Tag Archives: Скакавица

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Advertisements