписа на Star Wars!“ :)Rays Space

Незавършен индиански проект:
Ultra violet indian

Пътуване във времето:

Пътуване във времето

Има още много готини и идейни графити в Подлеза, но ще се въздържа, за да се наканите да видите всички тия чудесии там!

БДС за БДС: стандарт за овце с документи за самоличност

Разбрах преди няколко дена, че задграничния ми паспорт е изтекъл преди повече от година, а е вероятно такъв да ми притрябва скоро. Затова хем ще ви разкажа, какво ми се случи, хем ще ви дам полезна информация, която малко хора знаят. Споделям я, за да се информират всички, на които ще им се наложи да вадят български документи за самоличност (БДС) и е много вероятно да не разберат изобщо че могат да си спестят както време, така и пари по издаването им.

Поради нуждата от паспорт вчера, в 8.30 ч., бях пред прилежащото ми районно управление на МВР. Малко трудно се сдобих с телефонните му контакти, за да се информирам от колко работят. Затова, независимо в кое столично РПУ сте, ето ви линк с телефоните на всяка паспортна служба: Тези, които са от провинцията – съжалявам, надявам се бързо да откриете информацията, защото никак не е лесно! На мен ми трябваше човек от системата, за да ме упъти към точната подстраница от сайта на МВР, за да се сдобия с тези телефони. Много използваем сайт на министерството с най-голям бюджет в държавата, кхъ-кхъ, покашляне.

И така. Преди около две години съпровождах човек, който трябваше да си вади паспорт и тогава нещата бяха още по-зле (ще уточня след малко), но от тогава знам за нещото, предмет на настоящето ми писание:

Такса за БДС може да се плаща по няколко начина и

Най-вече – с КАРТА и ПОС ТЕРМИНАЛ, на разположение във всяка служба за БДС!

Принципно това трябва и е указано на видно място в службата, но с променлив успех. Всъщност колко от вас са се зачитали сред морето от листове А4 там?! Преди две години, в БДС на 1-во районно инфото даже беше разпечатано на едно листченце, простиращо се на по-малко от човешка длан. Вчера, в Районното ми, беше сложено на цял лист А4, но написано ей така:

Съобщение за плащане

Вие бихте ли открили текста за плащане с карта, формулиран по този начин, сложено накрая, без да ви се наложи да препрочитате? Вътре стоеше един лист, някъде на стената между другите, а този закачен отвън, на входа.

Все пак информацията е напечатана, ще кажат скептиците. Да отидем на

ГИШЕТО

Лелята (в най-класически вид) ви подава разпечатаната бланка с данните ви и изрича с непоклатим глас магическото заклинание:

– Попълнете си заявлението, платете на касата и се върнете.

Моля? Дали току що чух само и единствено „платете на касата“?!

Поех си дъх, за да съм сигурна, че заявлението ми ще бъде чуто и от 7-8-те други „клиента“ на службата:

– Аз искам да си платя с карта! Нали имате ПОС? – госпожата за секунда се изненада, но не допусна смайването ѝ да продължи повече, за да не привлече вниманието на стадото в залата.

– Да, имаме. Попълнете си заявлението и се върнете.

Пътьом осведомих един скейтър и момиче на около 25-26, на които чух да казват същата реплика, да не се подхлъзват да плащат по три лева отгоре в касичката касата на СИБанк, а да си платят с карта. Момичето каза „А, благодаря“, скейтъра премигна, като да отпъди репликата с клепки и така.

Попълних заявлението. Лелята с голям копнеж в гласа ме попита не е ли картата от чужбинска банка. Искрено се надяваше да е, защото не приемали други карти освен български (логика?!). После с валсова стъпка ме закара до задно гише, където седеше ПОС устройството и друга служителка ми го подаде. Въведох пин-а, подписах се на бележката и на квитанция на СДВР-то и толкова. Няма и минута, а

БЕЗПЛАТНО

Докато чаках да се снимам видях скейтъра да плаща на касата, а след него момичето и всички чули ме. Поне пет човека, които, въпреки притежанието на информация за това как да си спестят поне 3 лева (някои хора с толкова цял ден изкарват!), като тъпи овце стояха и чакаха на опашка при наличието на прашасващ ПОС! Казах на още една госпожа и мъжа ѝ, и те ме изгледаха като извънземно. Теглих им наум една на всички тия овце. Честно, скоро не бях имала толкова задушаващото усещане, че ме заобикаля инертна тъпа маса, която само чака да я стрижат.

Яд ме е и на служителките, които като роботи повтарят:

„Попълнете си заявлението и платете на касата.“

Яд на тях, че изпълняват нарежданията „отгоре“ безропотно и без да го поставят под въпрос, защото няма съмнение, че не биха пропускали важната информация, ако не им беше спусната.

Яд ме е на работодателя им, който вместо да работи в интерес на гражданите и да пази интересите им работи за пълненето на касичката на една частна банка…

Ама какви ги говоря?!

FYIo: Не си забравяйте банковата карта, като си издавате документи.

FYIO: Не се опитвайте да убедите някого, че му давате информация безплатно и в негов интерес. Най-много да се ядосате.

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Спотаява ли се предприемачка в теб?

Мога да започна тази статия по различни начини. Като например кажа за многото неща, които хванах да уча, когато преди пет години, разбрах че ще ставам родител.
Бих могла да напиша за многото неща, които исках да подхвана, след като станах майка. Логично би било да разкажа и за начинанието, което предприех преди малко повече от две години покрай второто ми майчинство.
Най-вече – мога да ви разкажа за успехите и грешките през цялото това време.

Но нека започна с това, че вие може и да не минавате по същия заобиколен път и в края на тази статия ще имате възможност да разберете дали има начин да си спестите усилия и спечелите познание.

Накратко и в няколко думи.

Покрай първата ми бременност мислех, че ме чака една дълга ваканция. С появяването на бебето постепенно ми се изясняваше колко много неща имах за учене и почти нито миг за отпускане. И въпреки голямата натовареност открих, че у мен има много повече енергия и сила, отколкото някога съм очаквала. Майчинството отключи у мен неподозиран ресурс за мобилизация и амбиция да правя, творя и помагам. Подобно на мои приятелки в същата позиция виждах света в каузи, хобита, нови професионални поприща.

Превеждах и пишех статии за тормоза над малките момченца и фалшивата фимоза. Разказвах колко прекрасно нещо е раждането и се чудех да не запиша ли акушерство. Практикувах с децата „мистични“ учения като алтернативни методи за захранване на бебета и изакването им от самото раждане в тоалетната. Водих битки със Софийска вода, абсурдните подлези  раздаващите крошета шофьори на автобуси :-D

От многото инициативи ме спечели една – пелените за многократна употреба. От идея, заразила ме с това, че ще спести пари на семейния бюджет, през безспорните ползи за децата ми, до бизнес-идея, която да ме запрати в дебрите на частния бизнес. Дори отвъд – до кауза за един по-чист свят за децата ни и всички поколения след нас.

Ето така се разви моят „професионален път“ по време на двете ми майчинства. В резултат – с партньорката ми в начинанието успяхме да наложим пелените и другите продукти на Close Parent на този изключително „сгъчкан“ пазар. Още повече – направихме бранда разпознаваем сред потенциалните ни клиенти. Без стотинка бюджет за реклама! Само с учене, личен труд и усилия. Гледам на Close като на третото ми „дете“, което също като Дребосъчето и Тиквичка, всеки ден от двете и половина години от появяването си, ме е изненадвало, радвало, ядосвало и отчайвало, за да ме усмихне отново и покаже, че всеки ден мога да науча нещо ново и всеки ден е нова възможност.

Работата ми за идеята „многократни пелени“ми даде сили и увереност, че мога да поема по съвсем нов професионален път и да търся професионалната си реализация там, където мисля че е сърцето ми – в творенето с думи. Започнах да уча и да се подготвям и, надявам се скоро, да се похваля с нов професионален път. Но да видим.

От разстоянието на времето си давам сметка, че много от трудностите и разочарованията, които преживях покрай Close, можех и да съм си спестила, стига да знаех как. А тези дни Събина ми нашепна, че има „лек“ специално за някой, който е решил да поеме по пътя на предприемачеството по време на майинството:

Става въпрос за еднодневното обучение

„Бизнес мама“

Бизнес мама

То е  предназначено за бъдещи интернет предприемачКи с начални познания в областта. Начални колкото поне да им се върти мухата за собствен бизнес. Обучението ще се проведе на 11 юни в „СЕРЕНДИПИТИ – пространства за общуване“, в София. Продължителността е 6 часа. Подходящо е за родители, които искат да работят от дома си или близо до семейството си и да реализират сами своите идеи за онлайн бизнес. Обучението се казва „Бизнес мама“, но съвсем не значи, че татковците не са добре дошли. Напротив, ще им се радват! Повече подробности прочетете на страницата на „Бизнес мама“.

Ако вече ви се струва интересно сега може да ви стане още повече:

Организаторите предлагат на някой от вас промоционален код за 50% отстъпка от таксата за участие, който някой от четящите тук може да получи!
Но има и още:

един от вас може да получи съвсем безплатно билет за обучението!

Предлагам ви следното – оставете ми коментар под статията, че искате да участвате в обучението. Споделете и на приятелите си за играта.
Кодът за 50% отстъпка от таксата ще изтегля с генератор за числа на случаен принцип.
А тъй като искам спечелилите наистина да имат полза от обучението – безплатния билет ще дам на този, който ми напише най-мотивиран коментар, защо му е необходимо обучението/как ще му помогне по пътя към започването на собствен бизнес.
Т.Е.
Не необходимо да ми пишете много, за да получите кода за 50%, но ако наистина искате безплатното обучение, ще трябва да запалите за каузата си и мен :)

Пишете до полунощ на 28 май, четвъртък, за да може победителите да бъдат определени до петък и да получат наградите си!
Очаквам ви!

На гости на другото измерение: Битака

Ако ви се пътува във времето и пространството или пък искате да отскочите за малко в друго измерение, имам за вас решение – каня ви на екскурзия до

БИТАКА

Не знам колко от вас са стъпвали там и кога е било за последно. Аз например бях ходила за дънково яке, по времето когато се продаваха предимно дрехи и пиратски касетки, билетчето за вход беше 2 лева и отвсякъде дънеше Coco Jumbo…Егасимуси! То това са почти 20 години!

Та днес битакът е доста по-различен, няма билет за вход, а началото му се лее далеч надолу по улицата, водеща към него.

Пазарът става събота и неделя, рано-рано. Ако искате да си намерите съкровища не се успивайте! 9 ч. вече е късно.

Преди няколко години, когато Емил за първи път откри битака в този му вид и наминава на „лов“ там, се връщаше със интересности, взети буквално за жълти стотинки. Но после за мястото се сетиха журналисти и фотографи. Сега е пълно с туристи и любопитковци, а „търговците“ са вдигнали цените много.

Последния път попаднахме на някакъв хипстър, който се беше престарал с камуфлажа – втъкнати панталони във вълнените чорапи, якето на баща му от зимата на 78-ма… и някаква носилка-слинг под мишницата, където демонстративно беше мушнал куче бебе, френско булдоче. Е, как няма да се вдигнат цените с такива палячовци? Та, ако се решите на екскурзията – нормални дрехи, без излишен блясък и без мини-животно на врата.

Цялото преживяване е един панаир. Можете да намерите всичко…ВСИЧКО, ако имате късмет. От графити за металните моливи, предшественици на автоматичните, до мивки, тоалетни чинии и мебели, от 20-годишни тамагочита, през телвизори Юност, до незнайнодалиработят лаптопи. Върви се бавно и се гледа внимателно. Едно мигане и сте изпуснали търсеното съкровище. Ако имате афинитет към пазарлък, не ви трябва да ходите до Капалъ Чарши – който разбира на Битака се спира!

А повечето от продавачите се стараят – всяка сергия заслужава снимка. Е има и сергии с натрупани камари неща, сред които трябва да ровите, но и това е част от преживяването. Като цяло повечето са като на „изложение“.

Та, ако една ранна шарена събота ви е по вкуса – ориентирайте се към Кауфланда в кв. Хаджи Димитър. Точно на гърба му има едно спускане до малка уличка, което ако минете, вуууум ви всмуква в един мръсен, прашен, рошав, шарен и весело-тъжен свят, от който можете дори да си донесете нещо за спомен и подарък! Промоциите започват към 11-12 ч., когато продавачите се стягат да си ходят и правят „Всичко по 50 стотинки“, а някои просто зарязват нещата си.

А сега Enjoy the циганийката:

Зарядни и стъклени топчета

Зарядни и стъклени топчета

Датата няма значение, Ралице.

Датата няма значение, Ралице.

Ако имате апартамент за обзавеждане...

Ако имате апартамент за обзавеждане…

Плочките за Lego чак сега ги виждам! Ако бях внимавала!

Плочките за Lego чак сега ги виждам! Ако бях внимавала!

Якета, кукли, помпи, обувки...

Якета, кукли, помпи, обувки…

 

За да продаваш вътре, трябва да плащаш. Но винаги можеш да изложиш до оградата.

За да продаваш вътре, трябва да плащаш. Но винаги можеш да изложиш до оградата.

Музикалният щанд

Музикалния щанд

За първи път виждам кукла-момченце.

За първи път виждам кукла-момченце.

Но пък куклата негърче и аз я имам от едно време!

Но пък куклата негърче и аз я имам от едно време!

Върви към закриване

Върви към закриване

Правете последните сделки. И край!

Правете последните сделки. И край!