Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Сергей Румянцев

Сергей Румянцев – псевдоним на Димитър (Мито) Диловски – човек с интересен и нелесен, кратък живот. Роден 1896 г.
Привърженик на БЗНС.
Издал еднствена стихосбирка „Селски бодили“ (1924). Конфискувана веднага след издаването. Малко от творчеството му е издирено и запазено.
По време на атентата в Св. Неделя (16 април 1925 г.) е в Стара Загора, където е арестуван и откаран в София от Дирекция на полицията. Убит на 19 или 20 април 1925 г.

От хората, за които знаем малко; хората, които са и живяли малко. Защото са живели в онова време и онзи държава, за която обичаме да си спомняме само избирателно, само според политическия ни дневен ред и винаги едностранно.

А стихотворенията му сякаш са писани днес…

НА ФАРИСЕИТЕ
От “Пряпорец”, брой 192

Разбираме ви дерта, демократи,
и по властта тъгата ви велика:
народа с ритник ви в боклука прати,
а няма Фердинанд да ви повика!

И вий скърбите – юдинска порода –
вий плачете за миналото свидно,
и над народа плачехте ехидно:
когато, властни, грабехте, народа.

Но ний – разбрали вашата преструвка
и фалставските сълзи непрестанни –
изпращаме ви нашата заплювка
и ритника на вси “булгаристани”.

ДЕМОКРАТ
На Чапрашиков Аероплански

Демократът чест не знае,
нито съвест, нито срам,
много, много се не мае –
трупа банки тук и там.

Той гешефтите обича
и настане ли война,
всичкия тютюн завлича
в чужда някоя страна.

След тез подвизи безстрашни,
щом напусна го властта,
колко яд и грижи страшни
член четвърти завеща!

Всеки плахо се прекланя,
а бай Крумчо за към Рим
с много злато в аероплана
отлетява яко дим…

Демократът срам не знае,
нито род, ни роден край,
много, много се не мае –
бяга в странство и нехай.

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

Марсианците с резачки

Скоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица в Плана

   

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета.

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Допирни точки

Какво е общото между Pippilota Mentolka и Саддам Хюсеин?

Преди години, май беше преди Демокрацията, но не си спомням, защото си беше отдавна, ме пращаха на детски лагер в Долна баня. Това се намира в подножието на Рила и до там ни возеха с влака до Костенец. Беше чудно място.

Останали са ми много спомени, къде хубави, къде не толкова. Като например първата ми мамба – бях на 6, точно преди първи клас и каките, дето трябваше да се грижат за мен, ме бяха омазали с паста за зъби докато спя. Но пък със същите ходихме на стоп до града и се возих на ГАЗ-ка – сбъдната детска мечта! Имаше две смени учители и който се паднеше при Вече-му-забравих-името имаше честта сутрин да се буди с неговото свирене на тръба на „Чорба каша, чорба, каша, боб, фасул!“, а който не е слушал е правил обиколки на игрището (дори на мен ми се случи веднъж).. „Баба Славка“ пък четеше писмата и сакън някой да е посмял да пише за 20-те дена на родителите си, че не е хубаво – от 2 до 4 следобяд ни се четяха извадки от писмото на прегрешилия и дружно конско.
Чакахме с нетърпение да дойде фотографа, за да ни прави снимки, а после с трепет се оглеждахме по няколко дни, дали идва със снимките.

Със сигурност преди Демокрацията, разделени на групи ни караха да се организираме, за да правим сценки, пеем или танцуваме за творческата вечер. Още си спомням драматизацията ни по разказ от една от малките книжки на Стършел – младо семейство новодомци се нанасят в апартамент „до ключ“, в период на полуразпад още преди да е обитаем. Тапетите са като юфка, казанчето падна при първото дърпане…и цялото описание го изиграхме по въображение, поради липсата на какъвто и да е декор на сцената на лагера. Това си остана първата и последна роля в живота ми, но пък бяхме бурно аплодирани. Стига ми за цял живот 😀

След Демокрацията пък откриха лавка за лагера и пуснаха първите по-различни дъвки от Идеал – едни с меден восък, които бяха гаднички, но какво пък – нали не бяха Идеалки и имаха различни картинки. Тогава и баба Славка реши да демократизира нещата и всяка вечер във фоайето на момчешкия корпус имаше дискотека – MC Hammer, Snap, Roxette, New Kids on the Block и всякакви такива от зората на 90-те. Аз обаче още не бях от най-нахаканите по онова време, та малко сковано рапирах на Ice Ice Baby. И на тия вечеринки всички момичета дружно въздишахме по братята Виктор и Пепи 😀

Това време е безвъзвратно отминало. Днес, доколкото знам, лагерът е продаден и превърнат в някакъв скъп винен хотел. Посещението на мястото ще свие сърцето ми и вероятно няма смисъл да търся плочката, под която всяка година оставяхме ново писмо с послание за следващия път.
Всичко, което ми остана от онези времена е този медальон – с красива форма с три финикови палми, продупчен за носене, но явно изпаднал от нечия верижка. Намерих го пред столовата, на път за купуване на онези дъвки. Винаги съм знаела, че е паричка, но някога нямаше как, а после не съм се сещала да проверя от коя държава е и има ли история.
Така до онзи ден. Дори не се учудих колко лесно намерих произхода й в нета!

Оказа се, че през всички тези години съм си носила иракска стотинка – филс от времето на Саддам. Филсовете от моята серия били въведени в обръщение през 69-та, със създаването на Иракската Република. Престанали да се секат в началото на 90-те.
Моят скъпоцененно-сантиментален филс е малка монета – 5, но пък наистина ценен за мен. А кой знае как е стигнала до Долна Баня 🙂