Tag Archives: сватба

Една тема – две изпълнения

В ефира се въртят едновременно две реклами. Едната я виждам в почти всеки рекламен блок, другата засякох само веднъж, за съжаление.

Въртяната е на Каменица – с тяхната си група младежи мъже костюмари нашенски смотаняци. Уж опечалени, уж за приятел жалят, а то – сватба, в детайли и кич:

Втората е на Tullamore Dew – група костюмирани готини ирландци. Уж тъжни, уж на гробището пеят опечалени, а то – сватба. Изчистено и само с малко от булката:

Така или иначе идеята не е много нова, май и преди сме я виждали в употреба. Тези двете, една до друга, обаче ми напомнят за оня виц,  в който, когато на готин човек му е тъжно това е „джаз” , а когато на кофти човек му е весело това е „чалга”. Те така и с реализацията на идеята се е получило. Или пък – какъвто таргета – такава и рекламата.

 

п.п. А ето и как нашите оплескват дори качествена идея като Tullamore-ската. Защо да е фино, като можем да мацнем един голям надпис, за да няма неразбрали:

tullamore

Истинско обвързване

– Вие няма ли да се жените?!
– За какво да се женим? Ние вече подписахме! Жилищен кредит.

Банката навела ме на горния измислен разговор с плаката си е Пощенска.  Най-новата реклама, която не съм успяла дори да снимам е навяваща още по-неприятни мисли. Не запомних банката, но слогана „Ние знаем как пиете кафето си“ звучи доста отрезвително!

Знам, знам

Да бе, покрих се нещо и зачезнах. Такава почивка не съм правила до сега. Човек може и да си помисли, че съм закрила блога, но не е така.

Само затворих една страница от живота си, хванах писалката и започнах с такъв ентусиазъм да пиша новата, че не ми остана време да пипна клавиатурата до сега.

Все пак дори на пипилотите понякога се налага да хванат за гората, да станат Пипилота Ментолка Льонеберска и да заживеят щастливо с нейните и патилата на Емил.

Точно това ми се случи и на мен, и покрай бели рокли, букети с цветя, наздравици и викове „горчиво“ не ми остана време да се разпиша тук.

След това самолета ни отнесе на едни прекрасни места, за които тепърва има да ви разказвам! Грешка, по-точно този път няма да съм аз. На пътешествието с мен и Емил дойде и един голям образ – Подуйчо Сухоречки, който е нащракал един куп снимки и разкази, които само чака да ми продиктува. Ето го и него:
Подуйчо Сухоречки в Гент
Та когато той си посъбере разхвърляните мисли, а аз си сплета разпиляните от вятъра плитки ще ви понапишем малко повечко.

Засега само искам да ви пожелая  да сте щастливи! 🙂

Да се хванеш за букет

Мдам, в събота бях на сватба и естествено дойде момента с букета. По принцип не я харесвам тази американистична традиция, но пък букетите са винаги от хубави по-хубави, а и нека се радват „девойките“ (на такива години станахме, че кавичките са доста уместни). Та наредиха ни там пред църквата, нас старите моми и младоженката тръгна да мята цвекята като предупреди:

– Само да знаете, че букета е доста тежък! Да няма пострадали.
Най-отпред се строиха 5-6 шаферчета, много възбудени, че още като шестгодишни вече ще могат да са спокойни за брачното си бъдеще. Отзад ние, дето вече трябва да се позамисляме сериозно за него. Да не чувам там от коневръза, че до 35-40 има време! Какво ви време, кой ще ви вземе тогава, да не сте мушмули, че да сте по-хубави презрели?!

На мен това ми беше третото мяткане на букет. Най-първия път беше на сватбата на Блу и Бат Пеп. Тогава букета пак летеше с пълна сила към мен, ама аз го не щях. И тамън се прежалих (иначе щеше да ме цапне по главата) и една девойка скочи пред мен като на забавен кадър и го грабна. Само една розичка драматично се откъсна от китката и капна в моите шепи, оставяйки ме да мисля по този начин, че си е бил букета баш за мен.

Втората сватба беше преди година, ама тогава букета си беше нарочен за една от гостенките, та на другите просто не беше даден шанс.

Онзи ден обаче нямаше стъкмистика и припомняйки си двете случки видях как онова гюле от бели рози хвърчи към мен. Лентата пак се забави и май си спомням как съвсем леко отлепих крачета от земята, за да хвана букета докато около него жадни за сватба ръце опитваха да го хванат. Почувствах се хвърковата и триумфираща като Ван Дер Саар на финала на Шампионската след последната дузпа.
Малчуганките изскимтяха на булката:“Ееее, ние цял ден тренирахме, защо не го хвърли към нас!“ пък на последвалия купон на два пъти чух гостенки да твърдят как аха бил букета за тях, ама им го взели 🙂

Та така, сега съм си взела букетчето, защото си е голяма красота. Малко ми е жал за дугите състезателки, защто не гледам на букета през ала-бала символиката му, пък те точно за това го искаха, но пък ако искат да се омъжват да не чакат на бабини деветини 🙂

Иначе после сватбата беше толкова весела и разбиваща, че след пиене и импровизираното freestylers състезание както го нарече Емил, не бях в състояние да мърдам почти цялата неделя 🙂 Да, сватбите искат жертви!

Даваш ли, даваш, ти жено, своето име за чуждо?

  
Презимето и фамилията ми са еднакви. Когато бях малка, преди има няма 100 години, когато ме питаха как се казвам, аз се представях с „на квадрат“. И си мечтаех, не бях си обещала, че като порасна и се заженя, ще бъде за някой, който има същата фамилия като моята, за да си остана „на квадрат”. След години срещнах човек със същата фамилия и се усетих що за смешка би било да си осъществявам тази детска теория за името.
Случвало ми се е, а и откакто все повече и повече от приятелите ми започнаха да се женят, да споря следва ли жената да приема фамилията на съпруга или не. Дори в 99% от случаите споря по този въпрос, защото явно се оказвам от малцинството атависти, ретрогради и консерви, които смятат, че традициите са си традиции, за да се спазват.

Гледам днешните прекрасни, натокани амбиции в поли. То не бяха тирета, не беше изобщо неприемане на името на съпруга. Докато не се оказа, че вече има мъжки половинки, които приемат фамилията на съпругите си (?!?!?). До толкова ли ги смачкахме горките?
Вярно е, живеем в динамични времена. Мъжът и жената в семейството изкарват еднакви заплати, жената не се поти по цял ден в кухнята, а мъжа знае от къде се включва прахосмукачката и простира прането, което е изпрано от пералнята, а не от прекрасната му жена. И точно поради това, признавам си, не мога да разбера ожесточението, с което подхождат някои жени, защитавайки рождената си фамилия. При цялата тази равнопоставеност (е стига да не живеете с някой Гроздан, който сяда вечер по потник на масата и чака ракия и салата, а после захърква пред телевизора без дори да си вземе душ преди лягане) воя за моминското име просто увисва във въздуха. Толкова малко неща са му останали на мъжа, и толкова неща прави за нас, че едната пуста гордост – да вземем името му, му е останала, а ние и от нея го лишаваме.
При всичките ми разговори на тема „моминско име” съм забелязала изтъкването на едни и същи, повтарящи се мотиви:

1. Аз да не съм вещ?! – Ами ако ти самата така ги виждаш нещата, явно наистина си. Макар че и тогава не е точно така. На един салам като му махнеш етикета и напишеш „пастърма“ това няма да го направи по-пастърма от предишния хамбурски шпек. Няма и да погрознееш, ако вместо Петрова станеш Гинчева, Тинчева, Прошкова, Божкова.

2. Аз съм последното отроче на фамилията, не мога да оставя да загине името на дядо! – Ами защо фамилията ти се е оставила да разчита само на крехките ти плещи? Да се бяха потрудили овреме баби, дядовци, майки и бащи. Освен това колко можеш да отлагаш неизбежното? Детето по презумпция носи името на баща си, не на майка си, която да, признаваме й го, го е родила. Има си ред. Съжалявайте, но това е положението. Дори да сте Петрова-Стаматова или си останете само Петрова, детето ви ще е Стаматов/а, та ако щете да се разпорите от напразни феминистки напъни. C’est la vie точка.Освен това искайки да запазите рождената си фамилия сами признавате това срещу което се борите – вашата си фамилия е на дядо ви, не на баба ви, за каква равноправност се борите, като просто противопоставяте едно мъжко начало на друго – дядото на мъжа ви цака вашия – просто и ясно.

3. Така запазвам свободата си! – е това пък е най-неоснователното твърдение от всички, заклевам се!!! Значи живееш си ти свободна, днес свободна, утре свободна. Свободата ти харесва. Еми стой си тогава свободна, кой те кара да се омъжваш?! Като не щеш чуждо име просто не се омъжвай. Брака си е институционализиране на връзката ви. Бракуваш ли се, ти доброволно се съгласяваш да преминеш в един съюз, към който като поощрение получаваш още една социална роля, а с нея отговорности, права, задължения, лоши и слънчеви дни.

И всичко това се преживява с един човек до теб. Той е там, за да се обичате, да развивате съюза си чрез добавяне на нови, участници в него, които да отглеждате и възпитавате, а на края на жизнения си път да си помагате взаимно когато другия си изгуби чененцето (най-често ще да е в джоба!) и да си спомняте за хубавите, смислени дни прекарани заедно. Та за каква свобода говорим, когато решавате да сте заедно, да сте едно и да творите общото си бъдеще.

Има ли по-хубава свобода от свободата ви като едно семейство, под един „покрив” пък бил той и не рождения ви. 

Посвещава се на всички, на които им предстои да се омъжат и оженят!