Tag Archives: шахти

За някои – мобилна седмица, за други – мобилно ежедневие

И то по неволя.
Вчера случайно разбрах, че завършва седмицата на мобилността. Но и как да разбера, като по принуда съм ежедневно мобилна, кракомобилна. За какво иде дума ли? По повод на отминалата седмица на мобилността ще ви покажа как стигнах до вчерашното й закриване и как по принцип стигам до цивилизацията откакто си имаме Дребосъчето.
То, Дребосъчето, понеже е много ситно, се вози в количка и когато я купихме, с Емил започнахме да мъдрим как можем с нея да стигаме до някои от по-хубавите паркове в София – я Борисовата градина, я парка Заимов (интересно, струва ми се, че ако се изхожда от размера, парк трябва да е Борисовата, а Заимов да е градинка, но нейсе).
Първият, логичен вариант е да се вземе градския транспорт – нали в това ни убеждават и от общината? В нашия случай транспорта е трамвай. Но, за да стигнем до спирката, трябва да минем през подлез, защото отгоре шосето е много натоварено, а и така е редно. Подлезът има рампа…

или поне до половината на стълбището има рампа, НО дори и до края да имаше, пак нямаше да можем да я ползваме: някой изобщо виждал ли е тези метални релси да се използват от колички и инвалиди?! Тя не пасва на гумите на нито една количка, която съм виждала! На тази на Дребосъчето също. А инвалидна количка така ще се засили, че… (update: зимата на 2010 г. металните рампи бяха откраднати. Полицаи ни информираха, че крадците са били заловени и пуснати, а релсите си стоят при тях като доказателство)
Та трябва да моля някой да помага с количката, а желаещи няма много. Любопитното за този подлез е, че преди изборите за кмет, осветлението долу (счупените лампи) се подновяваше на всеки две седмици, а откакто се избра Йорданка Фандъкова, никой не е минавал да сложи и една крушка.

Освен това, вече на трамвайната спирка пак завися от хорското благоволение за качването в превозното средство.

И вместо да прося да ми помогнат с количката, аз юрвам към следващата спирка, защото там има рампа за чудо и приказ!

Спускам се надолу и…внимание!

Отводнителните решетки липсват и, ако случайно не приземя колелетата на правилното място, детето плонжира в дупката! Това веднъж се случи вече. Емил додава, че в мрака можете да забележите остатъка от охранителната будка на Егида. Утре идва есента – като се напълни с вода този маршрут отпада.
Слязла долу, вадя фенера, защото и тук крушки няма. Запътвам се към изхода за спирката и…

Ми няма и помен от някаква рампа.
Кръъъгом!
Запътвам се към другия край на подлеза, барем пресека кръстовището на отсрещната страна и да продължа пеша. Детето се кефи и мучи в количката на неочакваната нощ. Преди да стигна до рампата се гледам внимателно разпадащия се таван

И констатирам, че кризата е дошла това лято. По какво съдя ли?

Някой гладен е изтръгнал жиците на осветлението, по земята мазилка. Добре, че минаха и я посъбраха.

Пак прескачаме липсващите решетки на отводняването и затътряме нагоре, където пътеката пред рампата завършва в една новоизникнала тополка.

Пътя никога не е бил завършван и аз минавам оффруд с количката през буренака, и накрая достигам бленувания тротоар.

Пред нас се извисява внушителния ж.п. мост на подуянската гара и с Дребосъчето имаме избор да продължим по левия или десния път. При първия ни опит с Емил, той предложи да минем през „пешеходната зона” на моста. И втори път не минахме –

тунел засипан с нечии строителни отпадъци, смърдящ на адска клоака. Като го видях, автоматично се сетих за една сцена от „28 дни по-късно”, само зомбита липсват в този тунел, но вървейки по тясната пътечка прокарана от градски авантюристи или хора много на зор, очаквам точно нещо такова да изскочи. Малко съм го осветила със светкавицата, но иначе си тъне в мрак.

Та, за това с Дребосъчето поемаме през автомобилния тунел, където единствената смрад е на автомобилите. Същевременно внимаваме да не се закачим на металните светлоотражателни ленти монтирани малко преди Б.Б. да стане кмет, а от тогава изкъртени и стърчащи като градски драки.

Излизаме от тунела и стигаме до едно интересно препятствие – с Емил първо се пробвахме през „пешеходната зона”, защото мислехме, че няма да можем да минем покрай Лампата.

За щастие имаме по сантиметър отстояние от всяко колело и се измъкваме от примката на социалната ни изолация.

Но не съвсем.
Преди да си поемем въздух в цивилизацията, трябва да избутам Дребосъчето с неговата количка по каменистия хълм, предназначен за пешеходците.

Бутайки нагоре все се сещам за Сизиф. Само не разбирам защо „боговете” така строго са ме осъдили.
Напоследък, за да не издрусам мозъка на Дребосъчето по всички камънаци нагоре, го нося в слинг, а с една ръка бутам количката нагоре. Като ми мине майчинството ръцете ми сигурно ще са като на Шварци.
Малко преди да изкача хълма има един малък фъндък –

двуметрово парче асфалт, по което мога да се почувствам малко повече човек. А малко след това стигам и до улица с асфалт. Там има един паркинг, на който дежурства дават 5-6 песа, които до миналата година лаеха и гонеха, де що живо мине. Сега са се кротнали, но не знам кога ще ме подгонят с количката.
И такаааа – ето ме пред гара Подуяне –

точката, която ме докарва до по-нормалната част от града, в която роптая само срещу:
Невъзможността да използвам подлезите там;
Пежото на едно „бебе в колата”, което редовно спира на пътя на количките;
шахтите на Електро Снабдяване и БТК

които никога не са на едно ниво с тротоара, най-често по-високо и количката се запъва, има дупки между тях и тротоара или в самите капаци, та да си потъне някой някога

и накрая тротоарите, които или са високи или пък има разлика между тях и бордюра, в който забивайки се с количката, рискувам да пльосна Дребосъчето на улицата…

Това са все проблеми, за които не се бях замисляла, когато шляпах без количка из града ни.
Днес толкова ме тормозят и не само със самото си съществуване, но и с това, че ме карат да мисля, че някои наистина иска такива като мен да си седят вкъщи. Изолирани, затворени в един малък участък от града, от който да няма измъкване, което да е обреченост и за дребосъчетата, които ще растат в малкия си „гьол” и няма да се интересуват какво има в голямото море, ще си стоят и ще си блеят в кошарата, послушни.

Аз правя собствения си поход на императорите всеки ден, за Дребосъчето. Но се чудя, дали и други майки го правят. Повечето стоят в близкия парк и чоплят семки в краката на прохождащите си деца. Те поне имат избор да е така. А какво ли е за инвалидите, които дори с помощник не биха могли да минат през повечето препятствия?
Искат от нас мобилност, a всичко което правят, за да сме мобилни е кампанийки.

П.П. Миналата година чух по телевизията, че общината предвидила едни два милиона, за да оправи тънещия в мрак и разрушение пешеходен възел на гара Подуяне. Чудя се къде отидоха те и чий джоб пълнят примерно лихвичките от тия пари?