Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Сергей Румянцев

Сергей Румянцев – псевдоним на Димитър (Мито) Диловски – човек с интересен и нелесен, кратък живот. Роден 1896 г.
Привърженик на БЗНС.
Издал еднствена стихосбирка „Селски бодили“ (1924). Конфискувана веднага след издаването. Малко от творчеството му е издирено и запазено.
По време на атентата в Св. Неделя (16 април 1925 г.) е в Стара Загора, където е арестуван и откаран в София от Дирекция на полицията. Убит на 19 или 20 април 1925 г.

От хората, за които знаем малко; хората, които са и живяли малко. Защото са живели в онова време и онзи държава, за която обичаме да си спомняме само избирателно, само според политическия ни дневен ред и винаги едностранно.

А стихотворенията му сякаш са писани днес…

НА ФАРИСЕИТЕ
От “Пряпорец”, брой 192

Разбираме ви дерта, демократи,
и по властта тъгата ви велика:
народа с ритник ви в боклука прати,
а няма Фердинанд да ви повика!

И вий скърбите – юдинска порода –
вий плачете за миналото свидно,
и над народа плачехте ехидно:
когато, властни, грабехте, народа.

Но ний – разбрали вашата преструвка
и фалставските сълзи непрестанни –
изпращаме ви нашата заплювка
и ритника на вси “булгаристани”.

ДЕМОКРАТ
На Чапрашиков Аероплански

Демократът чест не знае,
нито съвест, нито срам,
много, много се не мае –
трупа банки тук и там.

Той гешефтите обича
и настане ли война,
всичкия тютюн завлича
в чужда някоя страна.

След тез подвизи безстрашни,
щом напусна го властта,
колко яд и грижи страшни
член четвърти завеща!

Всеки плахо се прекланя,
а бай Крумчо за към Рим
с много злато в аероплана
отлетява яко дим…

Демократът срам не знае,
нито род, ни роден край,
много, много се не мае –
бяга в странство и нехай.

Спотаява ли се предприемачка в теб?

Мога да започна тази статия по различни начини. Като например кажа за многото неща, които хванах да уча, когато преди пет години, разбрах че ще ставам родител.
Бих могла да напиша за многото неща, които исках да подхвана, след като станах майка. Логично би било да разкажа и за начинанието, което предприех преди малко повече от две години покрай второто ми майчинство.
Най-вече – мога да ви разкажа за успехите и грешките през цялото това време.

Но нека започна с това, че вие може и да не минавате по същия заобиколен път и в края на тази статия ще имате възможност да разберете дали има начин да си спестите усилия и спечелите познание.

Накратко и в няколко думи.

Покрай първата ми бременност мислех, че ме чака една дълга ваканция. С появяването на бебето постепенно ми се изясняваше колко много неща имах за учене и почти нито миг за отпускане. И въпреки голямата натовареност открих, че у мен има много повече енергия и сила, отколкото някога съм очаквала. Майчинството отключи у мен неподозиран ресурс за мобилизация и амбиция да правя, творя и помагам. Подобно на мои приятелки в същата позиция виждах света в каузи, хобита, нови професионални поприща.

Превеждах и пишех статии за тормоза над малките момченца и фалшивата фимоза. Разказвах колко прекрасно нещо е раждането и се чудех да не запиша ли акушерство. Практикувах с децата „мистични“ учения като алтернативни методи за захранване на бебета и изакването им от самото раждане в тоалетната. Водих битки със Софийска вода, абсурдните подлези  раздаващите крошета шофьори на автобуси 😀

От многото инициативи ме спечели една – пелените за многократна употреба. От идея, заразила ме с това, че ще спести пари на семейния бюджет, през безспорните ползи за децата ми, до бизнес-идея, която да ме запрати в дебрите на частния бизнес. Дори отвъд – до кауза за един по-чист свят за децата ни и всички поколения след нас.

Ето така се разви моят „професионален път“ по време на двете ми майчинства. В резултат – с партньорката ми в начинанието успяхме да наложим пелените и другите продукти на Close Parent на този изключително „сгъчкан“ пазар. Още повече – направихме бранда разпознаваем сред потенциалните ни клиенти. Без стотинка бюджет за реклама! Само с учене, личен труд и усилия. Гледам на Close като на третото ми „дете“, което също като Дребосъчето и Тиквичка, всеки ден от двете и половина години от появяването си, ме е изненадвало, радвало, ядосвало и отчайвало, за да ме усмихне отново и покаже, че всеки ден мога да науча нещо ново и всеки ден е нова възможност.

Работата ми за идеята „многократни пелени“ми даде сили и увереност, че мога да поема по съвсем нов професионален път и да търся професионалната си реализация там, където мисля че е сърцето ми – в творенето с думи. Започнах да уча и да се подготвям и, надявам се скоро, да се похваля с нов професионален път. Но да видим.

От разстоянието на времето си давам сметка, че много от трудностите и разочарованията, които преживях покрай Close, можех и да съм си спестила, стига да знаех как. А тези дни Събина ми нашепна, че има „лек“ специално за някой, който е решил да поеме по пътя на предприемачеството по време на майинството:

Става въпрос за еднодневното обучение

„Бизнес мама“

То е  предназначено за бъдещи интернет предприемачКи с начални познания в областта. Начални колкото поне да им се върти мухата за собствен бизнес. Обучението ще се проведе на 11 юни в „СЕРЕНДИПИТИ – пространства за общуване“, в София. Продължителността е 6 часа. Подходящо е за родители, които искат да работят от дома си или близо до семейството си и да реализират сами своите идеи за онлайн бизнес. Обучението се казва „Бизнес мама“, но съвсем не значи, че татковците не са добре дошли. Напротив, ще им се радват! Повече подробности прочетете на страницата на „Бизнес мама“.

Ако вече ви се струва интересно сега може да ви стане още повече:

Организаторите предлагат на някой от вас промоционален код за 50% отстъпка от таксата за участие, който някой от четящите тук може да получи!
Но има и още:

един от вас може да получи съвсем безплатно билет за обучението!

Предлагам ви следното – оставете ми коментар под статията, че искате да участвате в обучението. Споделете и на приятелите си за играта.
Кодът за 50% отстъпка от таксата ще изтегля с генератор за числа на случаен принцип.
А тъй като искам спечелилите наистина да имат полза от обучението – безплатния билет ще дам на този, който ми напише най-мотивиран коментар, защо му е необходимо обучението/как ще му помогне по пътя към започването на собствен бизнес.
Т.Е.
Не необходимо да ми пишете много, за да получите кода за 50%, но ако наистина искате безплатното обучение, ще трябва да запалите за каузата си и мен 🙂

Пишете до полунощ на 28 май, четвъртък, за да може победителите да бъдат определени до петък и да получат наградите си!
Очаквам ви!

Бозайници

Какво е общото между всички тези животинки?

Те са

Бозали са от майките си, до момента, в който са могли да намират сами храната си. Дори Брежнев и Никсън (втори ред, втора снимка). Появата им на този свят се дължи на това, че хилядолетия преди тях майките са кърмили малките си. Еволюционно в един момент сме станали доста по-различни от животинките на снимката, но сме продължили да бъдем като тях – бозайници. Това е било известно на Леонардо Да Винчи – „Madonna Litta“, изложена в Ермитажа:

Леонардо Да Винчи „Madonna Latta’

Рембранд – „The Holy Family“:

Рембранд „Светото семейство“

Жан Фуке:

Жан Фуке

Мога да ви изредя имената на най-глемите представители на изкуството през вековете. Списъкът е длълъг…За всички тях кърменето е било нормално. Така е устроен светът и така върви живота.

И цялото ни хубаво развитие в един момент, някъде преди 50-70 години, ни е довело до вид „дееволюция“ спрямо много неща от живота ни. Говорим за отхвърлянето на редица еволюционно доказани и естествени неща като раждането, кърменето, храненето на малките, нормалното развитие на тялото през различните етапи от житейския цикъл и д.р.

Но за кърмене ми беше мисълта…и как се гледа в изкуството. Попаднах на картината на  Христо Станчев „На нивата“, споделена от Христо Комарницки във FB страницата му:

Освен на картината, попаднах и на едно от най-фрапиралите ме лично разбирания за неестествеността, нелицеприятността и нецивилизоваността на кърменето, най-дееволюционното изказване в този му смисъл. Жената, която го е писала, възмущавайки се, че се кърми в МОЛа, даже изтъква, как майката на платното кърми насред полето и там са само тя, вола и бебето, т.е. няма никой около нея, за да й се гледат срамотиите.

Ще ми се да кажа няколко думи за това колко е изкривена представата на обществото за това какво представлява „гледането на дете“. Че това не е гледане на цвете в саксия. Това е същество, което има нужа от храна, топлина и отклик на действията му (да бъде кърмено, гушкано и да му се говори). В същото време трябва да живее в среда, отговаряща на нуждите му (да е чисто и подредено в дома, да има изпрани дрехи и пелени…), а това води до смаляване на времето отделяно за него. Гледащият го и другите членове на семейството също имат нужди, които да бъдат задоволени – закупуване на храна и стоки от първа необходимост, плащане на сметки, задоволяване на естествените им потребности от движение и социализация. Сумарно погледнато, едни майка и бебе, кърмено съобразно неговите потребности (не нечии други), са скачени съдове, които, за да не съществуват в конфликт, трябва да се движат пакетно. Това означава, само и единствено това, че където и да е майката, трябва да откликне на нуждите му докато върши работата, с която се занимава, а не че трябва да се заключи в дома си, докато отмине периода на бозаене – около 2 години (по препоръки на Световната здравна организация). За съжаление, много хора смятат, че е редно второто. Радвам се, че тази тема бе повдигната, за да започне да се говори за това.

Но да се върнем на госпожата. От нейната гледна точка в днешно време бозаенето се прави навън (приемливо е) само от циганките и индиянките – очевидно някъде по-долу в йерархията от нея. За съжаление такива становища не са единични. За съжаление в обществото ни, по най-различни въпроси, съществуват хора, чието мнение е, че онези, които правят нещо „нередно“, т.е. не според техните разбирания трябва да бъдат скрити, изтикани, прибрани в резервати. Този спор опира до бъдещите граждани в обществото ни, тези от които зависи накъде ще го подкараме еволюционно.

П.П. А ето тази картина на тандемно кърмене е от Райхсмюзеум в Амстердам:

където впрочем ми се наложи на кърмя, за да избегна конфликт между бебешките нужди и моята да посетя такова културно средище. Само дето си харесах пейка срещу тази картина и в тази лудница – едно от най-приятните ми кърмения 🙂