Tag Archives: шекли

Защита

„Следващата седмица в Бирма ще стане самолетна катастрофа, но тя едва ли ще ме засегне тук, в Ню Йорк. И фигите трудно могат да ми навредят. Не сега, когато всички врати на стаята ми са здраво залостени.
Не, голямата опасност си остава лезнеризането. Не трябва да лезнерижа. В никакъв случай. И както не е трудно да се досетите, това ме потиска.
А като капак на всичко мисля, че съм хванал една съвсем досадна настинка.
Всичко започна вечерта на седми ноември. Вървях си по „Бродуей“ на път към закусвалня „Бейкър“….”

Така започва един от любимите ми разкази на Робърт Шекли – Защита, но не точно за него ще говорим, а за защитата чрез ваксини. Както/ако помните, съботата, 6 април, бях поканена на среща с блогъри, на която да си говорим за тях. В обявлението ми за събитието тук,  в блога, настъпи малка вакханалия, точно такава, каквато не исках да става. Мненията, както винаги, когато се говори по темата, се разделиха на двата полюса и започнаха да се бомбардират едни други с линкове и статистики. А аз просто исках да чуя нещо умерено, нещо…

Да започнем от там как протече срещата: беше приятна и премина в добронамерен тон, нещо което често липсва при обсъждането на темата. Домакините ни г-жа Лили Асенова от „Национално сдружение за профилактика на рака на маточната шийка” и г-жа Пенка Георгиева от „Асоциация за репродуктивно здраве, бременност и грижи за децата „Усмихни се!” споделиха лични истории от живота си и сблъсъка си с рака на маточната шийка. Говорихме за ваксините като цяло, за ваксините срещу хепатит Б, рота вируса и ЧПВ.

Гледахме и лекция на Майкъл Спектър на Ted, озаглавена „Опасността от отричането на науката”. Интересна, изгледайте я. Имаше добри моменти, но ключовото за мен в нея беше „страх”. Колкото и аргументирана да беше, предизвикваше главно това – „страх” – че нещо може да се случи и ваксините, лекарствата и антибиотиците са единственото нещо, което може да ни спаси в конкретни случаи. Не казвам, че те не са важни! Само това, че конкретната лекция наблягаше на страха „ако…”.

Чували сте подобни истории, нали? За тайнствения глас, предупредил леля Мини да не се качва на асансьора, който след малко се разбил на приземния етаж, или може би прошепнал на чичо Джо да не пътува на борда на „Титаник“. И тук историята обикновено свършва.
Де да беше свършила и моята история дотук!
— Аз мога да долавям всички опасности, които те заобикалят и прерастват във времето. Единственото ми желание е да те защищавам от тях.

По скайп се свързахме с личен лекар от Пловдив (въпреки, че попитах, пак забравих за името на госпожата, моля за извинение!), която ни разказа за опита си с ваксината срещу ЧПВ, която тя нарече ваксина срещу рак на маточната шийка (РМШ), твърдение срещу което критиците на ваксината имат големи основания да протестират. С нея се спряхме за кратко и на ваксината срещу Хепатит Б, която е задължителна за България от 20-ина години.

От срещата научих информация, изслушах чужди мнения. Важно е да се говори за ваксините, още по-важно да се прави с трезв поглед, нещо, което липсва в дебата. Има прекалено много излишен шум, а струва ми се че може да има и златна среда. Повечето присъстващи бяха на мнение „за” ваксините, били те задължителни или не, май само аз се откроих, като възразяваща срещу някои от тях (не отричаща ги). Повече при Комитата.

Сега по нашироко, нека кажа аз какво мисля по въпроса за някои от най-дискутираните ваксини, като ще се опитам да говоря и с точни цифри и достоверни източници.

Да започнем с ваксината срещу Хепатит Б. В коментарите под предварителната ми статия имаше референция (от защитник на ваксините) към презентация на проф. д-р Мира Кожухарова от Националния център по заразни и паразитни болести  на тема „Профилактика на вирусните хепатити в България“. Да, от въвеждането на масовата имунизация срещу този вид хепатит, заболеваемостта е спаднала с над 90%. На мен по-голямо впечатление в презентацията ми направи друго – методите за борба със заболеваемостта и смъкването й до тези проценти, сред които на последно място (след общото подобряване на жизнения стандарт, мерките в сферата на здравеопазването, спазването на санитарно-хигиенните изисквания, дезинфекция, стерилизация, обучение и образование) е спомената задължителната имунизация.

На срещата зададох и този въпрос – колко от нас, тези които не сме ваксинирани, защото сме родени преди 1992 г., но живеем в нормална среда и спазваме елементарна хигиена, сме преболедували Хепатит Б. Този тип хепатит се причислява към рисковите групи, поради механизма си на предаване – кръв и телесни течности и неформално се води болест на проститутки и наркомани и се предава вертикално от майка на бебе. Та поради какво следва да се ваксинираме попитах аз, ако водим отговорен спрямо себе си и околните живот. Защо трябва да се ваксинират всички, само и само за да се обхванат групи от обществото, които са нехайни, вместо те да бъдат научени, че трябва да се отнасят с респект към здравето си и това на околните? Чрез механичното ваксиниране, не забравяме ли съветите на специалисти, като проф. Кожухарова, че първо идва образованието и спазването на елементарни стандарти, а чак тогава ваксинацията? И не оставяме ли така огромни групи от хора в калта, да тънат във все същите социални и икономически проблеми, макар и незаразени с Хепатит Б? За да умрат пак, но вместо от Хепатит Б, от нещо друго?

Един-два пъти на ден дергът идваше при мен. Той ми казваше нещо от този род: „Разхлабена решетка на авеню «Уест Енд» между 66-а и 67-ма улица. Не стъпвай на нея.“
И разбира се, аз не стъпвах. Но някой друг стъпваше. Често виждах тези съобщения във вестниците.
След като веднъж свикнах с това, то ми даде особено чувство на сигурност.

Е, и ние не сме защитени напълно. Зъболекарят ни примерно, може да ни зарази (той е ваксиниран, но възрастните му пациенти не). Тук идва момента на нашата съзнателност – ако не ползва ръкавици, не разопакова пред нас стерилизираните си инструменти и не пръска с дезинфектант машината си, или го накарайте да го направи, или си потърсете съвестно изпълняващ работата си зъболекар. Длъжни сме да упражняваме правата си и да съблюдаваме за спазването на елементарни правила.

Да, все някой от нас може да се зарази и въпреки отговорния ни живот. Всичко е въпрос на шанс и колко ние способстваме за неговото увеличение или намаляване с и без ваксина. Но ако тръгнем по този път – да се ваксинираме срещу всичко забравяйки за всички други съпътстващи предотвратяването на заболеваемостта неща, какво постигаме…

Но скоро дергът стана прекомерно усърден. Той започна да изнамира все повече и повече опасности, които в по-голямата си част нямаха абсолютно никакво отношение към живота ми в Ню Йорк — неща, които трябваше да избягвам да върша в Мексико Сити, Торонто, Омаха и Папеете.

Едно такова всичко е Ротарикс – честно, тази ваксина, колкото и да ми се иска да не изпадам в крайности, ми се струва едно от най-излишните неща в нашия край на света (разбира се, освен, ако не живеете на място, в което нужника е п- близо до  леглото ви, отколкото най-близката книга на каквато и да била тема). За какво говоря? Прочетете листовката, подчертаванията са от мен:

„Инфекцията с ротавирус е най-честата причина за развитие на тежка диария при бебета и малки деца.
Ротавирусът се разпространява лесно по пътя ръка-уста при контакт с изпражненията на заразен човек. При повечето деца ротавирусната диария преминава от само себе си. Въпреки това, при някои деца заболяването протича сериозно с тежкo повръщане, диария и животозастрашаваща загуба на течности, които налагат хоспитализация.

Както при всички ваксини, Rotarix може да не предпази напълно всички ваксинирани от ротавирусните инфекции, срещу които е предназначена.“

Ако си миете ръцете и не давате на бебето си да си пипа нааканото дупе, поддържате прилична хигиена в дома си, каква би била ползата ви от ваксинация? Дори самата листовка казва „при повечето деца …преминава от само себе си“ – какъв процент са тези повече деца не се уточнява. Това откровено ме дразни. Може да са 60 може да са 99% от децата хванали ротавирусна инфекция. Да не говорим, че изобщо не се уточнява пък колко процента от децата я пипват, знаем само, че е най-честата причина за тежка диария и приемане в болница… и изобщо, кой им е писал листовката?! Малко по-убедителни не можаха ли да бъдат? И за финал – ваксинирано, детето пак може да пипне ротавируса. Еми защо изобщо да ваксинирам, като, ако детето се посере, те 100% ще ми кажат „съжаляваме, ама все някой тегли късата клечка, все пак е само болница, а не смърт”. Тази нескопосана и неубедителна листовка ме кара да си потърся статистика, защото все пак ми се иска да проявя разбиране и дам шанс на производителя, въпреки, че явно пести пари за качествен текстописец или какъвто там съставител на листовки имат:

Според повечето източници и СЗО[1] на ротавируса се приписват 500 000 смъртни случая от диария годишно, като 85% от случаите на смърт от ротавирус са в развиващите се страни от Азия и Африка, но за да не се успокоявате, че за по-цивилизования свят остават само 50 000 случая се добавя, че вируса вкарва все пак в болница 2 милиона деца годишно. Тези числа са посочвани доскоро (дори в Уикипедията никой не ги е сменил още).

Интересно с нова листовка[2] от този месец СЗО съобщава, че диарията вече убива над 760 000 деца под 5 години. Хубавото в това съобщение е, че сред ключовите фактори, като основни при намаляването на случаите се посочват необходимостта от сигурни водни източници, адекватната хигиена, изключителното кърмене до 6 месечна възраст, образованието и превенцията и на последно място – ваксинацията.

Как стоят нещата в най-развития свят? В Америка годишно[3] (до 2006-та когато се въвежда масовата имунизация) заради вируса личен лекар е правил посещение в 400 000 случая, 200 000 са отивали в бърза помощ, 55 до 70 000 деца са влизали в болница и е имало 20 до 60 случая на смърт на дете под 5 години. Децата под 5 години в САЩ са около 23 милиона и на техния фон, смъртността от ротавирус ми се струва малка (нямам информация за жизнената среда на тези 60 деца, но е добре, ако може да се намери).

Та, аз, като живеещ при прилични условия човек, с наличното добро ниво на лична и семейна хигиена, мисля, че мога да си позволя (държа да подчертая, че няма да кажа „позволя лукса”) да не ваксинирам децата си с тази ваксина, защото в настоящите условия това е загуба на пари и време. Някъде там в осемдесет и петте процента от развиващия се свят тя може да е жизнено необходима, но не и тук. И дори там тя не би била толкова важна, ако имаше по-голям дял на образование по темата вместо раздаване на ваксини и, ако майките кърмеха децата си, а не се радваха на тенекиените кутии с изкуствено бебешко мляко, което разтварят във водата от селската клоака.

Дотук – хепатит Б и ротавирус – мийте си ръцете, внимавайте, спазвайте елементарна хигиена, учете децата си да го правят и едва след тези затвърдени навици преценявайте за себе си и тях да слагате ли ваксини. Първата ваксина е задължителна, но може да се откаже в родилното със специална декларация (носейки последствията си – детето няма да бъде допуснато в системата на образованието), втората е по желание и вие избирате дали да я сложите на детето си. Решавате вие! Правете информиран избор, от научнообосновани източници. Много ми хареса гледната точка на Тошка по въпроса – преценете, информирано!

Накрая го попитах дали възнамерява да ме уведомява за всяка потенциална опасност на Земята.
— Но това са само няколко, най-малкото на брой опасности, които те засягат или могат да те засегнат — каза ми той.
— В Мексико Сити? И Папеете? Защо не се ограничиш с местната картина? Да речем Ню Йорк и околностите му?
— Местопроизшествието не е от значение за мен — отвърна упорито дергът. — Моите предсказания са свързани с времето, а не с пространството. Аз трябва да те защищавам от всичко.

Но да не пропусна най-важното – новата ваксина срещу човешки папиломен вирус(ЧПВ) тип 16 и 18, която често е наричана ваксина срещу рак на маточната шийка (РМШ), но такава тя не е. Именно това е едно от нещата, които ме притесняват при нея. Но нека по реда си.

Като малка, когато растях, а и през пубертета, винаги съм говорила с родителите си за любовта и секса свободно. Чели сме книжки, после аз сама, но родителите ми винаги са били открити към мен по въпросите на сексуалното ми образование, дори са търсели разговори с мен, аз съм търсила тях. Уви, сред приятелите ми не бяха много тези с родители като моите. Обратното, прекалено често възрастните предпочитат да абдикират от това си задължение, къде поради това, че и с тях никой не е говорил, неудобно им е или мислят, че някой друг е длъжен да учи децата им. Тук е измамния момент, който ме притеснява, че ще подведе и сработи при много родители, които знаят, че има „ваксина срещу рак на маточната шийка” –

„Има ваксина срещу рак! Чудесно! Сега ще сложат ваксина на дъщеря ми и няма да е нужно да минаваме през неловките моменти, в които аз ще й говоря за птичките и пчеличките, а току виж се окаже, че тя вече знае повече от мен и аз се почувствам като тъпак!”

Много, изключително много е важно да говорите с децата, защото ваксините не предпазват от всичко, различни неща предпазват от различни вреди. Говорете за чувствения свят, за презервативите, за полово предаваните болести, предпазването от забременяване и редовните прегледи при гинеколог. Говорете, защото 80% от ималите поне един полов акт или повече от един от всеки двама е бил носител на ЧПВ в определен момент от живота си (според американските Центрове за контрол и предотвратяване на заразите почти всички мъже и жени, имали сексуален контакт са били заразени с ЧПВ в даден момент от живота си[4]), един или няколко пъти. ЧПВ има над 100 щама и е най-често предаваната по полов път инфекция. 40 от щамовете могат да инфектират гениталиите, устата и гърлото на мъжете и жените. В 90% от случаите имунната ни система се очиства от тях до 2 години. Някои от типовете могат да ни докарат брадавици. Други (и те не са същите, като горните!) могат да превърнат нормалните клетки в абнормални и с времето да се развият до рак – това са видовете ЧПВ, които предизвикват РМШ и други по редки случаи на рак (на пениса, ануса, вагината, орофаринкса – там някъде из гърлото ви). Те нямат изразени признаци, до момента когато е твърде късно, за това е изключително важно да си правим редовните изследвания (цитонамазки), за да може да се вземат своевременни мерки, докато всичко е обратимо не се е стигне до развитите на рак!

От всичко, което съм изчела за ЧПВ, от първия път, когато разбрах за него, през далечната 2006 г. си правя няколко извода. Първо – около него има много митове. Колко са опасни, как се развиват… Познавам човек, на който е казано, че ЧПВ, който предизвиква брадавици и такива са налични, се предава на бебето при раждане, остава, прави брадавици и рак. За това Цезаровото сечение е по-добрият вариант. Колкото и източника да прерових – навсякъде пише, точно обратното – рискът от операцията е необосновано голям на фона на риска за заразяване на бебето с ЧПВ (което най-често, дори да се е заразило при раждането се самоочиства до няколко месеца) стига, брадавицата да не е някакъв патологичен случай, който да пречи на „изхода”…Вкратце – ЧПВ в този случай не застрашава бебето.

Втори пример – от срещата на която бях канена – от 2006 г., малко преди обявяването на ваксината, съществува ДНК тест, който открива канцерогенните типове ЧПВ. Той се прилага за жени. На срещата казах, че тест за откриване на ЧПВ при мъжете няма за момента. Както домакините, така и гостите ми възразиха. Аз отново ще кажа – няма. Може би, ако не си се интересувал, е логично да си помислиш, че не съм права – та как няма да има, когато има такъв за жени! Каква е разликата, като всички сме хора. Е да, но не съвсем. Не знам на какво се базира разликата, но за момента не съществуват одобрени тестове, които да идентифицират ЧПВ инфекции при мъжете[5]. Няма и препоръчани методи, близки до Пап тестовете, които да засичат клетъчни изменения причинени от инфекция с ЧПВ на ануса, вулвата, вагината, пениса или орофарунгиалните тъкани[6].

До този момент ми бяха наложени толкова много ограничения, че едно повече едва ли би имало някакво значение. — Какво не трябва да правя?
— Не трябва да лезнерижеш — каза дергът.
— Да лезнерижа? — намръщих се аз. — Това пък какво е?
— Разбира се, че го знаеш. То е обикновено ежедневно човешко действие.
— Вероятно го зная под друго име. Обясни.
— Е, добре. Да лезнерижеш — това значи да…

И накрая – статистиката! Както казахме – ЧПВ се среща при повече от половината хора. В 90% от случаите организма се самоочиства от тях. За останалите 10% не следва да сме спокойни, че няма да сме в тях. В 100% от случаите на тези 10 процента, при които организмът ви не се самопочисти ще имате на помощ знанието, своевременно, защото ходите на профилактични прегледи. А ако това не ви е достатъчно се и ваксинирайте, вие решавате. Преди ваксинация си платете и направете ДНК тестовете, за да знаете има ли смисъл. Иначе, защо се прави ваксинация без да знаем, дали сме носители или не.

От всички видове рак, делът на ракът на маточната шийка е 5%. 5% от всички случаи на рак се дължат на този вид[7]. В брошурата „Рак факти и цифри 2013” на Американското общество за ракови заболявания, на стр. 8 можете да видите статистика на прогнозния брой на новорегистрирани случаи на рак и брой смъртни случаи по пол за САЩ през 2013 г. От красивата таблица ще забележите много неща: докато през тази година се очаква да бъдат регистрирани 232 340 нови случая на рак на гърдата, то тези от РМШ се предвижда да бъдат 12 340. От рак на гърдата ще починат 39 620 жени, а от РМШ 4 030. Ако към тези цифри прибавите и другите случаи на рак, то тези 4 хиляди далеч не са толкова, колкото звучат. У нас се говори за 300-350 случая на смърт от РМШ годишно. Наистина недобра цифра, но няма ли да има по-голям ефект от възпитаването на жените да ходят всяка година на гинеколог и цитонамазка, отколкото механичното им ваксиниране. Защото, нека не се лъжем – българката се страхува да ходи на гинеколог, мамолог и профилактични прегледи. А те трябва да са в основата на борбата срещу който и да било рак на половата система.

Приблизително всички цервикални случаи на рак са предизвикани от инфекции с ЧПВ, като от тях типове 16 и 18 са причина за около 70% от всички случаи. Остават 30% срещу които ваксина няма да ви помогне.

Ако искате да научите и за развитието на жалбата относно рекламната кампания на ваксината в Бълария до Етичната комисия към Националния съвет по саморегулация можете да прочетете решението тук, инетересно е!

И така…

Чу се ужасен шум от дъвчещи зъби. Едва-едва дочух гласа на дерга: „Не трябва да лезнерижеш!
След това настъпи тишина.
И така сега седя като на тръни. Следващата седмица в Бирма ще стане самолетна катастрофа, но тя едва ли ще ме засегне тук, в Ню Йорк. И фигите трудно могат да ми навредят. Не сега, когато всички врати на стаята ми са здраво залостени.
Не, голямата опасност си остава лезнеризането. Не трябва да лезнерижа. В никакъв случай. Ако успея да се въздържа от лезнеризане, всичко ще отмине и преследването ще бъде насочено към някой друг обект. Това трябва да стане! А само трябва да изчакам!
Бедата се състои в това, че аз нямам и представа какво може да бъде лезнеризане. Обикновено човешко действие — бе казал дергът. И така поне засега се въздържам, доколкото мога, от повече действия.
Подремнах малко легнал по гръб и нищо не се случи, значи, това не е лезнеризане. Излязох да си купя нещо за ядене, платих за покупката, сготвих си, изядох яденето. И това не се оказа лезнеризане. Написах тази история. И това не бе лезнеризане.
Въпреки всичко ще се измъкна от тази опасност.
Сега ще подремна малко. Мисля, че съм понастинал. Ето сега трябва да ких…

Край


[1] http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID=31039&Cr=world+health+organization&Cr1=children#.UWsycErJh8s

[2] http://www.who.int/mediacentre/factsheets/fs330/en/index.html

[3] http://www.cdc.gov/rotavirus/index.html

[4] http://www.cdc.gov/std/hpv/stdfact-hpv.htm – ще използвам основно този източник

Цената на живота

Докато протестирах в събота, се оглеждах за стари дружки, приятели от времената, когато бяхме ‘лапета и протестирахме за какво ли не, споделяхме еднакви идеи и интереси.

За мое най-голямо съжаление не открих в тълпата нито един от тях. От една страна имаше ужасно много хора, може да съм ги подминала… После започнах да си ги превъртам поименно. Тоя е женен, оня е женен, е то и аз съм, не е това причината да не са тук. Тия са с дете, ония – е, и аз съм, но го аутсорснах и ей ме. А на предходния протест за Витоша с Емил даже бяхме с Дребосъчето! И децата не могат да са пречка!

И тогава ми хрумна нещо, което не може да претендира да е аксиома, но е факт сред приятелите ми – всички те, днес са с кредити. Кредити за жилище, лизинги за кола, заеми за домакински уреди и т.н. и е факт, че не бяха на протеста.

Стана ми мъчно, като се замислих, че социалната ангажираност на индивида, споделянето на идеали и наличието на каузи, за които да се бори човек много често (не винаги) е обратно пропорционално на наличието на дългове. Или както вметна Wakeop „Кредита е като крепостничеството, значима кауза ти става собственото освобождение :)“

Та, тъжно ми стана. Сетих се за един мой любим разказ на Робърт Шекли – „Цената на живота“, който винаги си припомням, когато с Емил се замислим: „Абе, защо да не теглим един заем?!“ (пускам го в оригинал от The Project Gutenberg, не защото го няма на български, а защото се оказва, че в превода края е подменен…)

Cost of Living

If easy payment plans were
to be really efficient, patrons’
lifetimes had to be extended!

By ROBERT SHECKLEY

Carrin decided that he could trace his present mood to Miller’s suicide last week. But the knowledge didn’t help him get rid of the vague, formless fear in the back of his mind. It was foolish. Miller’s suicide didn’t concern him.

But why had that fat, jovial man killed himself? Miller had had everything to live for—wife, kids, good job, and all the marvelous luxuries of the age. Why had he done it?

„Good morning, dear,“ Carrin’s wife said as he sat down at the breakfast table.

„Morning, honey. Morning, Billy.“

His son grunted something.

You just couldn’t tell about people, Carrin decided, and dialed his breakfast. The meal was gracefully prepared and served by the new Avignon Electric Auto-cook.

His mood persisted, annoyingly enough since Carrin wanted to be in top form this morning. It was his day off, and the Avignon Electric finance man was coming. This was an important day.

He walked to the door with his son.

„Have a good day, Billy.“

His son nodded, shifted his books and started to school without answering. Carrin wondered if something was bothering him, too. He hoped not. One worrier in the family was plenty.

„See you later, honey.“ He kissed his wife as she left to go shopping.

At any rate, he thought, watching her go down the walk, at least she’s happy. He wondered how much she’d spend at the A. E. store.

Checking his watch, he found that he had half an hour before the A. E. finance man was due. The best way to get rid of a bad mood was to drown it, he told himself, and headed for the shower.


The shower room was a glittering plastic wonder, and the sheer luxury of it eased Carrin’s mind. He threw his clothes into the A. E. automatic Kleen-presser, and adjusted the shower spray to a notch above „brisk.“ The five-degrees-above-skin-temperature water beat against his thin white body. Delightful! And then a relaxing rub-dry in the A. E. Auto-towel.

Wonderful, he thought, as the towel stretched and kneaded his stringy muscles. And it should be wonderful, he reminded himself. The A. E. Auto-towel with shaving attachments had cost three hundred and thirteen dollars, plus tax.

But worth every penny of it, he decided, as the A. E. shaver came out of a corner and whisked off his rudimentary stubble. After all, what good was life if you couldn’t enjoy the luxuries?

His skin tingled when he switched off the Auto-towel. He should have been feeling wonderful, but he wasn’t. Miller’s suicide kept nagging at his mind, destroying the peace of his day off.

Was there anything else bothering him? Certainly there was nothing wrong with the house. His papers were in order for the finance man.

„Have I forgotten something?“ he asked out loud.

„The Avignon Electric finance man will be here in fifteen minutes,“ his A. E. bathroom Wall-reminder whispered.

„I know that. Is there anything else?“

The Wall-reminder reeled off its memorized data—a vast amount of minutiae about watering the lawn, having the Jet-lash checked, buying lamb chops for Monday, and the like. Things he still hadn’t found time for.

„All right, that’s enough.“ He allowed the A. E. Auto-dresser to dress him, skillfully draping a new selection of fabrics over his bony frame. A whiff of fashionable masculine perfume finished him and he went into the living room, threading his way between the appliances that lined the walls.

A quick inspection of the dials on the wall assured him that the house was in order. The breakfast dishes had been sanitized and stacked, the house had been cleaned, dusted, polished, his wife’s garments had been hung up, his son’s model rocket ships had been put back in the closet.

Stop worrying, you hypochondriac, he told himself angrily.

The door announced, „Mr. Pathis from Avignon Finance is here.“

Carrin started to tell the door to open, when he noticed the Automatic Bartender.

Good God, why hadn’t he thought of it!

The Automatic Bartender was manufactured by Castile Motors. He had bought it in a weak moment. A. E. wouldn’t think very highly of that, since they sold their own brand.


He wheeled the bartender into the kitchen, and told the door to open.

„A very good day to you, sir,“ Mr. Pathis said.

Pathis was a tall, imposing man, dressed in a conservative tweed drape. His eyes had the crinkled corners of a man who laughs frequently. He beamed broadly and shook Carrin’s hand, looking around the crowded living room.

„A beautiful place you have here, sir. Beautiful! As a matter of fact, I don’t think I’ll be overstepping the company’s code to inform you that yours is the nicest interior in this section.“

Carrin felt a sudden glow of pride at that, thinking of the rows of identical houses, on this block and the next, and the one after that.

„Now, then, is everything functioning properly?“ Mr. Pathis asked, setting his briefcase on a chair. „Everything in order?“

„Oh, yes,“ Carrin said enthusiastically. „Avignon Electric never goes out of whack.“

„The phone all right? Changes records for the full seventeen hours?“

„It certainly does,“ Carrin said. He hadn’t had a chance to try out the phone, but it was a beautiful piece of furniture.

„The Solido-projector all right? Enjoying the programs?“

„Absolutely perfect reception.“ He had watched a program just last month, and it had been startlingly lifelike.

„How about the kitchen? Auto-cook in order? Recipe-master still knocking ’em out?“

„Marvelous stuff. Simply marvelous.“

Mr. Pathis went on to inquire about his refrigerator, his vacuum cleaner, his car, his helicopter, his subterranean swimming pool, and the hundreds of other items Carrin had bought from Avignon Electric.

„Everything is swell,“ Carrin said, a trifle untruthfully since he hadn’t unpacked every item yet. „Just wonderful.“

„I’m so glad,“ Mr. Pathis said, leaning back with a sigh of relief. „You have no idea how hard we try to satisfy our customers. If a product isn’t right, back it comes, no questions asked. We believe in pleasing our customers.“

„I certainly appreciate it, Mr. Pathis.“


Carrin hoped the A. E. man wouldn’t ask to see the kitchen. He visualized the Castile Motors Bartender in there, like a porcupine in a dog show.

„I’m proud to say that most of the people in this neighborhood buy from us,“ Mr. Pathis was saying. „We’re a solid firm.“

„Was Mr. Miller a customer of yours?“ Carrin asked.

„That fellow who killed himself?“ Pathis frowned briefly. „He was, as a matter of fact. That amazed me, sir, absolutely amazed me. Why, just last month the fellow bought a brand-new Jet-lash from me, capable of doing three hundred and fifty miles an hour on a straightaway. He was as happy as a kid over it, and then to go and do a thing like that! Of course, the Jet-lash brought up his debt a little.“

„Of course.“

„But what did that matter? He had every luxury in the world. And then he went and hung himself.“

„Hung himself?“

„Yes,“ Pathis said, the frown coming back. „Every modern convenience in his house, and he hung himself with a piece of rope. Probably unbalanced for a long time.“

The frown slid off his face, and the customary smile replaced it. „But enough of that! Let’s talk about you.“

The smile widened as Pathis opened his briefcase. „Now, then, your account. You owe us two hundred and three thousand dollars and twenty-nine cents, Mr. Carrin, as of your last purchase. Right?“

„Right,“ Carrin said, remembering the amount from his own papers. „Here’s my installment.“

He handed Pathis an envelope, which the man checked and put in his pocket.

„Fine. Now you know, Mr. Carrin, that you won’t live long enough to pay us the full two hundred thousand, don’t you?“

„No, I don’t suppose I will,“ Carrin said soberly.

He was only thirty-nine, with a full hundred years of life before him, thanks to the marvels of medical science. But at a salary of three thousand a year, he still couldn’t pay it all off and have enough to support a family on at the same time.

„Of course, we would not want to deprive you of necessities, which in any case is fully protected by the laws we helped formulate and pass. To say nothing of the terrific items that are coming out next year. Things you wouldn’t want to miss, sir!“

Mr. Carrin nodded. Certainly he wanted new items.

„Well, suppose we make the customary arrangement. If you will just sign over your son’s earnings for the first thirty years of his adult life, we can easily arrange credit for you.“


Mr. Pathis whipped the papers out of his briefcase and spread them in front of Carrin.

„If you’ll just sign here, sir.“

„Well,“ Carrin said, „I’m not sure. I’d like to give the boy a start in life, not saddle him with—“

„But my dear sir,“ Pathis interposed, „this is for your son as well. He lives here, doesn’t he? He has a right to enjoy the luxuries, the marvels of science.“

„Sure,“ Carrin said. „Only—“

„Why, sir, today the average man is living like a king. A hundred years ago the richest man in the world couldn’t buy what any ordinary citizen possesses at present. You mustn’t look upon it as a debt. It’s an investment.“

„That’s true,“ Carrin said dubiously.

He thought about his son and his rocket ship models, his star charts, his maps. Would it be right? he asked himself.

„What’s wrong?“ Pathis asked cheerfully.

„Well, I was just wondering,“ Carrin said. „Signing over my son’s earnings—you don’t think I’m getting in a little too deep, do you?“

„Too deep? My dear sir!“ Pathis exploded into laughter. „Do you know Mellon down the block? Well, don’t say I said it, but he’s already mortgaged his grandchildren’s salary for their full life-expectancy! And he doesn’t have half the goods he’s made up his mind to own! We’ll work out something for him. Service to the customer is our job and we know it well.“

Carrin wavered visibly.

„And after you’re gone, sir, they’ll all belong to your son.“

That was true, Carrin thought. His son would have all the marvelous things that filled the house. And after all, it was only thirty years out of a life expectancy of a hundred and fifty.

He signed with a flourish.

„Excellent!“ Pathis said. „And by the way, has your home got an A. E. Master-operator?“

It hadn’t. Pathis explained that a Master-operator was new this year, a stupendous advance in scientific engineering. It was designed to take over all the functions of housecleaning and cooking, without its owner having to lift a finger.

„Instead of running around all day, pushing half a dozen different buttons, with the Master-operator all you have to do is push one! A remarkable achievement!“

Since it was only five hundred and thirty-five dollars, Carrin signed for one, having it added to his son’s debt.

Right’s right, he thought, walking Pathis to the door. This house will be Billy’s some day. His and his wife’s. They certainly will want everything up-to-date.

Just one button, he thought. That would be a time-saver!


After Pathis left, Carrin sat back in an adjustable chair and turned on the solido. After twisting the Ezi-dial, he discovered that there was nothing he wanted to see. He tilted back the chair and took a nap.

The something on his mind was still bothering him.

„Hello, darling!“ He awoke to find his wife was home. She kissed him on the ear. „Look.“

She had bought an A. E. Sexitizer-negligee. He was pleasantly surprised that that was all she had bought. Usually, Leela returned from shopping laden down.

„It’s lovely,“ he said.

She bent over for a kiss, then giggled—a habit he knew she had picked up from the latest popular solido star. He wished she hadn’t.

„Going to dial supper,“ she said, and went to the kitchen. Carrin smiled, thinking that soon she would be able to dial the meals without moving out of the living room. He settled back in his chair, and his son walked in.

„How’s it going, Son?“ he asked heartily.

„All right,“ Billy answered listlessly.

„What’sa matter, Son?“ The boy stared at his feet, not answering. „Come on, tell Dad what’s the trouble.“

Billy sat down on a packing case and put his chin in his hands. He looked thoughtfully at his father.

„Dad, could I be a Master Repairman if I wanted to be?“

Mr. Carrin smiled at the question. Billy alternated between wanting to be a Master Repairman and a rocket pilot. The repairmen were the elite. It was their job to fix the automatic repair machines. The repair machines could fix just about anything, but you couldn’t have a machine fix the machine that fixed the machine. That was where the Master Repairmen came in.

But it was a highly competitive field and only a very few of the best brains were able to get their degrees. And, although the boy was bright, he didn’t seem to have an engineering bent.

„It’s possible, Son. Anything is possible.“

„But is it possible for me?“

„I don’t know,“ Carrin answered, as honestly as he could.

„Well, I don’t want to be a Master Repairman anyway,“ the boy said, seeing that the answer was no. „I want to be a space pilot.“

„A space pilot, Billy?“ Leela asked, coming in to the room. „But there aren’t any.“

„Yes, there are,“ Billy argued. „We were told in school that the government is going to send some men to Mars.“

„They’ve been saying that for a hundred years,“ Carrin said, „and they still haven’t gotten around to doing it.“

„They will this time.“

„Why would you want to go to Mars?“ Leela asked, winking at Carrin. „There are no pretty girls on Mars.“

„I’m not interested in girls. I just want to go to Mars.“

„You wouldn’t like it, honey,“ Leela said. „It’s a nasty old place with no air.“

„It’s got some air. I’d like to go there,“ the boy insisted sullenly. „I don’t like it here.“

„What’s that?“ Carrin asked, sitting up straight. „Is there anything you haven’t got? Anything you want?“

„No, sir. I’ve got everything I want.“ Whenever his son called him ‘sir,’ Carrin knew that something was wrong.

„Look, Son, when I was your age I wanted to go to Mars, too. I wanted to do romantic things. I even wanted to be a Master Repairman.“

„Then why didn’t you?“

„Well, I grew up. I realized that there were more important things. First I had to pay off the debt my father had left me, and then I met your mother—“

Leela giggled.

„—and I wanted a home of my own. It’ll be the same with you. You’ll pay off your debt and get married, the same as the rest of us.“


Billy was silent for a while, then he brushed his dark hair—straight, like his father’s—back from his forehead and wet his lips.

„How come I have debts, sir?“

Carrin explained carefully. About the things a family needed for civilized living, and the cost of those items. How they had to be paid. How it was customary for a son to take on a part of his parent’s debt, when he came of age.

Billy’s silence annoyed him. It was almost as if the boy were reproaching him. After he had slaved for years to give the ungrateful whelp every luxury!

„Son,“ he said harshly, „have you studied history in school? Good. Then you know how it was in the past. Wars. How would you like to get blown up in a war?“

The boy didn’t answer.

„Or how would you like to break your back for eight hours a day, doing work a machine should handle? Or be hungry all the time? Or cold, with the rain beating down on you, and no place to sleep?“

He paused for a response, got none and went on. „You live in the most fortunate age mankind has ever known. You are surrounded by every wonder of art and science. The finest music, the greatest books and art, all at your fingertips. All you have to do is push a button.“ He shifted to a kindlier tone. „Well, what are you thinking?“

„I was just wondering how I could go to Mars,“ the boy said. „With the debt, I mean. I don’t suppose I could get away from that.“

„Of course not.“

„Unless I stowed away on a rocket.“

„But you wouldn’t do that.“

„No, of course not,“ the boy said, but his tone lacked conviction.

„You’ll stay here and marry a very nice girl,“ Leela told him.

„Sure I will,“ Billy said. „Sure.“ He grinned suddenly. „I didn’t mean any of that stuff about going to Mars. I really didn’t.“

„I’m glad of that,“ Leela answered.

„Just forget I mentioned it,“ Billy said, smiling stiffly. He stood up and raced upstairs.

„Probably gone to play with his rockets,“ Leela said. „He’s such a little devil.“


The Carrins ate a quiet supper, and then it was time for Mr. Carrin to go to work. He was on night shift this month. He kissed his wife good-by, climbed into his Jet-lash and roared to the factory. The automatic gates recognized him and opened. He parked and walked in.

Automatic lathes, automatic presses—everything was automatic. The factory was huge and bright, and the machines hummed softly to themselves, doing their job and doing it well.

Carrin walked to the end of the automatic washing machine assembly line, to relieve the man there.

„Everything all right?“ he asked.

„Sure,“ the man said. „Haven’t had a bad one all year. These new models here have built-in voices. They don’t light up like the old ones.“

Carrin sat down where the man had sat and waited for the first washing machine to come through. His job was the soul of simplicity. He just sat there and the machines went by him. He pressed a button on them and found out if they were all right. They always were. After passing him, the washing machines went to the packaging section.

The first one slid by on the long slide of rollers. He pressed the starting button on the side.

„Ready for the wash,“ the washing machine said.

Carrin pressed the release and let it go by.

That boy of his, Carrin thought. Would he grow up and face his responsibilities? Would he mature and take his place in society? Carrin doubted it. The boy was a born rebel. If anyone got to Mars, it would be his kid.

But the thought didn’t especially disturb him.

„Ready for the wash.“ Another machine went by.

Carrin remembered something about Miller. The jovial man had always been talking about the planets, always kidding about going off somewhere and roughing it. He hadn’t, though. He’d committed suicide.

„Ready for the wash.“

Carrin had eight hours in front of him, and he loosened his belt to prepare for it. Eight hours of pushing buttons and listening to a machine announce its readiness.

„Ready for the wash.“

He pressed the release.

„Ready for the wash.“

Carrin’s mind strayed from the job, which didn’t need much attention in any case. He wished he had done what he had longed to do as a youngster.

It would have been great to be a rocket pilot, to push a button and go to Mars.

—ROBERT SHECKLEY

Transcriber’s Note:

This etext was produced from Galaxy Science Fiction December 1952. Extensive research did not uncover any evidence that the U.S. copyright on this publication was renewed. Minor spelling and typographical errors have been corrected without note.