Tag Archives: София

Светлина в тунела. Картина в картина в…

Преди около две седмици се изненадах много приятно, минавайки през кварталния подлез. Това място принципно е гадно, неприятно, мирише на човешка урина и тъне в мрак. Около избори има навика да грейва за месец-два с нови лампи, докато местните гамени не ги изпочупят една по една до следващите избори. Покрай изборите лятото дори имаше бригада, която постегна подлеза малко, циментираха первазите, сложиха нефелни релси-рампи на мястото на откраднатите, сложиха ново осветление. Новите лампи от лятото се позадържаха и все още светят, но са на път да угаснат скоро, цимента на первазите се напука и нарони, а рампата тъне в ръжда от неползване.

Но при поредното ми слизане нещо ми грейна. И не, не мисля, че го дължа на Фандъкова. Блесна ми ей тази картина в единия край на подлеза.

Една картина-графит, а така променя мястото. Подсеща ме, че бях чела за това, че в някакъв град решили да боядисат кофите за боклук с цветя и как повишили събираемостта да боклуците и колко благотворно се оказало това на населението. Напомни ми и за разкрасените ел. табла по Шишман… и изобщо, защо такива неща не се правят по-често в нашия град, в България. Карат те да се усмихнеш и неусетно ставаш по-приветлив, по-любезен…такива, хубави неща.

Толкова се зарадвах на картината, че дори не забелязах, че май стои недовършена. Изкефи ме висящата през прозореца кърпа, пространството, което открива, карсиво оцветения герб на София 🙂

Докато преди два дни с Дребосъчето не пресичахме подлеза и какво да видим?! Един младеж стои пред картината на стълба, в краката му спрейове, а той рисува ли рисува. Не знам аз ли се зарадвах повече или Дребосъчето. Едвам го накарах да си продължим по пътя, а навръщане нямаше как да не го оставя да погледа, да потърчи и попищи от кеф, че има някакъв батко, който прави странни неща по стената. Аз пък се загледах и за първи път забелязах, че спрейовете се носят без капачки и пръскалото е само едно и се слага на всеки флакон 🙂

Не посмях да снимам младежа. Те нали уж се крият, пък и важното е, че ни оставя нещо толкова хубаво.

Едва вечерта, минах да видя пак дали графитъра още твори. Нямаше го, но картината беше завършена, картината в картина също 🙂

Дребосъчето пък се пробва да хване зрънцето грозде, падащо от прозореца и се ухили зачуден, как така не се получава.

И: благодаря много на автора на творбата! Направи за този подлез много повече от последните няколко кмета – винаги ще имам светлина в тунела и винаги ще съм усмихната.

Между другото, авторът е оцветил и герба на София, който иначе стоеше изпразнен от съдържание, откакто е направен подлеза. Получило се е чудесно и с този пример мисля да сложа началото на няколко поста със снимки на гербове на София, разпръснати из целия град. Колекционирам си ги така да се каже и ще се радвам да ми кажете, ако знаете за такива край вас 🙂

Неандерталци от градски тип

Ето ме отново, след няколкоседмично размотаване из града в търсене на интересни неща за показване и обсъждане. Та какво ново? Новото е старо – много от живеещите тук не се съобразяват с нищо и никого. Другите си мърморим и не правим нищо. Но в един квартал, в един блок, на някой все пак му е дошло до гуша и в пристъп на възмутен кипеж е оставил за мърлявия си съгражданин следното послание:

За мое учудване има неандерталец и той може да чете. А знам, че го има именно поради послеписа – няколко дена след като направих снимката, въпросният индивид беше скъсал откритото писмо до него. Дано поне е минал на следващо ниво в развитието и се замисля дали да си хвърля боклука. Дано, но надали.

Загадка

Умълчах се, а имам много да казвам, но не ми остава време да го излея по клавиатурата 🙂
За това, днес ще ви пусна една бърза загадка. Може да се окаже много лесна за някои, а трудна за други, не знам.

Лятото ходих на гости на баба ми и се разровихме из снимките й. Така попаднах на две,  които, макар да бяха почти еднакви, ми грабнаха вниманието. Познато място виждах, но не можех да се сетя. Нещо мъничко ми се изплъзваше и преди още да си вкарам мозъка в действие, баба ми ми каза отговора. И преди да го издам и аз, ще ви изчакам малко да си помислите. Наистина е лесно. Кое е това място?:

Ще сложа и втората снимка, която е по-общ план на мястото и, като гледам е правена първа, но нищо. На нея се вижда един много… хмм, интересен енергиен лозунг:

„Братски привет на ромънския народ който ни подпомага с електроенергия“

Интересен повод да си поговорим и за енергийната ни политика 😉

Та, кое ви е познато и кое не?

А професионалистите могат да се пробват да отгатнат и датата и годината – подсказки по снимките не липсват 😉 Който пък се чувства съвсем окрилен, може да се пробва да открие и баба ми в тълпата, хихихих.

In an absolut Sofia

Преди време водката Absolut беше спретнала една кампания с градовете на Европа. Направи се и една реклама на София – гимнастичка с лента. Според мен нямаше нищо общо със София тази гимнастичка, за това сега, със закъснение от няколко си години, ето нещо наистина характеризиращо София – нейните дупки по пътищата. А, за да сме в синхрон и с най-новата кампания на Absolut – In an absolute world – то тези дупки биха били закърпвани в момента, в който се появят (дори през деня и при неотбито движение):

Божествени концерти

Още като разбрах, че билетите за Мадона са 100 пари, си казах, че този концерт само ще го слушам. Така реших, защото изходих от едно от най-невероятните си изживявания и сбъдната мечта: концерта на U2 в Рим в онзи жежък 23 юли 2005 година, който винаги ще помня.
Доколкото разбрах обаче, тук ще опашем концерта на мадоната с двукилометрови огради, разбирай да няма авантаджии в близост до музикалното събитие. Това ни се пробутва като европейска практика и наложено от съображения за сигурност. А дали е така. Дали докато тук посрещаме една мадона, в града на папите се прилагат същите мерки?!

През лятото на 2005та изкарах известно време в Рим и от плакатите разбрах, че на Стадио Олимпико няма да има сблъсък на Рома и Лацио, а музикално събитие, за което винаги съм мечтала. Да, обаче билетите бяха отдавна изкупени и на мен ми остана единствената възможност да слушам отвън.
Бях във Вечния град с родителите си, а понеже и те са фенове (Капитан Стария Чорап лично ме запали по U2то), бяхме решили да отидем в градинката до стадиона и да слушаме като по радиото, но на живо.
Дойде трепетно чакания ден. Палнахме колата и без никакви проблеми стигнахме до района на стадиона – нямаше никакво отцепено движение, никакви спряни автобуси (а Олимпико е разположен също на река и улици от двете й страни, а също и сред гора). Единствения проблем беше паркирането. С триста зора намерихме едно местенце на отсрещния бряг на р. Тевере. В момента в който мотора на колата спря, дочух

МУЗИКАТА, Гласът!

Краката ми ме понесоха към онова място там, огромните трибуни, пълни с десетки хиляди хора. Гората около стадиона не беше отцепена. Беше пълна с насядали хора, слушащи това, което има значение. Мирно и кротко.

Тримата седнахме на една ограда. Стадиона се извисяваше огромен пред нас, и въпреки височината на стените, отгоре ни се лееха песен след песен: I Still Haven’t Found What I’m Looking For, Sunday Bloody Sunday, Pride… Не може да се опише с думи това, което чувствах. Никога не съм вярвала, че ще чуя най-любимата си група на живо. А това, че не я виждах не значеше нищо. Стоях там сред боровата гора и ревях тихо, от щастие, потънала в истинска времева дупка. Всеки път като се сетя за това и аха реввам (емоционална съм си какво да правя).

От стадиона се чу началото на With or Without You (пуснете си записа от Милано за музикален фон. Аз имам от Рим, но си нямам You Tube), а аз зяпнала в светлините леещи се по ръба на стадиона се чудех на кой свят съм, когато баща ми викна:

– Пипи, бързо, бързо, бързо!!! Пускат!
– Как така пускат? Не е възможно!
– Пускат! Тичай!

Баща ми сграбчи майка ми за ръката и двамата се понесоха напред към входа. В движение избърсах очите си и видях десетките хора, втурнали се към единия вход, накъдето тичаха и родителите ми. Затичах след тях, като на сън, летях и всички летяха около мен.

На броени метри пред входа нагазихме в купчина събрани от охраната бутилки. Майка ми извика, беше загубила сандала си сред камарата. Вече бях пред нея и баща ми, погледнах отворения пред мен вход и се обърнах жално към тях, а баща ми с най-щастливата усмивка на лицето си извика:

– Влизай, ние ще те чакаме на оградата!!!

Обърнах се с най-свитото от мъка сърце, че те няма да успеят и в този момент видях как охраната отново започва да затваря вратите. Втурнах се като опълченец и почти плонжирах под ръцете на охранителите. Зад мен успяха да влязат още една двойка, а зад гърбовете им видях родителите си – ухилени и щастливи.

U2 - мечтата на яве

В следващия момент тълпата ме пое, минах през вход внушителен  почти като на Колизеума, изкачих се по едни стълби и в следващия момент бях там. На трибуната! В ляво сцената – толкова, толкова близко! Пред мен – море от хора, не знам колко са били сигурно стотина хиляди. И всички те с пълни гърла, щастливи и пеещи с Боно финала на песента:
– ОOOооо Оооооооо Ооооо – (тази сценка я имам на филмче, обаче нямам как да я кача тук)

Почувствах се толкова малка насред тая тълпа, а в същото време имах чувството, че този концерт е само заради мен и не можех да спра погледа си – сцената-тълпата-сцената-тълпата и аз насред тях! Там долу беше групата, която не се бях надявала да видя на живо. Само минута преди това бях на върха на щастието просто, защото ги чувам и мислех, че няма какво повече да искам. А сега виках с тия сто хиляди човека!

Оказа се, че охраната отворила вратите, за да се подготвят за края на концерта и тръгването на хората. Но при толкова народ отвън това си беше обречена кауза. U2 изпяха още три песни на бис и тогава вратите се отвориха, за да излеят всички тези хора на улицата. Открих родителите си на същото място – радостни, че съм могла да гледам концерта, а аз щастлива от видяното и тъжна едновременно, че те не можаха да бъдат с мен вътре.

Полиция и ограждения отново нямаше никъде. Тази вечер 100 хиляди човека си тръгнаха от този стадион по живо по здраво и единствено нахилени и тананикащи си в колите си. И тези от стадиона, и тези били само отвън.

Чудя се защо тук не изселиха цяла София, за да се изкупят всички билети и да няма авантаджии и сбъднати мечти.
The End по U2