Tag Archives: Рила

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Advertisements

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Планината, Лозенската

Лозенската планина, не Лозенец

Заглавието е такова, защото ми подчертава Лозен като грешно и иска да е Лозенец. Да, някога Лозенец беше приказен и спокоен квартал, в който човек можеше да се разхожда. Сега е пренаселен, презастроен, псевдо-луксозен квартал. За това, ако човек иска да се разходи, добре ще да е да излезе извън пределите на околовръстното и да се разходи по нещо с „лоз” в името, но да има в името си и планина – Лозенската планина.

Лозенската планина е в сянката на Витоша, буквално и преносно. А не би трябвало да е така. Да, по-ниска е, но, ако не сте някой краен шоп, ще се съгласите, че Лозенската е по-спокойна от Витоша, по-симпатична и с доста по-красиви гледки. Богата е на различни растителни видове и си е направо опитно поле, по което да учите мало и голямо кое цвте какво е.

Сега ще ви разкажа за планината, която превзехме на два пъти (този петък и една събота преди няколко седмици), но ако сте баш планинари и един ден ще ви е достатъчен, за да стигнете от село Лозен до Пасарел, изкачвайки по пътя връх Половрак.

Тъй като началната и крайната точка на маршрута са от двете страни на планината, най-добре ще е да ползвате градския транспорт. За целта трябва да стигнете рано сутринта на спирката на рейс 5 на Цариградско шосе при ХМС. Колите са на около 20 минути, и за това е добре да вземете него, а не 3, който тръгва към Пасарел – той е на 60-70 минути, така че е и малко вероятно да го срещнете.

Вземате рейса до последната му спирка, накрай село Лозен и оттам продължавате по ул. Половрак. Ориентир ви е тренировъчната база на Червения кръст, отминете ли я, значи почти сте стигнали екопътеката, белязана с дървена арка. Не се плашете от мяркащите се табели „Ловно поле 63“, увериха ни, че сега не е сезон за лов на каквото и да било.

По пътя има нови пейки, на които да отпочинете и да се насладите на гледката. Тъй като е пролет, сега е моментът, в който да се насладите на малката каскада на потока, в началото на маршрута. След 20-30 минути катерене, ще стигнете до поляна с чешма и върба, под която църкат-пъркат кюфтета, продават се бири и зелева салатка. Заредете си шишетата с вода и търбусите с кайма, защото след това, до Пасарел ще разчитате само на домашните си сандвичи.

От поляната пътят се разделя на две. Левият минава покрай женския манастир „Св. Спас”, пещерата и връх Половрак, а десният заобикаля върха отдолу, пропускайки стръмнините и отпращайки ви направо към Пасарел.

Първият път направихме излет само до вр. Половрак, а вторият хванахме дясната пътека, за това, сега ще направя сглобка от двете разходки.

След поляната тръгвате по лявата пътека, която носи имената на четници на Бенковски. В зависимост от крачката ви, най-много за 40-50 минути ще стигнете до манастира. Разположен е на ръба на склона с чудесна гледка към софийското поле, добре поддържан, макар стенописите в църквата да са реставрирани залепени с тиксо, за да не паднат от стените. Пред манастира има пейки, на които можете да отморите малко и да продължите нагоре.

Тук е момента да отбележа колко богата на цветя и растения е гората. Уцелихме поляни с жълти глухарчета, край пътя ни съпровождаха малки сини цветчета, на които казвам „див зюмбюл”, макар да не съм сигурна, че така се казва, едни много странни бели цветя, прилични на орхидеи, лечебни иглики, кукуряци и още много други.

Вървейки към върха, някъде отляво ще видите табела с надпис „Пещерата“. Ако искате да я видите трябва да направите малка отбивка. Нас, по пътя ни настигна един експедитивен дядо, който набързо ни нахока, че сме зле с графика, и за да стигнем до върха, няма нужда да ходим до пещерата, която още повече, не била това, което казвало името й, а само една проста дупка в скалата. Продължихме нагоре.

По пътя има една чудна поляна с беседка и към София гледка. Най-подир ще стигнете до под връх Половрак, където се намира гробът на незнайния четник на Бенковски. Можете да се поспрете и замислите по някои исторически въпроси, после да поседнете на панорамната пейка с изглед към Рила, преди да закрачите последните 50-ина метра към върха. Малко е странно, защото има една пирамида с тухли без надпис, която може да бележи върха, но има и една скала с побито на нея знаме, та не мога да ви кажа кое точно е Връх Половрак, за това се снимайте и на двете. От точката със знамето има идеална гледка към София, Витоша и Рила.

Оттук насетне ви чака слизане. Може би трябваше да кажа отначало, че гоните червено-бялата маркировка. И до върха всичко с нея е наред. На слизане от върха обаче, в ниското изведнъж тя зачезна. И тъй като ние така или иначе първия път се връщахме към Лозен, хванахме просто пътека надясно, без да се морим да търсим табели. За да стигнете до Пасарел, обаче, ще трябва да я потърсите, а тя на места е рисувана дори на камъни по земята, така че бъдете осторожни.

Ако пък сте взели прекия път от кюфтетата, пътьом ще минете покрай блатото (ще ви се пада отляво) и „Рейсовете“ – възвишение с фургони, които местните младежи наричат така (отдясно) и минута след това ще стигнете един кръстопът, на който ще видите познатата маркировка.

Както казах, вече няма катерене. Минава се през много красива горичка, като отляво ви е склон, а тези от вас които не носят очила, веднага между клоните ще съзрат снежните върхове на Рила. При първата ни разходка времето беше неприятно и нямах шанс да ги видя дори от Половрак, за това онзи ден креснах от радост и тръгнах с апарата да катеря склона и да се муша по клони, за да получа по-чист изглед.

Не го правете, защото колкото и хубави снимки да нащракатае измежду клонаците, след още половин час ще се озовете на страхотна голяма поляна. Първото което ще видите пред себе си ще е Витоша и метеорологичните станции на Черни връх.

Малко по-късно отляво ще блесне и Рила в цялата си прелест., а като гарнитура – Искъра и най-вероятно Щъркелово гнездо.

Доста път минава по това плато и естетическата наслада е голяма. Човек се чуди на коя планина да се наслаждава по-напред. Не трябва да забравяме и домакина, обръщайки се назад ще видите и Половрак, а гледайки към Витоша, в дясно има някакъв друг лозенски връх, който, понеже не знаехме как се казва, с Емил кръстихме Пълноврак. Ако сте поизморени, можете да починете малко на това плато. А може да наберете сили и да изтраете още малко, защото след известно време и едно малко спускане ще стигнете мястото за пикник – няколко хубави, масивни пейки с масички, огнище, нещо като маса за приготвяне на манджите и аптечка! И всичкото това под една цъфнала джанка (когато отидете вече може би ще е зелена).

Изобщо приказно е, казвам ви! Но, за съжаление, от тук започват да се виждат и части от човешки поселения. Не знам каква се пада земята тук, за мен си е гора и планина, в които не трябва да има нищо. Други явно не мислят така – тук там, по ръбовете на поляните, там където започва гората са изникнали фургони. И колкото повече приближавате Пасарел, толкова повече престават да приличат на прости фургони. Ще ви ги покажа, но потрайте малко. На мястото за пикник има кръстопът.

Можете да тръгнете към лобното място на Списаревски, към Матейната чешма или обратно към Половрак. Пътя към Списаревски може да го поемете през баира с пейката или под него (в ляво от чешмата за водопой ще видите и табелата). Ако поемете отгоре внимавайте за мотори и АТВ-та. За съжаление единственото, което нарушава спокойствието в планината, това са те, а младежите от Лозен и Пасарел се надпреварват кой е по-бръмчав и може да ви връхлетят от изневиделица.

Пътят все повече се спуска надолу и стигате до едно широко място с висока концентрация на постоянно пребиваващи фургони – къде сдобили се с покрив, къде с пристроени стая-две. На едно място рекичката е преградена с бент и в нея плуват гъски, а над тях се кипри чисто нова дървена къщичка и толкова дървен клозет. Повечето фургони си имат такива, а надолу по течението водата в рекичката е доста мътна. Пък може и да е законно, но доколко редно? Открийте фургона на снимката:

В този момент решихме да се разсеем с поредното странно цвете, а не с пасарелските гори. И докато гледахме цвекето над нас прехвърча орел. Пътят навлезе в ниското между два хълма, следвайки рекичката. На това място ще е добре да се огледате за тояжка, защото пътеката няколко пъти пресича реката и, ако си нямате опора или някои от речните камъни ви поведе, можете да се намокрите малко преди финала.

И така ще стигнете до паметната плоча, отбелязваща местността където е паднал самолета на Димитър Списаревски. Има пейки и масички за сядане, нещо като навес, но мястото е малко усойно и страховито.

Е, отминете ли това място значи сте стигнали до края на еко пътеката – отново белязан с арка. Тук пътя се дели на ляв и десен. Десния води към язовира и през въжен мост се стига до спирка на рейс 3. Ние видяхме марикировката да продължава по левия път, за това хванахме него. Той е по-дълъг и минава през вилната зона на Пасарел. Почвата е богата на слюда и, ако имате време може да се поровите, за да си намерите някое и друго по-тлъсто парче. Тук ще вметна, че още в началото на пътя, мернахме бляскаво камъче на пътя – погледнахме го, изчоплихме го и се оказа, че е парче метал. Не знаем дали е природно, но неравната му форма ни навежда на мисълта, че не е употребена човешка сила за създаването му. Малко след това пък намерихме друго камъче, което ни заприлича на парче стъкло, но тъй като и него не сме виждали в естествена форма, не искаме да гадаем. После си начупихме и един бял камък, който се пръсна на остриета и сега не ни трябва апликационно ножче вкъщи!

Изобщо, Лозенската планина е рай за всякакви цветари, каменари и буболечкари (атестация за последното видяхме в качилия се от спирката при въжения мост д-р Петър Берон 😉 .
Та така неусетно стигате до Пасарел, а маркировката в един момент прелива в червено-белите светлоотражателни лепенки на кофите за боклук. И ето ви на централния площад, където е първа и последна спирка на рейс 3, който идва и тръгва точно „в и двадесет“. Срещу билет от левче, след около 30-40 минути сте в София заедно с хубавите спомени от тази прекрасна планина на хвърлей разстояние от града.

А, ако ви се гледат още снимки, елате във FB страницата на Патиланско царство.

Да се радваме ли?

Вчера се разбра, че генерален директор на ЮНЕСКО ще бъде за първи път жена и то българка. Радост за феминизма и радост за българите. За някои сред последните остава и малко киселото чувство, че където е текло пак ще тече, но все пак – българин.

Чудя се и аз дали да се радвам. Иска ми се да вярвам, че като ще имаме „наш човек” за глава на ЮНЕСКО, ще имаме повече шансове за опазване на културното ни и природно наследство и не само това, което е включено в списъка на организацията, ами на всичкото.

Защото сега нещата и с двете са плачевни. Преди година например окепазихме Ивановските скални църкви, включени в списъка на ЮНЕСКО – две гаменчета, след пийване издялаха лицата на светиите. Пещера Магура със своите пещерни рисунки, макар и невключена в тази компания на световни съкровища, също е застрашена. Тя беше и причината да започна този блог – исках да споделя опасенията си, възмущението от това което правим и това което не правим за наследството ни.

Национален парк Пирин също е в групата на природните забележителности за ЮНЕСКО. Не е нужно кой знае какво, за да разбере човек защо го грози изваждане от там. Само трябва да отиде стъпи в Банско и да вземе лифта… Говорейки за лифт се сещам за миналогодишните ми ходения до Рила – Седемте рилски езера и кратката ми разходка по Мусаленската пътека. И тъй като няма пощада за щастливците попаднали в критериите на ЮНЕСКО, какво остава за другите?! Няма милост. Няма и помен от дивота и горска идилия, а ако не внимаваш може да те сгази някой от хвърчащите камиони. Онзи ден разбрах от Дзвер, че по разширяването на пътеката продължава да кипи усилен труд…

Нужно ли е да изброявам още? Има ли значение кой е начело на ЮНЕСКО? Мислите ли, че нещо може да се промени? Защото аз си мисля, че ще си демагогстваме навън, а тук ще продължаваме да си правим каквото си щем.

Великата рилска пустиня

Ще използвам за заглавие тази малка заемка и преработка от дядо Вазов, защото такава ми се видя Рила в неделя, когато се завърнах там след осемнадесет години.

И наистина, планината не съм я катерила от далечната 1990 г., когато бях на екскурзионно летуване. По ирония на съдбата се връщам след толкова много години почти по същото време. Помня, защото тогава, завършвайки няколкодневния преход в хижа Скакавица, вечерта гледахме репортажа от палежа на Партийния дом (било е на 27 ми август, като днес, а палежа беше на 26ти – точно когато минахме за завършек през езерата). Хората правеха и продължават да правят глупости след осемнадесет години, а Рила стои и им гледа сеира.
В неделя, няколко дена преди датата, се завърнах на Седемте рилски езера.

Станахме рано и в 7 ч. отпрашихме към посока Сапарева баня.
Нямам спомен как сме слезли някога от х. Скакавица. Днес обаче е повече от лесно. В планината, откъм Сапарева баня, се вие хубав двулентов път. Той подминава Скакавица и продължава нагоре чак до х. Пионерска. Нов асфалт, нови бордюри, пари. Ще ти се да слезеш с погнуса от колата при мисълта, каква сеч е била.

На х. Пионерска има толкова коли, че си мислиш, че се провежда околийски събор. Човек трудно намира къде да паркира. С пристигането те накацват едни нахални като гларуси младежи с джипове:“Превоз до Езерата?“ Не знам колко струваше, дори самата мисъл да се поинтересувам от това ми противееше.
Слязохме и затърсихме табелата за Седемте рилски езера. Оказа се на отрязан склон с табелки врътнати навътре, така че трябваше да се постараем, за да отпочнем пътя. Още след първия завой видяхме опразнено място насред гората и песента на резачките. Не отидох натам, надявах се да не се сблъскам с чудовището…

Пътеката беше прекрасна, зелена и малка, но свърши внезапно. Дори да не беше непрекъснато чуващият се шум от резачките, все някога щяхме да излезем на едно от най-кошмарните места в гората – мястото, където вече нямаше гора. Единствено дънера на дървото с указващите табели стърчеше самотно на поста си, сочещо пътя на хората със здрави обувки и раница на гърба. Уви, скоро няма да го има.

Шмугнахме се пак в гората, сред борове, по килима от изпопадалите им иглички. А миризмата! Удивителна е миризмата на борова гора и няма кой да я опише, трябва да я помиришете сами.
Изведнъж изскочихме на една голяма поляна, а отвъд нея се намираше чудовището, за което бях чувала, но не исках да виждам – лифта. Един от металните му стълбове стърчеше насреща ни, изпъчен гордо и напето, надсмивайки се над дърветата околовръст, над мен и хората. Балъци.

Това беше момента, в който се сетих за „Великата рилска пустиня“. Оказа се, че поляната е прорязана от прашен път, по който се зададе един джип. Занемяла извадих фотото. Щрак, такова чудо рядко се вижда, помислих си. И аха да прибера фотоапарата на пътя изникнаха още два джипа. Пушилка, прашилка…Рали „Париж-Дакар“ насред Рила, във финална пустинна фаза. Третият джип подмина. Беше с един шофьор и един единствен пътник, с който се изгледахме, той отмина и създаде малката пустинна буря след себе си.
Зачудих се дали, Рила може да стане някога пустиня? Дали е възможно на всички дървета и горски обитатели някога да „им бъде поискана оставката“ и да бъдат изпратени нанякъде, където да не пречат.

След няма и половин час настигнахме паркираните пред х. Седемте езера джипове, които обаче се стягаха за обратния път, защото други „куфари“ чакаха да бъдат извозени до горе срещу заплащане.
Ние емнахме към високото. И въпреки витошкия ми тренинг направо издъхнах по високата урва. Сякаш сърцето ми щеше да изскочи. А гледката от горе е невероятна – в ниското са хижите, палатките, конските кервани, над тях си ти и зъберите на планината. Но не си сам, не.

Под „пустиня“ Вазов е разбирал пусто място, безлюдно и самотно. Днес Рила може да се приближава към буквалното значение, но напълно е загубила смисъла на думата, който ѝ придава патриарха на литературата. Тук е всичко друго, освен пусто. Щъка народ, на талази. Семейства, двойки, компании, по джапанки, по сандали, прически и дамски чанти. А аз си мислех, че Черни връх е пренаселен! Тук хората са двойно повече. И не са сами, ностят боклуците си. Фасове, найлони, огризки. Събрах няколко фаса и една бутилка, но си дадох сметка, че ако продължа ме грози опасността да влача надолу няколко чувала с боклуци, пък аз тях (чувалите) не ги взех.
След изкачването изникнахме като гъби на едно огромно било и от там по равното, покрай поляната на дъновистите, право до Бъбрека. Красота и изхвърлени кренвирши, салам, кашкавал и сирене на купчинка. Рибки се плацикаха на сантиметри от брега, ние хапнахме по един сандвич и отново нагоре.

Минава се край най-дълбокото от седемте езера – Окото. Дълбоко е главозамайващите за мен 37.5 м пишеше на табелата. Според измерването извършено през 2005 г. обаче компютърът е показал 37.7 м. Едвам поели дъх отново тръгнахме нагоре, защото ни чакше и Сълзата и главозамайващата гледка отгоре. Пътя е стръмен и камънист, чукар. Аха се обърнеш назад към Окото ти се струва, че висиш на отвесна стена и ей сега ще се търкулнеш надолу. А може само на мен така да ми се е сторило, защото, както казва Емил, съм си „бъзличка“.
Не знам дали скалната площадка, до която стига човек носи определено име, но за мен си беше
Скалата със скалните пирамидки
Изкачваш се до нея изплезил език и със сетни сили добавяш на някоя от пирамидките и своето камъче. Някои до толкова са се вживели, че са си извадили маркер или тебешир, за да надпишат своето име. Отръсваш се леко от умората и си готов да се огледаш:
От ляво са Окото и Бъбрека, пред теб Близнака, Трилистника и Рибното езеро, което е леко жабурнясало, и Долното. Остава само да надникнеш зад дясното си рамо и да видиш най-восокото – Сълзата.

Който няма повече сили си опъва нещо, сяда и отваря пакетчето семки, което си влачи отдолу. Поне това правеха някои от хората там.

Ние обаче минахме покрай Сълзата и продължихме по пътя нагоре. Нямахме време за много, но пък беше приятно. След кратко изкачване оставихме човешката суетня зад гърбовете си и се изкачихме на билото и до Раздела. Няма как да го сбъркате – има си камбана за загубилите се. Е, връвчиците са ѝ скъсани и е чудно как ще звъниш, ако се загубиш, но нейсе. Надясно се отива към х. Иван Вазов. Това е една страхотна хижа на вълшебно място или поне такива са спомените ми.
Дори и сега, само при гледката ми се разтупа сърцето, че и няколко сълзички търкулнах по хубавото време, когато бях на пипилотската възраст и търчах надолу към хижата. Сега умът ми препускаше натам бясно, към хижата и спомените, но уви телом закрачих наобратно, защото ни чакаше обратния път. Но ще се върна! Определено съм решила да направя една инспекция преди да станат двадесет години от предишният път.

Наопаки се върнахме с конските кервани. Взех си печат за книжката на 100-те обекта и направих снимки на трите плаката в х. Рилски езера. Много идейни и се чудя защо не се раздават на всеки на входа в НП Рила.

Та това е Рила откъм 7-те езера. Минаваш през гъста гора, борове, хвощови храсти и изгоряла от слънцето степ. Изкачваш се горе в облаците и се откъсваш от всичко земно и низко, захвърляш го в подножието на Великата рилска пустиня, засега.
Скоро лифта ще превозва и него.

Тук строеж, там сечище

Противник съм на застрояването и презастрояването. Срещу тези на градовете, селата, планините и морето. Сигурно, ако зависеше от мен, щях да забраня строежа на сгради по-големи от 3 етажа и щях да допускам съвсем малки изключения – десететажна сграда на всеки сто триетажни. Отчуждават се хората иначе, забравят си лицата и не се интересуват какво прави другия. Губим човечност.

Тази сутрин природолюбителите и защитници на Странджа направиха страхотен и вдъхновяващ концерт пред сградата на министерството на околната среда и водите. Бяха оркестър, с тупани, тимпани и барабани. Атмосферата, която създадоха тези очарователни млади хора беше невероятна и, ако не ги виждах сигурно щях да си помисля, че наоколо бродят индийски слонове и подскачат африкански племена в един всеобщ танц за омилостивяване, но не на тази, която ни е създала, а на нейните обезумели създания.
Надявам се да сте имали шанса да присъствате на този концерт, защото най-вероятно няма да го чуете довечера по новините.
На мен тези младежи ми припомниха да ви покажа това, което видях преди около месец в подножието на Рила.

Отправна точка Боровец

Добре че боровете са високи, много високи, и дори само една редица от тях успява да направи параван, скриващ грозотата на новите строежи. Барокови и нео-мутрави хотели и хотелченца, увенчани от перлата прилична на кравешко лайно – хотела на самоковеца.
От там нагоре, целта ни е една – да се поразходим малко по Мусаленската пътека. Нямаме много време, за това бързаме.
Пътя за пътеката минава край Царска Бистрица. Тук строежи няма, човека си е заградил градинката. Ние пък теглим една покрай мястото и заявяваме, че за да гледаме нещо дето ни принадлежи няма да даваме три лева!
На входа на мусаленската пътека ни срещат няколко табелки скалъпени от листове А4. На една от тях пише:

„ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО НА МПС ПО МУСАЛЕНСКАТА ПЪТЕКА
заповед на община Самоков“

Най-отдолу "Забранено влизането на МПС"

Трябват ти обаче само десетина метра по-нагоре, за да се увериш в химерността на тази заповед. Зареждат се картинки противоречащи на понятието „туристическа пътека“:

Има островче образувано на мястото където трябва да се разминават слизащите и качващи се камиони.

Островче

Островче

Има един склон, който не знам как се казва точно (аз лаишки му казвам каменопад), който е чопнат точно в основата и изобщо нямам представа как се крепи все още. Край болното място няколко дръвчета ронят горчиви сълзи.

Каменопад

Отминавайки едно-две ново построени мостчета с бетон и трупи от съседните прясноотсечени дървета стигнахме до табелата указваща обхвата на национален парк Рила. Малко след това пресичаме рекичката и виждаме маркировката на едно дърво „НП“, която официално отбеляза
стъпването ни на територията на парка. Тук за 20 метра отново попаднахме на къс от истинската туристическа пътека.
Уви за кратко, след което отново се сляхме с проправеното „шосе“ нагоре.

Е не можеш да кажеш, че не се прави с умисъл за хората – табелката

„Внимание! Води се сеч“

те стресва и обезопасява пребиваването ти в гората. Следва дълъг път по широката пътека. Стъпваш или на постлан чакъл и камънаци натрупани, за да не поникне нищо изотдолу, или на остатъците от трупове на отсечени дървета – кори, клонки, трески…

И точно тогава се огледахме отново за маркировката на пътеката…хм има и нова маркировка – синя хоризонтална черта на дърветата край пътя. Мисля, че е ясно. Пътят е тесен, а тези трябва да се самопожертват, за доброто на баирбудалите, които ще катерят Мусала на кола. Сеч е все пак, ще проявят разбиране.

По-нагоре се разминахме с една ГАЗ-ка и решихме да се връщаме, че орязания склон не ни беше много фън-шуй.

Мислех да ви покажа и хубавите цветенца и пчелички, потоците и гледките. Но няма, за да отидете набързо вие сами да си ги видите, докато ги има. Надявам се тогава да ви чака ей това борченце, за да ви покаже малко от красотата на природата, на тези от вас, които това все още ги интересува.