Tag Archives: сеч

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Advertisements

Западен парк съществува

за да докаже, че и на Запад се живее зле. Така перефразирам една поговорка, когато си помисля за Западен парк и по-специално входът му откъм квартала със същото име (последна спирка на трамвай 10 и рейсове 72 и 77).

Може би малцина са софиянците, кото са ходили там през последните двадесет и повече години. Това иначе оживено и същевременно диво и гористо преди години място, с настъпването на демокрацията опустя и сякаш бе погълнато от тъмна сила. Причината беше близостта му до циганския квартал Факултета. С течение на времето единствените му посетители останаха именно жителите на тази махала, които го заупотребяваха по свое усмотрение. Архитект Дик-off също му е вдигнал мерника, за това миналата седмица помолих Емил да се престрашим и да надникнем в парка, докато все още го има.

Западен парк е може би любимият парк от детството ми. Брезовите горички и „в дън горите тилилейски“ от приказките за мен се намираха именно там. За първи път видях жива костенурка не в зоологическата градина, а свободна и хрупаща трева, на поляна в началото на парка. В стопанството по-навътре пък се гледаха сърнички. Стигането и преминаването на Ж.П. линията и сричането на табелата край нея „Спри, огледай се, ослушай се и, ако няма влак премини“ си беше цяло приключение! Беше пълно с пейки и кошчета, алеите бяха с чакъл. Нямаше друг такъв парк в София.

Какво заварихме с Емил и Дребосъчето двадесет години по-късно:

На входа, край камара огромни камъни, млада двойка се кумеше дали да влезе или не. Сетих се за статия преди време, че много проститутки ползвали парка за офис и най-вероятно камъните са, за да не влизат колите. Двойката се отказа, но ние не. Навлязохме в и стигнахме до първата голяма поляна. Кълбото-катерушка си стои, пейки няма, костенурката отдавана е на супа, а знак, че някой нещо е построил/облагородил през последните години няма.

Подминахме странно струпване на свраки на фона на няколко чувала боклук, но не се престрашихме да се отделим от пътеката и да видим какво им блести на пернатите там. Пресякохме малкото мостче над канала, който някога беше празен, а сега е пълен почти до ръба и играе ролята на отходна канализация на тези, които не би трябвало да имат и водопровод. И тогава излязохме от София…БУКВАЛНО – срещу нас се носеха две стада кози.  Водеха ги двама дядовци. Чудно, къде ли ги прибират нощем, не ги ли е страх за хайванчетата така в парка.

Дърветата сред които пасяха козите бяха бивши и настоящи. Сами можете да видите как се прави сеч а ла цигански стил – махаш с брадвата на нивото на кръста и после влачиш!

Щракнахме добитъка и нещастните дървета и продължихме към следващото ми любимо място – от ляво на пътеката някога имаше нещо като изкоп, където обичахме да търчим нагоре-надолу, а есен растяха минзухари (може би и сега, но е късно за тях). Зад вдлъбнатината се простираше представата ми за мрачна, приказна, зловещо скърцаща борова гора… е, сега тя далеч не е гъста, а слънцето прозира зад няколкото реда останали борове 😦

После се минава край чудна гора от червен американски дъб, който вероятно заради височината си не е бил изсечен.

И хоп, ето ни на линията – табела няма, дървените трупи, служещи за пешеходна пътека между линиите също липсва, а тук таме липсват и камъни в зида край линията. Абе мъка, мъка, мъка.

След това са брезовите горички, зарязани и завзети от саморасляк, а иначе мястото е фантастично за пикник!

В тази част се забелязват и няколко опита за подобряване на положението…

От две беседки, оцеляла е само една, въпросът е докога. От другата е останала само пътечката до нея. Пътя до горското стопанство не е много, само дето стопанството вече го няма… Даже не пожелах да снимам остатъците от него – ограбени сгради, прозорци без дограма, като хора с извадени очи, покриви наполовина разграбени, наполовина оставени от кумова срама. Но, явно нещо се прави, защото имаше двама, човека, които бяха отпочнали ремонт на една от сградите, имаше и нови кошчета. Какво ли е станало със сърничките? И защо по дяволите се е стигнало до тук!

След стопанството се излиза на някогашната писта откъм Люлин, от където също са плъпнали къщи. Изобщо, като гледам строителството в парка, независимо от какъв етнос е то, се питам къде е тая държава и как всеки си прави каквото иска?!

Въпреки, че завръщането в парка ми донесе повече горчивина, отколкото радост, той все пак е хубав, красив! Тук таме има хора, така че не е опасен, поне през почивен ден. Това е добре, на фона на претъпканата Борисова градина, макар че заслужава да бъде огласян от детски глъч, а не от ударите на брадвите, които чухме с Емил дори посред бял ден!

Та, посетете го, той има нужда да си го върнем и съживим!

А във FB страницата на Патиланско царство можете да разгледате още малко снимки от парка 🙂

Тук строеж, там сечище

Противник съм на застрояването и презастрояването. Срещу тези на градовете, селата, планините и морето. Сигурно, ако зависеше от мен, щях да забраня строежа на сгради по-големи от 3 етажа и щях да допускам съвсем малки изключения – десететажна сграда на всеки сто триетажни. Отчуждават се хората иначе, забравят си лицата и не се интересуват какво прави другия. Губим човечност.

Тази сутрин природолюбителите и защитници на Странджа направиха страхотен и вдъхновяващ концерт пред сградата на министерството на околната среда и водите. Бяха оркестър, с тупани, тимпани и барабани. Атмосферата, която създадоха тези очарователни млади хора беше невероятна и, ако не ги виждах сигурно щях да си помисля, че наоколо бродят индийски слонове и подскачат африкански племена в един всеобщ танц за омилостивяване, но не на тази, която ни е създала, а на нейните обезумели създания.
Надявам се да сте имали шанса да присъствате на този концерт, защото най-вероятно няма да го чуете довечера по новините.
На мен тези младежи ми припомниха да ви покажа това, което видях преди около месец в подножието на Рила.

Отправна точка Боровец

Добре че боровете са високи, много високи, и дори само една редица от тях успява да направи параван, скриващ грозотата на новите строежи. Барокови и нео-мутрави хотели и хотелченца, увенчани от перлата прилична на кравешко лайно – хотела на самоковеца.
От там нагоре, целта ни е една – да се поразходим малко по Мусаленската пътека. Нямаме много време, за това бързаме.
Пътя за пътеката минава край Царска Бистрица. Тук строежи няма, човека си е заградил градинката. Ние пък теглим една покрай мястото и заявяваме, че за да гледаме нещо дето ни принадлежи няма да даваме три лева!
На входа на мусаленската пътека ни срещат няколко табелки скалъпени от листове А4. На една от тях пише:

„ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО НА МПС ПО МУСАЛЕНСКАТА ПЪТЕКА
заповед на община Самоков“

Най-отдолу "Забранено влизането на МПС"

Трябват ти обаче само десетина метра по-нагоре, за да се увериш в химерността на тази заповед. Зареждат се картинки противоречащи на понятието „туристическа пътека“:

Има островче образувано на мястото където трябва да се разминават слизащите и качващи се камиони.

Островче

Островче

Има един склон, който не знам как се казва точно (аз лаишки му казвам каменопад), който е чопнат точно в основата и изобщо нямам представа как се крепи все още. Край болното място няколко дръвчета ронят горчиви сълзи.

Каменопад

Отминавайки едно-две ново построени мостчета с бетон и трупи от съседните прясноотсечени дървета стигнахме до табелата указваща обхвата на национален парк Рила. Малко след това пресичаме рекичката и виждаме маркировката на едно дърво „НП“, която официално отбеляза
стъпването ни на територията на парка. Тук за 20 метра отново попаднахме на къс от истинската туристическа пътека.
Уви за кратко, след което отново се сляхме с проправеното „шосе“ нагоре.

Е не можеш да кажеш, че не се прави с умисъл за хората – табелката

„Внимание! Води се сеч“

те стресва и обезопасява пребиваването ти в гората. Следва дълъг път по широката пътека. Стъпваш или на постлан чакъл и камънаци натрупани, за да не поникне нищо изотдолу, или на остатъците от трупове на отсечени дървета – кори, клонки, трески…

И точно тогава се огледахме отново за маркировката на пътеката…хм има и нова маркировка – синя хоризонтална черта на дърветата край пътя. Мисля, че е ясно. Пътят е тесен, а тези трябва да се самопожертват, за доброто на баирбудалите, които ще катерят Мусала на кола. Сеч е все пак, ще проявят разбиране.

По-нагоре се разминахме с една ГАЗ-ка и решихме да се връщаме, че орязания склон не ни беше много фън-шуй.

Мислех да ви покажа и хубавите цветенца и пчелички, потоците и гледките. Но няма, за да отидете набързо вие сами да си ги видите, докато ги има. Надявам се тогава да ви чака ей това борченце, за да ви покаже малко от красотата на природата, на тези от вас, които това все още ги интересува.