Tag Archives: спомени

Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Реклами

Допирни точки

Какво е общото между Pippilota Mentolka и Саддам Хюсеин?

Преди години, май беше преди Демокрацията, но не си спомням, защото си беше отдавна, ме пращаха на детски лагер в Долна баня. Това се намира в подножието на Рила и до там ни возеха с влака до Костенец. Беше чудно място.

Останали са ми много спомени, къде хубави, къде не толкова. Като например първата ми мамба – бях на 6, точно преди първи клас и каките, дето трябваше да се грижат за мен, ме бяха омазали с паста за зъби докато спя. Но пък със същите ходихме на стоп до града и се возих на ГАЗ-ка – сбъдната детска мечта! Имаше две смени учители и който се паднеше при Вече-му-забравих-името имаше честта сутрин да се буди с неговото свирене на тръба на „Чорба каша, чорба, каша, боб, фасул!“, а който не е слушал е правил обиколки на игрището (дори на мен ми се случи веднъж).. „Баба Славка“ пък четеше писмата и сакън някой да е посмял да пише за 20-те дена на родителите си, че не е хубаво – от 2 до 4 следобяд ни се четяха извадки от писмото на прегрешилия и дружно конско.
Чакахме с нетърпение да дойде фотографа, за да ни прави снимки, а после с трепет се оглеждахме по няколко дни, дали идва със снимките.

Със сигурност преди Демокрацията, разделени на групи ни караха да се организираме, за да правим сценки, пеем или танцуваме за творческата вечер. Още си спомням драматизацията ни по разказ от една от малките книжки на Стършел – младо семейство новодомци се нанасят в апартамент „до ключ“, в период на полуразпад още преди да е обитаем. Тапетите са като юфка, казанчето падна при първото дърпане…и цялото описание го изиграхме по въображение, поради липсата на какъвто и да е декор на сцената на лагера. Това си остана първата и последна роля в живота ми, но пък бяхме бурно аплодирани. Стига ми за цял живот 😀

След Демокрацията пък откриха лавка за лагера и пуснаха първите по-различни дъвки от Идеал – едни с меден восък, които бяха гаднички, но какво пък – нали не бяха Идеалки и имаха различни картинки. Тогава и баба Славка реши да демократизира нещата и всяка вечер във фоайето на момчешкия корпус имаше дискотека – MC Hammer, Snap, Roxette, New Kids on the Block и всякакви такива от зората на 90-те. Аз обаче още не бях от най-нахаканите по онова време, та малко сковано рапирах на Ice Ice Baby. И на тия вечеринки всички момичета дружно въздишахме по братята Виктор и Пепи 😀

Това време е безвъзвратно отминало. Днес, доколкото знам, лагерът е продаден и превърнат в някакъв скъп винен хотел. Посещението на мястото ще свие сърцето ми и вероятно няма смисъл да търся плочката, под която всяка година оставяхме ново писмо с послание за следващия път.
Всичко, което ми остана от онези времена е този медальон – с красива форма с три финикови палми, продупчен за носене, но явно изпаднал от нечия верижка. Намерих го пред столовата, на път за купуване на онези дъвки. Винаги съм знаела, че е паричка, но някога нямаше как, а после не съм се сещала да проверя от коя държава е и има ли история.
Така до онзи ден. Дори не се учудих колко лесно намерих произхода й в нета!

Иракски филс
Оказа се, че през всички тези години съм си носила иракска стотинка – филс от времето на Саддам. Филсовете от моята серия били въведени в обръщение през 69-та, със създаването на Иракската Република. Престанали да се секат в началото на 90-те.
Моят скъпоцененно-сантиментален филс е малка монета – 5, но пък наистина ценен за мен. А кой знае как е стигнала до Долна Баня 🙂

Изненада!

Любимите ми яйца – шоколадовите, а не рохките, тази година ставали на 40 години. А аз си мислех, че са преди кокошката! Но какво си мисля не е толкова важно в случая.
По повода, се нагледах на блогърски доклади с изненади от Kinder Surprise и така ми текнаха лигите, че накрая се изоках във фейсбука на Комитата по повод доклада му за подаръка: „Тези от Киндер не знаят ли, че има блогърки с малки деца“. С това всъщност исках да кажа: „Абе, няма ли и за мен – големият фен, едно такова? Стига съм гледала при едни и същи хора да отиват тия хубавини!“ 😀

И ти да видиш, няма и половин час по-късно получих много мил мейл с предложение за получване на изненада от Kinder Surprise за децата ми. О, ама искаше ли питане?! 😉 След малко пояснения колко деца имам зачаках изненадата. На децата казах само, че тези дни ще имат изненада.

Докато я чакахме, аз се зарових в спомени, с надеждата да се сетя за първто ми Kinder Surprise (някога по-известни като Kinder Überraschung). Спомен за яйце не открих. Но за малко повече, да.
Спомняте ли си онези пластмасови и яйцевидни слончета и кученца, пълни с миниатюрни яйчица и, в отделно отделение, играчка? Ушите, крачката и опашката можеха да се махат и така се получаваше само яйце. Ето това беше най-първият досег с Kinder Surprise, за който се сетих. (много странно, сега не мога да намеря никаква снимка на този артикул, но преди 20-25 години бяха много ценни и корекомски). Първият ми спомен от Киндер?:
Как в един горещ летен ден, на връщане от Витоша, на огряна от слънцето поляна, взех малкото телескопче-играчка и изсипах разтопените и спльокани от жегата малки яйчица сред една коприва! Баба ми в почуда ме питаше „Защо?, а аз й казвах, че съм си взела играчката, а яйцата не са хубави, щом са намачкани. Общо всето за тази случка се сещам и всеки път, когато собствените ми деца си отворят яйцето и вземат играчката, а аз в почуда се колебая дали да им изям зарязанто яйце или да им го прибера за после.
Разбира се, имам си и колекция, от началото на 90-те. Тогава капитан Стария чорап, ни носеше редовни доставки яйца от „чужбината“. Kinder бяха пуснали една чудесна серия, любимата ми – тази с Астерикс и Обеликс. Бяхме събрали по два Астерикса, Обеликс, Клеопатра и барда, около пет римски войници и един Цезар.

Колекция Астерикс и Обеликс '90След незнайно колко яйца, най-накрая ни се падна и Хубавицата! – така си бяхме кръстили русата галка, на която не успях да науча името. Толкова бях въодушевена и бързах да я сглобя, че от желание да напасна две части й „скъсах“ роклята от натискане. Всички те стоят и до днес в кутията от уокмена ми, която, в онези години, също имаше особен статут – това е уокмен, дори и кутията му беше ценна! 🙂

Галска къщичкaЗа разлика от нея Kinder-къщичката не оцеля – Стария чорап ни беше донесъл и специална картонена галска къщичка с 6 яйца. Беше истински празник! Със сестра ми си я гледахме, въртяхме и играхме с безкрайно умиление.
Тя стоя на почетно място в библиотеката ни дълго, след като галите бяха прибрани. За съжаление, коло 10 години, след като я получихме, избърсахме праха й с влажно парцалче и така дойде края й. Но пък играчките ще живеят нов живот, точно като любимото ми влакче, промъкнало се между галите, за да доставя радост днес на дребосъчетата, макар и да загубиха бронята му.

Kinder влакчеДокато се присещах за всякакви такива случки, дойде и изненадата за дребосъчетата. Може да си нямат галска къщичка, но вече пробват да познават часовете, с помощта на чудния си сюрприз! За милия жест искрено благодаря на Kinder Surprise и неговите помощници 😉

Картичка от KinderSurprise

В кофите

Един ден след училище сестра ми се прибра, скарахме се и тя ми каза: „Мри в кофите!“. При тази люта проклетия и двете се разхилихме, сдобрихме и пак заиграхме, а „мри в кофите“ си остана един златен лаф във фонда ни, наред със „Сори Майкъл“.
Малко след това дойде и вариацията на заглавието на един сериал, и „Профайлър“ стана „кофайлър“, сиреч човек, който рови из кофите.
Така с „мри в кофите, кофайлър такъв“ израза стана изцяло пълноценен.

А какво са кофите?

По принцип кофите се считат за нещо много гадно и отвратително, а хората, които се препитават от тях и буквално си вадят хляба от там са неудачници, неуспели да се справят с живота си.  Да, най-общо е така.  Обаче аз обичам кофите! Е, не всичките, но има един тип кофи, които заслужават цялото ни уважение и внимание.

Кофите са два типа, според мен. „Прости и обикновени кофи“ са тези, в които се намират битовите ни отпадъци, космите от канала и обелките от картофи. В тях се изхвърлят само такива гадости и боклуци, които не са нищо повече от онова, което бива отмивано от водата когато дръпнем казанчето. Даже мога да ви кажа къде са тези кофи. Това са кофите в панелните комплекси, ж-е к-атата, новите квартали-спални, които са пълни с хора, които се прибират след работа там само, за да се наспят и нямат време за много работи извън това им занимание. Намират се там, защото „новите“ живеят там. Дали са „нови граждани“ или новосформирани семейства, отделили се от старото жилище на мама и тати няма значение. Това са хората, които ги е довел от някъде вятъра и не се знае дали ще се задържат, за това правят и скучен боклук. Кофите в един такъв квартал изобщо не заслужават да си имат някой, който да „мре в тях“. Обаче

кофите в центъра на града

са друго нещо! Каква мечта! На това аз му казвам – съвременния заместител на островите на съкровищата. И, ако ме питате, хич не ми трябва да съм пират и да получавам морска болест и да търся скелети, оказващи пътя към съкровището, ако мога да се нарека „Кофайлър“. И то ще го кажа с гордост.

Знам, че височко до тук звучи като бълнуването на човек, хапнал нещо гнило от кофите и размътило мозъка му, но ви уверявам, че съм със всичкия си (поне не съм яла нищо от кофите). Това, което се опитвам да кажа е, че в кофите в центъра на град като София, например, могат да бъдат намерени много неща, различни от изрязани нокти и опаковки от кроасани.

София е стар град, или поне в последните сто-сто и нещо си години, тук се е тълпял народа от всички краища на страната. Тук съответно е живял „елита на нацията“. Някога той не е намирал за престижно да живее в пущинака на Витоша, защото тогава там е имало вълци. И затова кажи речи през почти целия този период всичко живо е искало да живее в центъра.
Аз например съм израснала край едни такива кофи. Само че навремето народа всичко къташе по мазета и тавани. Това било от прабаба тантела, онова било кутия от чужбински бонбони…все съкровищни работи, сърце не ти дава да ги хвърлиш. А те се трупат ли, трупат на тавана. Тогава най-ценното в кофите бяха стериопорените фигурки, които бяха от разопаковани мебели, както и кофите, притежание на кожарския магазин на Витошка (всичките ми кукли имаха палтенца от лисица благодарение на тия кофи).

И както всяко нещо на този свят, и живота на собствениците на такива стари къщи, апартаменти и прилежащите им тавани, свършва. Споминават се хората и си отиват от този свят без да могат да вземат материалните си съкровища с тях.

Тъжното в случая е, че няма или кой да наследи тия малки ценности или пък няма кой да ги оцени.

Ако няма наследници…не знам какво става. Нещата на човека поемат към кофите, а старата хубава къща се събаря, за да се направи бизнес център. Наследниците пък толкова време са живяли някъде на тясно под наем, че бързат да изхвърлят де що спомен има от дядо-клошара. А сред тия „боклуци“ витае духа на бедния човечец, светогледа и мечтите му затворени в овехтелите предмети, книги и мебели.

Не ви ли се е случвало да минавате покрай такива кофи? Наред със старите парцаляци се валя кафяв картонен куфар, кашон с пожълтели книги, тетрадка с рецепти, неготвени от тридесет години, пликче със стъклени и костни копчета, кутия с чернобели снимки, бутилки от лимонада с прикачена запушалка, стар виенски стол… Толкова стари и въодушевяващи въображението неща! Чак не ти се вярва , че може някой просто да ги остави в кофите!

Не съм изкофайлърствала много неща през живота си, но пък са били много ценни. За първи път се престраших на пресечката на Шишман и Гурко. Беше изхвърлена цяла колекция с плочи, а аз намерих най-страхотния подарък за приятел, който щеше да има рожден ден след някакви си четири месеца! Юбилейна плоча – 35 години ЦСКА, с откъси от най-големите победи на отбора. Рожденика наистина се зарадва…Надявам се, като му презапишат плочата на диск и я чуе, да се зарадва още повече, но това вече си е негова грижа 🙂

Последната ми придобивка беше също толкова радваща и неочаквана. Когато бях студент трябваше да прочетем „Педагогическа поема“ на Макаренко. Книгата е просто страхотна, само че я прочетох само до средата, защото в библиотеката имаше един прокъсан екземпляр, а трябваше да я четат още петдесет колеги. Тогава така и не можах да разбера какво става с Макаренко и успява ли да възпита у поверените му малки разбойници идеалите, в които така силно е вярвал. Жалко.
Но преди седмица отивах да взема Емил от работа, а той идва насреща ми и се усмихва:

– Pippi, там до кофите има три кашона с книги. Виж какво си взех! – и ми показва с блеснали очи първи том на „Капиталът“, издание от 1947 г. На мен ми беше намерил малка книжчица облечена с хартията, с която едно време опаковаха книгите в книжарниците – Взех ти я само заради хартията, ти нали обичаш такива работи.
– Обичам, обичам, ама толкова малко ли? Хайде да видим какво друго има.
– Еее, ама там са още двама клошари и ще ни изгонят от територията си.

Ама аз, пуста кофайлърка, се разпенявих от любопитство какви книги има. И отидохме. А там най-отгоре блестеше моята „Педагогическа поема“, чисто нова, с още неразлепени листове! Няма как да ви обясня колко се зарадвах и разподскачах! Най-накрая ще прочета тази книга и ще мога с чиста съвест да натиря всеки, който се опита да ме убеждава, че Макаренко е проповядвал насилие спрямо децата, без дори да е разлистил книгата. И ще разбера как свършва историята (знам, че е тъжно, но все пак)

Та това са за мен кофите. Надявам се да съм ви спечелила за каузата, и ако искате да станете истински „кофайлър“-и ще се радвам да ви кажа:

Добре дошли в обществото на ловците на минало и събирачи на спомени!