Tag Archives: трамвай

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

15 август - 17 септември 2016 г.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

Сюрреалистично нормално

Отдавна не съм ви разказвала какви работи ми се случват в транспорта. А те напоследък не са така весели като преди. Напротив, гротескни, грозни и страшни са.

Онзи ден се возих в рейса. Часа беше към 6 и 15 ч.вечерта. Пълен, претъпкан, от тези, които нямат прозорци, освен капандурата отгоре, а тя беше затворена. Намествам се в мелето, права до една двойна седалка. Рейса затвори врати и потегли и в този момент усетих задушливата миризма на химикал, на лепило. Погледнах хората около мен – момчето на външната седалка, на около 22-25 години, изглеждаше облечено много добре – хубаво яке, кецове, панталон. И изведнъж установих от къде се носи миризмата – държеше пликче с лепило.
Погледнах го втрещено. Беше си навел главата като при аварийно кацане на самолет, с една ръка придържаше пликчето към устата си, а с другата го мачкаше, явно за да излизат повече пàри.
Огледах се около мен, огледах се в този пълен с хора рейс. Никой сякаш не забелязваше нищо, никой не го смущаваше това, което се случва пред него. Замислих се, бих ли могла да кажа нещо?
Момчето вдигна глава от плика и ме погледна. Като видя, че се опитвам да чета вестника си, каза:
– Искате ли да седнете?
Отказах. Не му казах нищо. Не знам какво удоволствие му доставя, не знам защо го правеше и защо насред цялата тая тълпа…Почувствах се тъпо, почувствах се като всички тия хора до мен, които бяха безразлични и не се интересуваха какво става около тях. Не мога да разбера него. Но не мога да разбера и хората, возещи се в тоя рейс. Нима никой от тях няма деца…

Безразличието, което лъхаше от всички тях беше по-ужасяващо от това надрусано с лепило момче.

Поне някой да го беше помолил да си затвори плика докато не диша, дори някаква такава глупост да беше казал някой. Вместо това, всички там се правеха, че не им мирише.

А миришеше ужасно. Миришеше на лепкава незаинтересованост и късогледство.

***
Преди две седмици с Емил се возихме в трамвая. Беше към 8 ч. вечерта. Качихме се във второто вагонче, което беше почти празно. На най-предните три седалки седяха три хлапета, които нямаха повече от 12-13 години. Бърбореха си нещо и се хилеха. Вида им беше като на хулиганчета. Едното от тях имаше един пресипнал глас, като да беше дон Вито в детските си години, а носа му изглеждаше да е бил чупен повече от веднъж, направо се вливаше в челото без извивки. Но това не му стигаше, защото, очевидно, тартор беше най-голямото по ръст момче.
След две спирки Емил ми прошушна:
– Абе тия хлапета истински пачки размятат, че не хвърлям до там.
– Да бе, ти пък, не ги ли виждаш на какви години са! – въпреки това обточих врат да видя какво става през две седалки напред, но не видях какво държат. Секунди след това обаче, високото момче се изправи и извади от джоба си пачка с няколко стотачки и доста повече петдесетарки. Облещих се и погледнах Емил учудено. Тогава се заслушахме в разговора им. Говореха как са започнали месеца на 20 хиляди, на 15 хиляди. Тарторчето заяви, че има 75 банкноти по 50 лева. Онова с чупения нос заброи и отсече, че има 5 бона. Направо невярващи с Емил слушахме и се чудехме това не са ли някакви хартийки от монополи докато голямото момче не дръпна една от новите си стотачки, помириса я с блажена физиономия и предложи да си играят на „камък, ножица, хартия”. За времето преди да слязат, разиграха около 600 лева.
Не знам от къде бяха набарали тия пари, но трите момчета имаха повече пари в себе си от годишния доход на доста хора. И пак не можах да си обясня, къде е нормалността в тая картинка. Няколкото човека в трамвая зяпаха с нескрита завист и определено не забелязваха абсолютната сюрреалистичност на сценката…

Питам се ненормална ли съм, че тия неща ми се струват ненормални?!

Аз съм от по-преди!

Сутринта на вратата на трамвая (както обикновено на първата, тъй като там стават най-веселите случки) баба и дядо се борят кой да се качи пръв:

– Абе стига си се бутал!
– Като не щеш да се буташ, да не беше идвала тук!
– Ти да не беше идвал, аз съм преди тебе тука.
– Аз не те питам кога си дошла, а от къде си.
– Аз тука съм дошла на десет годин и, за това съм преди тебе тука!
– Гледай ги тия, карат се кой е по-софиянец, а миришат на чесън сутринта! – Обади се един „аристократ”.

След няколко спирки бабата се засуети да слиза:

– Тука ли е за театър София? – и бързо някой ѝ отговори, че това е следващата спирка.
Дядката обаче не пропусна шанса да закопае противника:
– Гледай я моля ти се! Вика, че е от София, а не знае къде е театър София. Ха!

Смъртта на дамата и джентълмена

Както обикновено случката е в трамвая, тази сутрин, спирка „Парка Заимов“. Всички са се качили, мотрисата се готви да тръгне, а един дядо тича към първта врата, в опит да я хване.  Ватманката с човещина в душата изчаква и дядото успява. Качвайки се поглежда ватманката с искра на благодарност в очите. Тя отговаря:

– К’во  ме гледаш, качвай се по-бързо!
– Кой те гледа ма, бабо!

Тишина…

Почти хайку се получи 🙂

Аааа мрънкало такова!

Отдавна се каня да започна една рубрика за крещящата липса на култура на ползване на градския транспорт у хората, които живеят телом в София.

Тази сутрин до толкова назря това желание у мен, че се оформи в юмрук, който едвам сдържах успоредно на тялото си.
Има голяма вероятност хората, които ползват интернет, като мен, още вчера-онзи ден да са се информирали, че трамваи 20 и 22 тези дни ще извозват от Дружба и Левски (или където са им тези спирки) само до паметника Левски, а нататък всеки се оправя както може. За тези, които нямат достъп до високи технологии от вчера сутринта по спирките има закачени крещящо оранжеви листове с обявление, формат половин А4. Няма начин да бъдат сбъркани с каквато и да било обява за нещо друго.
Та качвам се сутринта някъде от Ботевргадско шосе на трамвай 22, а след 2 спирки, на Подуяне, ватмана отваря вратата и извиква:

– Нали знаете, трамвая е само до паметника Левски.
И като се почна кудудякане…Един дядо се опита да затапи човките на всемирното бабиер, дето беше в трамвая:
– Табелите са по спирките от вчера, да сте чели!

И тогава забелязах индивида до мен. Бат Пеп преди време беше писал една хубава класификация на бабките. Загледах се в тази…бабиера и се опитах да я сложа в някоя от категориите, но не успях. Тази беше наперена и натокана, но по социалистически, а не като реститутка, в отвратителна тюркоазеносиня копринена рокля (тоя цвят колко го обичат!), ярко червено червилце на стопените от годините устни и изрусена с перхидрол увиснала перушина, подобие на коса, което не й пречи да е къдрена с ролки снощи. Застанала там и нарежда:

Защо няма обявление? Аа имало ли?
Ами то ега ти сред толкова реклами не се вижда! А, отделно ли било?
Еми гледай го какво е малко и оранжево! Да беше облякло там разписанието с голямо неоново светолоотражателно табло.
Гледай го какво е малко, по-малко от три билетчета!

Колко спирки са от Подуяне до кино Левски? Полудях. Пресича трамвая и отива до словашкото посолство, отваря врати и ватмана се провиква:
– Последна спирка, слизайте.
– Ауууу, ама защо не казва, че трябва да слизаме?! Нищо не е уредено в тая държава, аууу, как ни захвърлиха тука!
– Абе слизай бе! човека ти каза още на Подуяне, че е до Левски! Писна ми да те слушам по целия маршрут!
Тази не много любезна и направо изпълнена със злоба реплика е моя да знаете. За първи път реагирам така, на човек, когото не познавам. Даже не съжалих, чувайки кудкудякането след себе си:
– Ами той каза, ама как така сега до Левски само.

Ейейейейей! Може ли да има такива мрънкала, такива прости хора, които си мислят, че всички са им длъжни и не човек на всяка спирка трябва да има за тях, за да им казва какво да правят, ами ако може на вратата вкъщи да им звънне, за да ги предупреди за промяната в маршрута. Ахлеле. А аз после съм тръгнала да се възмущавам, че не знаят как да застават в превозното средство след като се качат! Ама че съм глупава!