Tag Archives: скгт

С аромат на градски транспорт

В началото на седмицата с Емил трябваше да излезем рано в зарана. Толкова рано, че май не чух съседския петел. Да и в София на някои места се обаждат такива пернати сутрин. Но да не се отклонявам. В 6 ч. бяхме на спирката на трамвая и си чакахме превоза, който, да не повярваш, дойде точно по разписание.

То, всъщност, било много приятно да се возиш толкова рано сутринта – възкликнахме и двамата с Емил на празния трамвай, в който, всичко на всичко, имаше 10 човека. Седнахме си един до друг и си се забърборихме небрежно, докато изведнъж един звук не ни накара да замлъкнем:

– Пссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссст, пссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссът.

С Емил се погледнахме втрещени, защото някой тъкмо изхаби половин флакон дезодорант някъде зад гърбовете ни.

– Лелеее, каква беше тая химическа атака? – запитах аз в потрес

– Това не е химическа атака, а сутрешен душ!

Между другото, мисля, че пропускам няколко псссткания, но не можах да запомня точно колко бяха, защото вълните от сутрешния душ на неизвестната госпожа заляха носовете ни съвсем след кратко. Последваха няколко мъчителни спирки преди тя осезателно да изнесе себе си от трамвая, а и зловонието на евтин дезодорант да успее да изсфиряса през вратите преди да въздъхнем с облекчение и вдишаме от чистия сутрешен въздух. Бяхме останали само аз и Емил в целия трамвай и си мислехме, че повече такъв тормоз няма, когато на следващата спирка се качи възрастен човек с костюм… непран от началото на 50те години на миналия век! Ааа, не мога да ви опиша за каква смрад става въпрос! Или, може би, си знаете…

Наистина мога да твърдя, че ползването на градския транспорт е равнозначно на арома-терапия, истинско чистилище за разглезеното обоняние на нормалните хора. А фактът, че това се случва не само през лятото е още по-зловещ и спасение от тия работи няма открито, няма открито.

Куче в трамвая

Отивам сутринта на спирката и зачаквам трамвая. Отварям портмонето за стотинки за билетче – няма. Имам само по 10 лева. Когато се качвам, ватманката естествено ме отрязва – не дава едно билетче сàмо срещу 10 лева. Винаги съм се чудила какво ще стане, ако се качи контрола – не е като да е имало умишленост в нередовността ми. Исках, ама не ми продадоха – как ще ме глобят при това положение?
Между другото още си чакам отговор на жалбата във виртуалното деловодство. Вече забравих кога я подадох, май има три седмици вече…
Но докато се чудех как ще се возя на аванта един циганин ме потупа по рамото и ми подаде билетчето си, пуснато от автомата.
– Ето ви моето билетче!
– Ама ако мине контрола?!
– Аз слизам на следващата.
Поблагодарих и приятно ми стана. Понякога хората забравят, какво е да си любезен и помагаш (въпреки, че това нашето предаване на билетче си беше незаконно). Седнах на дългата седалка зад ватмана (с четири места) и се завозих.

След няколко спирки се качи друг циганин, прегърнал кашонче. А там в него се мъдри кученце – мъничко, кюмюрено черно, с бяло на гушката и само няколко бели косъмчета под долната устничка. И с еййй такива уши! Нали бебетата се раждат с големи уши, които после си остават същите. Странната двойка седна до мен и кучлето ме загледа мило. Ама толкова сладко гледаше, че ме разтопи от умиление. Така се случи, че до човекът с кучето седеше друг циганин, плешив, спретнат и със самочувствие, който реши да завърже разговор:
– Твое ли е кучето? –
– Даааа! – гласа му беше като на дете, отговарящо на учителката в класната стая.
– Ше го продаваш ли? – добродушно се хилеше оня.
– Да! За десет лева. Искаш ли го?! Ще те слуша много. – с такъв тон говореше за кучето и с такава топлота в очите гледаше големоушкото, че се зачудих дали наистина ще го даде, ако се намери купувач.
– Ааа, аз куче си имам. А това какво е?
– ПИНЧЕР! – Аз тайно хвърлих поглед към „пинчера”, който се равняваше по големина на цели 2-3 пинчера, беше черно-чериничко и ушите му бяха като на слон в сравнение с пинчерските. – Истински пинчер!
– А, пинчер! Много е голям!
– На шест месеца е…
– …и три години! – включи се с усмивка един друг чичо.
– Не, не! На шест месеца е…
– И три години – продължава да упорства чичото.
– Шест ме-се-ца – ученическата повтаря циганина и гушва любвеобилно кашона.
– Ама голям е, сигурно и висше образование има?!
– Има, има! И средно и висше!

Дойде ми спирката и не разбрах какво стана с кучето, намери ли си собственик в трамвая или още стои в кашона някъде на Женския пазар. Хубава животинка беше, макар и не маркова. Дано си намери стопанин.