Tag Archives: разказ

Цената на живота

Докато протестирах в събота, се оглеждах за стари дружки, приятели от времената, когато бяхме ‘лапета и протестирахме за какво ли не, споделяхме еднакви идеи и интереси.

За мое най-голямо съжаление не открих в тълпата нито един от тях. От една страна имаше ужасно много хора, може да съм ги подминала… После започнах да си ги превъртам поименно. Тоя е женен, оня е женен, е то и аз съм, не е това причината да не са тук. Тия са с дете, ония – е, и аз съм, но го аутсорснах и ей ме. А на предходния протест за Витоша с Емил даже бяхме с Дребосъчето! И децата не могат да са пречка!

И тогава ми хрумна нещо, което не може да претендира да е аксиома, но е факт сред приятелите ми – всички те, днес са с кредити. Кредити за жилище, лизинги за кола, заеми за домакински уреди и т.н. и е факт, че не бяха на протеста.

Стана ми мъчно, като се замислих, че социалната ангажираност на индивида, споделянето на идеали и наличието на каузи, за които да се бори човек много често (не винаги) е обратно пропорционално на наличието на дългове. Или както вметна Wakeop „Кредита е като крепостничеството, значима кауза ти става собственото освобождение :)“

Та, тъжно ми стана. Сетих се за един мой любим разказ на Робърт Шекли – „Цената на живота“, който винаги си припомням, когато с Емил се замислим: „Абе, защо да не теглим един заем?!“ (пускам го в оригинал от The Project Gutenberg, не защото го няма на български, а защото се оказва, че в превода края е подменен…)

Cost of Living

If easy payment plans were
to be really efficient, patrons’
lifetimes had to be extended!

By ROBERT SHECKLEY

Carrin decided that he could trace his present mood to Miller’s suicide last week. But the knowledge didn’t help him get rid of the vague, formless fear in the back of his mind. It was foolish. Miller’s suicide didn’t concern him.

But why had that fat, jovial man killed himself? Miller had had everything to live for—wife, kids, good job, and all the marvelous luxuries of the age. Why had he done it?

„Good morning, dear,“ Carrin’s wife said as he sat down at the breakfast table.

„Morning, honey. Morning, Billy.“

His son grunted something.

You just couldn’t tell about people, Carrin decided, and dialed his breakfast. The meal was gracefully prepared and served by the new Avignon Electric Auto-cook.

His mood persisted, annoyingly enough since Carrin wanted to be in top form this morning. It was his day off, and the Avignon Electric finance man was coming. This was an important day.

He walked to the door with his son.

„Have a good day, Billy.“

His son nodded, shifted his books and started to school without answering. Carrin wondered if something was bothering him, too. He hoped not. One worrier in the family was plenty.

„See you later, honey.“ He kissed his wife as she left to go shopping.

At any rate, he thought, watching her go down the walk, at least she’s happy. He wondered how much she’d spend at the A. E. store.

Checking his watch, he found that he had half an hour before the A. E. finance man was due. The best way to get rid of a bad mood was to drown it, he told himself, and headed for the shower.


The shower room was a glittering plastic wonder, and the sheer luxury of it eased Carrin’s mind. He threw his clothes into the A. E. automatic Kleen-presser, and adjusted the shower spray to a notch above „brisk.“ The five-degrees-above-skin-temperature water beat against his thin white body. Delightful! And then a relaxing rub-dry in the A. E. Auto-towel.

Wonderful, he thought, as the towel stretched and kneaded his stringy muscles. And it should be wonderful, he reminded himself. The A. E. Auto-towel with shaving attachments had cost three hundred and thirteen dollars, plus tax.

But worth every penny of it, he decided, as the A. E. shaver came out of a corner and whisked off his rudimentary stubble. After all, what good was life if you couldn’t enjoy the luxuries?

His skin tingled when he switched off the Auto-towel. He should have been feeling wonderful, but he wasn’t. Miller’s suicide kept nagging at his mind, destroying the peace of his day off.

Was there anything else bothering him? Certainly there was nothing wrong with the house. His papers were in order for the finance man.

„Have I forgotten something?“ he asked out loud.

„The Avignon Electric finance man will be here in fifteen minutes,“ his A. E. bathroom Wall-reminder whispered.

„I know that. Is there anything else?“

The Wall-reminder reeled off its memorized data—a vast amount of minutiae about watering the lawn, having the Jet-lash checked, buying lamb chops for Monday, and the like. Things he still hadn’t found time for.

„All right, that’s enough.“ He allowed the A. E. Auto-dresser to dress him, skillfully draping a new selection of fabrics over his bony frame. A whiff of fashionable masculine perfume finished him and he went into the living room, threading his way between the appliances that lined the walls.

A quick inspection of the dials on the wall assured him that the house was in order. The breakfast dishes had been sanitized and stacked, the house had been cleaned, dusted, polished, his wife’s garments had been hung up, his son’s model rocket ships had been put back in the closet.

Stop worrying, you hypochondriac, he told himself angrily.

The door announced, „Mr. Pathis from Avignon Finance is here.“

Carrin started to tell the door to open, when he noticed the Automatic Bartender.

Good God, why hadn’t he thought of it!

The Automatic Bartender was manufactured by Castile Motors. He had bought it in a weak moment. A. E. wouldn’t think very highly of that, since they sold their own brand.


He wheeled the bartender into the kitchen, and told the door to open.

„A very good day to you, sir,“ Mr. Pathis said.

Pathis was a tall, imposing man, dressed in a conservative tweed drape. His eyes had the crinkled corners of a man who laughs frequently. He beamed broadly and shook Carrin’s hand, looking around the crowded living room.

„A beautiful place you have here, sir. Beautiful! As a matter of fact, I don’t think I’ll be overstepping the company’s code to inform you that yours is the nicest interior in this section.“

Carrin felt a sudden glow of pride at that, thinking of the rows of identical houses, on this block and the next, and the one after that.

„Now, then, is everything functioning properly?“ Mr. Pathis asked, setting his briefcase on a chair. „Everything in order?“

„Oh, yes,“ Carrin said enthusiastically. „Avignon Electric never goes out of whack.“

„The phone all right? Changes records for the full seventeen hours?“

„It certainly does,“ Carrin said. He hadn’t had a chance to try out the phone, but it was a beautiful piece of furniture.

„The Solido-projector all right? Enjoying the programs?“

„Absolutely perfect reception.“ He had watched a program just last month, and it had been startlingly lifelike.

„How about the kitchen? Auto-cook in order? Recipe-master still knocking ’em out?“

„Marvelous stuff. Simply marvelous.“

Mr. Pathis went on to inquire about his refrigerator, his vacuum cleaner, his car, his helicopter, his subterranean swimming pool, and the hundreds of other items Carrin had bought from Avignon Electric.

„Everything is swell,“ Carrin said, a trifle untruthfully since he hadn’t unpacked every item yet. „Just wonderful.“

„I’m so glad,“ Mr. Pathis said, leaning back with a sigh of relief. „You have no idea how hard we try to satisfy our customers. If a product isn’t right, back it comes, no questions asked. We believe in pleasing our customers.“

„I certainly appreciate it, Mr. Pathis.“


Carrin hoped the A. E. man wouldn’t ask to see the kitchen. He visualized the Castile Motors Bartender in there, like a porcupine in a dog show.

„I’m proud to say that most of the people in this neighborhood buy from us,“ Mr. Pathis was saying. „We’re a solid firm.“

„Was Mr. Miller a customer of yours?“ Carrin asked.

„That fellow who killed himself?“ Pathis frowned briefly. „He was, as a matter of fact. That amazed me, sir, absolutely amazed me. Why, just last month the fellow bought a brand-new Jet-lash from me, capable of doing three hundred and fifty miles an hour on a straightaway. He was as happy as a kid over it, and then to go and do a thing like that! Of course, the Jet-lash brought up his debt a little.“

„Of course.“

„But what did that matter? He had every luxury in the world. And then he went and hung himself.“

„Hung himself?“

„Yes,“ Pathis said, the frown coming back. „Every modern convenience in his house, and he hung himself with a piece of rope. Probably unbalanced for a long time.“

The frown slid off his face, and the customary smile replaced it. „But enough of that! Let’s talk about you.“

The smile widened as Pathis opened his briefcase. „Now, then, your account. You owe us two hundred and three thousand dollars and twenty-nine cents, Mr. Carrin, as of your last purchase. Right?“

„Right,“ Carrin said, remembering the amount from his own papers. „Here’s my installment.“

He handed Pathis an envelope, which the man checked and put in his pocket.

„Fine. Now you know, Mr. Carrin, that you won’t live long enough to pay us the full two hundred thousand, don’t you?“

„No, I don’t suppose I will,“ Carrin said soberly.

He was only thirty-nine, with a full hundred years of life before him, thanks to the marvels of medical science. But at a salary of three thousand a year, he still couldn’t pay it all off and have enough to support a family on at the same time.

„Of course, we would not want to deprive you of necessities, which in any case is fully protected by the laws we helped formulate and pass. To say nothing of the terrific items that are coming out next year. Things you wouldn’t want to miss, sir!“

Mr. Carrin nodded. Certainly he wanted new items.

„Well, suppose we make the customary arrangement. If you will just sign over your son’s earnings for the first thirty years of his adult life, we can easily arrange credit for you.“


Mr. Pathis whipped the papers out of his briefcase and spread them in front of Carrin.

„If you’ll just sign here, sir.“

„Well,“ Carrin said, „I’m not sure. I’d like to give the boy a start in life, not saddle him with—“

„But my dear sir,“ Pathis interposed, „this is for your son as well. He lives here, doesn’t he? He has a right to enjoy the luxuries, the marvels of science.“

„Sure,“ Carrin said. „Only—“

„Why, sir, today the average man is living like a king. A hundred years ago the richest man in the world couldn’t buy what any ordinary citizen possesses at present. You mustn’t look upon it as a debt. It’s an investment.“

„That’s true,“ Carrin said dubiously.

He thought about his son and his rocket ship models, his star charts, his maps. Would it be right? he asked himself.

„What’s wrong?“ Pathis asked cheerfully.

„Well, I was just wondering,“ Carrin said. „Signing over my son’s earnings—you don’t think I’m getting in a little too deep, do you?“

„Too deep? My dear sir!“ Pathis exploded into laughter. „Do you know Mellon down the block? Well, don’t say I said it, but he’s already mortgaged his grandchildren’s salary for their full life-expectancy! And he doesn’t have half the goods he’s made up his mind to own! We’ll work out something for him. Service to the customer is our job and we know it well.“

Carrin wavered visibly.

„And after you’re gone, sir, they’ll all belong to your son.“

That was true, Carrin thought. His son would have all the marvelous things that filled the house. And after all, it was only thirty years out of a life expectancy of a hundred and fifty.

He signed with a flourish.

„Excellent!“ Pathis said. „And by the way, has your home got an A. E. Master-operator?“

It hadn’t. Pathis explained that a Master-operator was new this year, a stupendous advance in scientific engineering. It was designed to take over all the functions of housecleaning and cooking, without its owner having to lift a finger.

„Instead of running around all day, pushing half a dozen different buttons, with the Master-operator all you have to do is push one! A remarkable achievement!“

Since it was only five hundred and thirty-five dollars, Carrin signed for one, having it added to his son’s debt.

Right’s right, he thought, walking Pathis to the door. This house will be Billy’s some day. His and his wife’s. They certainly will want everything up-to-date.

Just one button, he thought. That would be a time-saver!


After Pathis left, Carrin sat back in an adjustable chair and turned on the solido. After twisting the Ezi-dial, he discovered that there was nothing he wanted to see. He tilted back the chair and took a nap.

The something on his mind was still bothering him.

„Hello, darling!“ He awoke to find his wife was home. She kissed him on the ear. „Look.“

She had bought an A. E. Sexitizer-negligee. He was pleasantly surprised that that was all she had bought. Usually, Leela returned from shopping laden down.

„It’s lovely,“ he said.

She bent over for a kiss, then giggled—a habit he knew she had picked up from the latest popular solido star. He wished she hadn’t.

„Going to dial supper,“ she said, and went to the kitchen. Carrin smiled, thinking that soon she would be able to dial the meals without moving out of the living room. He settled back in his chair, and his son walked in.

„How’s it going, Son?“ he asked heartily.

„All right,“ Billy answered listlessly.

„What’sa matter, Son?“ The boy stared at his feet, not answering. „Come on, tell Dad what’s the trouble.“

Billy sat down on a packing case and put his chin in his hands. He looked thoughtfully at his father.

„Dad, could I be a Master Repairman if I wanted to be?“

Mr. Carrin smiled at the question. Billy alternated between wanting to be a Master Repairman and a rocket pilot. The repairmen were the elite. It was their job to fix the automatic repair machines. The repair machines could fix just about anything, but you couldn’t have a machine fix the machine that fixed the machine. That was where the Master Repairmen came in.

But it was a highly competitive field and only a very few of the best brains were able to get their degrees. And, although the boy was bright, he didn’t seem to have an engineering bent.

„It’s possible, Son. Anything is possible.“

„But is it possible for me?“

„I don’t know,“ Carrin answered, as honestly as he could.

„Well, I don’t want to be a Master Repairman anyway,“ the boy said, seeing that the answer was no. „I want to be a space pilot.“

„A space pilot, Billy?“ Leela asked, coming in to the room. „But there aren’t any.“

„Yes, there are,“ Billy argued. „We were told in school that the government is going to send some men to Mars.“

„They’ve been saying that for a hundred years,“ Carrin said, „and they still haven’t gotten around to doing it.“

„They will this time.“

„Why would you want to go to Mars?“ Leela asked, winking at Carrin. „There are no pretty girls on Mars.“

„I’m not interested in girls. I just want to go to Mars.“

„You wouldn’t like it, honey,“ Leela said. „It’s a nasty old place with no air.“

„It’s got some air. I’d like to go there,“ the boy insisted sullenly. „I don’t like it here.“

„What’s that?“ Carrin asked, sitting up straight. „Is there anything you haven’t got? Anything you want?“

„No, sir. I’ve got everything I want.“ Whenever his son called him ‘sir,’ Carrin knew that something was wrong.

„Look, Son, when I was your age I wanted to go to Mars, too. I wanted to do romantic things. I even wanted to be a Master Repairman.“

„Then why didn’t you?“

„Well, I grew up. I realized that there were more important things. First I had to pay off the debt my father had left me, and then I met your mother—“

Leela giggled.

„—and I wanted a home of my own. It’ll be the same with you. You’ll pay off your debt and get married, the same as the rest of us.“


Billy was silent for a while, then he brushed his dark hair—straight, like his father’s—back from his forehead and wet his lips.

„How come I have debts, sir?“

Carrin explained carefully. About the things a family needed for civilized living, and the cost of those items. How they had to be paid. How it was customary for a son to take on a part of his parent’s debt, when he came of age.

Billy’s silence annoyed him. It was almost as if the boy were reproaching him. After he had slaved for years to give the ungrateful whelp every luxury!

„Son,“ he said harshly, „have you studied history in school? Good. Then you know how it was in the past. Wars. How would you like to get blown up in a war?“

The boy didn’t answer.

„Or how would you like to break your back for eight hours a day, doing work a machine should handle? Or be hungry all the time? Or cold, with the rain beating down on you, and no place to sleep?“

He paused for a response, got none and went on. „You live in the most fortunate age mankind has ever known. You are surrounded by every wonder of art and science. The finest music, the greatest books and art, all at your fingertips. All you have to do is push a button.“ He shifted to a kindlier tone. „Well, what are you thinking?“

„I was just wondering how I could go to Mars,“ the boy said. „With the debt, I mean. I don’t suppose I could get away from that.“

„Of course not.“

„Unless I stowed away on a rocket.“

„But you wouldn’t do that.“

„No, of course not,“ the boy said, but his tone lacked conviction.

„You’ll stay here and marry a very nice girl,“ Leela told him.

„Sure I will,“ Billy said. „Sure.“ He grinned suddenly. „I didn’t mean any of that stuff about going to Mars. I really didn’t.“

„I’m glad of that,“ Leela answered.

„Just forget I mentioned it,“ Billy said, smiling stiffly. He stood up and raced upstairs.

„Probably gone to play with his rockets,“ Leela said. „He’s such a little devil.“


The Carrins ate a quiet supper, and then it was time for Mr. Carrin to go to work. He was on night shift this month. He kissed his wife good-by, climbed into his Jet-lash and roared to the factory. The automatic gates recognized him and opened. He parked and walked in.

Automatic lathes, automatic presses—everything was automatic. The factory was huge and bright, and the machines hummed softly to themselves, doing their job and doing it well.

Carrin walked to the end of the automatic washing machine assembly line, to relieve the man there.

„Everything all right?“ he asked.

„Sure,“ the man said. „Haven’t had a bad one all year. These new models here have built-in voices. They don’t light up like the old ones.“

Carrin sat down where the man had sat and waited for the first washing machine to come through. His job was the soul of simplicity. He just sat there and the machines went by him. He pressed a button on them and found out if they were all right. They always were. After passing him, the washing machines went to the packaging section.

The first one slid by on the long slide of rollers. He pressed the starting button on the side.

„Ready for the wash,“ the washing machine said.

Carrin pressed the release and let it go by.

That boy of his, Carrin thought. Would he grow up and face his responsibilities? Would he mature and take his place in society? Carrin doubted it. The boy was a born rebel. If anyone got to Mars, it would be his kid.

But the thought didn’t especially disturb him.

„Ready for the wash.“ Another machine went by.

Carrin remembered something about Miller. The jovial man had always been talking about the planets, always kidding about going off somewhere and roughing it. He hadn’t, though. He’d committed suicide.

„Ready for the wash.“

Carrin had eight hours in front of him, and he loosened his belt to prepare for it. Eight hours of pushing buttons and listening to a machine announce its readiness.

„Ready for the wash.“

He pressed the release.

„Ready for the wash.“

Carrin’s mind strayed from the job, which didn’t need much attention in any case. He wished he had done what he had longed to do as a youngster.

It would have been great to be a rocket pilot, to push a button and go to Mars.

—ROBERT SHECKLEY

Transcriber’s Note:

This etext was produced from Galaxy Science Fiction December 1952. Extensive research did not uncover any evidence that the U.S. copyright on this publication was renewed. Minor spelling and typographical errors have been corrected without note.

Раждане във вана – моето или по принцип?.

Това вероятно е най-дългото ми писание. Съдържа както информация за водното раждане по принцип и в частност, така и информация за материалната база в Първа АГ в София. Намират се и критични размисли върху акушерската помощ предлагана в България и т.н. Който няма интерес от такива работи, може и да не му е интересно 😉 И така:

Вероятен термин на раждане: петък, пазарен ден
Дата на раждане: ден по-рано

Подготовка: от момента на установяване на наличието на бъдещ човек
Средства на подготовка:

  • Курс за активно естествено раждане на сдружение „Естествено“ – основополагащ, посещаван с таткото;
  • Ходене пеша от първия до последния ден на бременността; û       Прояждане на полезни неща като плодове и зеленчуци, дори овесени ядки;
  • Четене на статии и литература по въпроса (книга за водното раждане от британска акушерка (благодарение на скъпата ми сестра и бъдеща леля), „Близо до бебето“ и др) Националния рамков договор. С една дума – ако живеех в бяла страна, сега сигурно щях да имам смелостта да си сменя професията на дула или акушерка, вместо да ме обиждат на „лаик“;
  • „Психохигиенна саморегулация“ – книга за психологическа подготовка и контрол по време на раждането;
  • Кегелови упражнения – всеки ден по малко и когато се сетя;
  • Чай от малинови листа от 36та гестационна седмица;
  • Масаж с масло за перинеум – от 36та г.с. – понеже този на Веледа ми се видя скъп, за 6 лв. си взех бадемово и масло от пшеничен зародиш на Икаров, смесих и готово. Повечето акушер-гинеколози не са чували за това нещо, а ако са – смятат, че няма полза и всичко е ген. Може и така да е, но който мисли така, дали като си купи нови обувки, които малко му убиват ги хвърля или ги носи по малко няколко дена, докато те наистина се разтегнат и разширят, та му станат удобно?

Искам да отпочна историята и с няколко условности:

Ако забелязвате пише „раждане във вана“, а не „водно раждане“. Четейки тази история имайте предвид, точно като мен, че всяко раждане е индивидуално и това как се е развило моето не означава, че така ще се развие и вашето. Не знам дали при мен е имало усложнения или приложените ми процедури са нормална практика, но съм по-склонна да вярвам, че е второто. Но тъй като не съм специалист, не смея да го твърдя със сигурност и ще се радвам, ако се намерят хора, които да ме опровергаят.

Ще се ражда ли или не?

Та както казах в началото, девет месеца се подготвях за големият ден. Бях убедена, че човечето ни няма да бърза, дори, както пише по книгите – като за първескиня ще родя няколко дена по-късно. Съвсем спокойно в сряда отидох да си купувам нощници и други работи, тъй като всички около мен пищяха, че още не съм си стегнала бойната готовност. Вечерта джурнах чашка бира с мисълта, че няма да се ражда на другия ден и легнах. Сутринта станах спокойно и не след дълго установих, че тапата ми е паднала или пада в този момента. За незнаещите „тапата“ е слуз която е сигнал, че раждането ще започне, но това може да стане както след няколко часа, така и след седмица-две. За това, си закусих спокойно поговорих си с народа преди да тръгне за работа и към 10 ч. реших, че 21-ви или не, все пак е добре да си стегна багажчето.

Само дето организацията нещо ми куцаше и към 12 ч. още не бях до никъде. А точно тогава ме присви корема ниско долу и започна да се опъва, сякаш бебето се протяга. Зачудих се малко, но бях спокойна и уверена, че, бидейки не болезнени, това са подготвителни контракции. Но понеже след час не спряха, започнах да ги засичам – по контракция от 30-40 секунди на 2-3-1-4-6 минути. Общо взето разпасана работа и не както пише по книгите че трябва да са по 1 минута, постоянни и да се сгъстяват пък и да ме боли целия корем или кръста.

Приготвях си багажа, а когато ме присвиваше кляках жабешката с гръб о стената или се поклащах в кръста, докато отмине, после гладих и така някъде до около 4 ч., когато реших, че тези псевдо-контракции според мен, може и да не са толкова неконтракции.

Обадих се на докторката, която щеше да ме изражда – малко условно казано, защото избрах този начин на раждане, тъкмо защото лекарите имат възможно най-малка роля и това без да се обяснявам или конфронтирам предварително или по време на раждането. Тя ми каза да отида до болницата, за да ме прегледат и да се разбере до къде съм с процеса, тъй като може и да си раждам вече, а да имам висока търпимост на болка и за това да мисля, че не е болезнено още.

Затворих и бавно си досъбрах багажа. Не исках да бързам за болницата, за да не ме вземат по-рано. Качихме се на колата и казах да караме възможно най-бавно, колкото да не ни глобят. Само дето Тина Киркова беше близо и в 5 ч. вече бяхме там. Отиваме пред приемната, отваря лелката.

–        Аз идвам само да ме погледнете.
Преглежда ме дежурния и казва:
–        3 сантиметра разкритие и изгладена шийка.
–        Ааа, 3 см само! Ами аз ще си ходя значи. – спомних си разказа на Бу, която се беше разхождала докато й дойде време.
–        Това ще прецени лекарката Ви, тъй като пък шийката е изгладена.

Това с шийката съм го забравила, но се съмнявах бебето да тупне на земята, ако се поразходех няколко часа на свобода, вместо да психясвам в болницата. Обадих се и дежурния лекар разясни ситуация на моята лекарка. А тя заяви, че оставам, въпреки протеста ми и желанието да се помотам в района още час-два. Казаха ми да си взема багажа и да се преобличам.

Ужасът/действителността на българската болница или там където животът започва

За клизмите и доколко са необходими много се спори. Не знаех точно как се прави, за това бях спокойна. Овладях се, обаче много трудно, в момента, в който видях, че водата за клизмата стои в едно пластмасово калцирано и мърляво канче, което е там от откриването на болницата или поне на моите 30 години. По дяволите! Толкова ли не могат да го сменят веднъж дневно…айде седмично или месечно, в краен случай веднъж годишно?! Отврат!

Така си мислех докато не се озовах лице в лице с тоалетната. Не знам какво влияе на избора на болница за раждане, но ако в деня на отворените врати я бях видяла тази, не знам дали щях да раждам на това място. Говорим за помещенийценце от няма и 1.5 м на 1.5 м – колкото да има една тоалетна чиния и едно разбито кошче. Вратата е изчислена по невероятен начин да се отваря навътре и, за да влезеш трябва да си опреш краката в кошчето. Супникът – осран, което е нормално де, но явно не е нормално да идва санитар след всяка бъдеща родилка и да мие. Вместо това е нормално да има една дъска за сядане без капак, да няма тоалетна хартия или пирон, на който да си закачиш торбата с тоалетните принадлежности…. отплесах се.

Та изправих се очи в очи с най-гадната тоалетна в Българя и пред въпросът – да седна ли или да клеча?
–         Не мога да седна на тая гадост, по дяволите!!! Ама ако клеча и ме сполети контракция, ще цамбурна и току виж родя в тоя кенеф осран!

Така или иначе оказа се, че не мога да приклекна в това ограничено пространство и се заех да изхабя половината руло тоалетна хартия, за да седна. Последва и „банята“ – душ който няма къде да закачиш и те е гнус да пипнеш, предвид знанието ти от къде идват всички, които го ползват, включае ти.

След този челен сблъсък на хигиенните ми привички с реалностите на хигиената в българските болници, ме поведоха към родилна зала, където да ме прегледали на ехографа. В Родилна също не влязохме на отворените врати. Дълга стая с противно зелени и стари плочки, по земята леко мръсничко, но хайде да не придирям. Едно момиче току що беше родило и се разминах с акушерката, която изнасяше малкото й бебенце:
–        Иии, най-накрая едно момиче! Тая година все момчета.
Стаята беше разделена със стъкла на 3, та мен ме сложиха по средата, където беше този ехограф. През това време майката на момиченцето охкаше, че я боли докато я шият:
–        Сложих ти упойка де, какво се глезиш! – По-късно се озовахме в една стая и ми разказа какво що.
След малко ме изпратиха в предродилната, където да ми направят запис на тоновете докато дойде лекарката ми. Ужасих се, че ще ме вържат там с коланите и ще си откарам с часове! А нали точно това не исках.
Полежах 20 минути, когато тя дойде. Погледна разпечатката и каза, че ще ми пука водите. Питах не може ли без това. Не можело да се влезе във ваната, ако не са пукнати – нещо което в чужбина изобщо не е пречка!. Реших да не се пазаря по тоя въпрос – от тапа и води поне едното беше станало естествено, така че не бях много на загуба. След това ме записва още малко и към 7 без нещо се запътихме към вип залата заедно с нея и Емил, който щеше да присъства и да ми помага.

Цамбур-цамбур

Ваната се пълнеше бързо. Докторката ми каза да я пробвам с ръка, дали ми харесва.
–        Ама какво има да ми харесва?! Нали трябва да е 37 градуса!
–        Тук сме пожелание, само ледена вода не сме пускали още.
Това ме озадачи доста, но не се притесних, че ще поискам по-студена вода от 37 градуса, защото обичам по-горещото и предположих, че на по-топло от 37 природата ще си действа и бебето няма да се пробва да „диша“ водата преди да е стигнало повърхността.

Побърборихме си още докато дойде време да влизам. Тук не пиша нищо за контракциите, защото те си бяха все същите, неболезнени и непритесняващи ме особено. Влязох във ваната, изпробвах я надлъж и нашир, харесах си едната възглавничка, с която си подпирах брадичката, Емил ми направи няколко снимки за архива. Той попита колко време горе долу е периода във ваната и докторицата отговори, че никой не е изкарвал повече от два часа. „Мда, при положение, че пукате водите“ помислих си аз. Но, който се минал, минал. Да не бях идвала толкова рано. Вече нямаше връщане назад, така че гледах да съм възможно най-спокойна. От водата контракциите станаха една идея по-болезнени, а малко след това взе да ми се повдига. Тук, беше и поредната ми грешка – забравих, че това е нещо напълно нормално и взех, че го споделих. Лекарката каза, че е добре, защото бебето ме натискало, но ще ми сложи „бусколизин“.
–        „Бусколизин“?! За какво ми е? За какво се слага? Аз не искам упойки и други медикаменти!
–        Това не е такова. Много е слабо и е, за да ти отпусне малко гладката мускулатура – тук не гарантирам, че предавам думите й 100% вярно, защото не ми беше чак до това. Започнах трескаво да ровя из спомените си за какво би се употребявал бусколизина, при положение, че навсякъде, където бях чела за водното раждане пишеше, че е изцяло без медикаменти и те са дори противопоказни. После се сетих, че в училище съученичките ми го пиеха за щяло и нещяло, за това реших, че е слаб и няма да окаже влияние на процеса.

Лекарката отиде до шкафа, извади две ампулки и ми ги сложи в абоката. След това каза, че ще ми се замъгли малко. Какво ти малко?! Не го беше казала докрай, когато всичко ми се размаза пред очите и имах чувството, че между тях и заобикалящата ме действителност са поставили аквариум. Използвах кратичкия момент, в който тя се обърна, за да кимна на Емил да погледне етикета на двете ампули. Наистина бяха бусколизин и се почувствах прецакана, че позволих да ме изненадат с нещо подобно. От него, поради яда ми или просто от топлината на водата и напредването на процеса контракциите станаха осезаемо по-болезнени.

Стисках Емил за ръката, но скоро го помолих да ми донесе единственото нещо, което си носех за този момент – разните хомеопатични капки ми се струваха щуротия и не ги бях предвидила. Аз съм си материалист, и вярвам на неща, които мога да пипна и усетя, а не да си мисля, че ми действат, така че това беше едно гребенче. Лекарката се оцъкли и попита за какво ми е гребен в този момент и й обясних, че като го стисна силно и си го гледам, тази болка измества другата. Тя се захили скептично, но на мен гребенчето ми действаше доста добре и след две такива контракции пуснах ръката на Емил, за да се съсредоточа на гребена… пък и ако счупя нещо това да са зъбците му, а не пръстите на бъдещия татко.

Искам да уточня, че аз не търпя на болка, но въпреки, че в този момент си ме болеше, то не беше толкова болезнено, че да искам да го забравя. И със сигурност болеше много по-малко отколкото на зъболекар – там боли ужасно, винаги викам и плача докато ми пилят зъбоците!

Бях съсредоточена в гребена, и не помня кой кога се появи, имаше една младичка акушерка, която се захвана с меренето на тоновете от време на време, а те си бяха наред. Лекарката ме прегледа за разкритие 2 или 3 пъти за цялото раждане, като още при първия път я питах защо го прави по време на контракция, въпреки че за мен не беше особен неудобство. Обясни ми, че така най-добре се разбирало колко ми е истинското разкритие. Не се постара да е убедителна, а мен и не ме интересуваше.

По някое време дойде и момента да се ражда, лекарката ме накара да напъвам, и повика да дойде акушерка. Появи се една възрастна жена, поне така ми се стори, на около 50 години. Беше с гумена касапска престилка и само като я видях изтръпнах! „Лелеее, ще ме колят ли, разфасоват ли, че с такава престилка се е заметнала тая гестаповка?!“

Тук времето ми се губи и няма да съм хронологично точна в разказа. Не знам колко напъвах, бяха в серии по три – напън, поемане на въздух, като свършеше контракцията почивах – дирижирана работа и пак нищо общо с нормалния свят, където напъваш както и когато искаш.

Добре овладяла автогенния тренинг, успявах да се отпускам и почивам качествено, така че преди всяка контракция бях като боксьор готов за следващия рунд. Акушерката и докторката даже се чудеха как така блажено се отпускам след напъните.

При един от поредните напъни младата акушерка май засече по-слаби тонове. И от тук според мен започна паниката. Възрастната ми предложи, ако ми е по-удобно да застана на колене и така да напъвам. По книгите и филмчетата това беше по-добрия вариант (гравитация и т.н.), но за мен не сработи, предпочетох да остана полулегнала, а Емил да ме поддържа под мишниците да не се хързулна надолу. Лекарката ми реши, че се губи време, пак премериха тоновете и не бяха доволни. Тогава при следващото ми напъване тя започна да ми натиска корема. Емил с твърдост в гласа, я попита това необходимо ли е. Както ми каза после, отговорила му „Повярвай ми, правя всичко за доброто на жена ти и бебето“. Аз пък си спомням как възрастната акушерка, която уж ми се струваше страшна се намеси решително и леко я успокои. Каквато беше страшна така и ми говореше „Спокойно миличка. Още малко. Добре се справяш“. Лекарката натисна корема ми още няколко пъти и както каза Емил: „Какво можехме да направим?“ Някоя от двете дръпна запушалката на ваната в момента, в който главичката на бебето проряза. Колената ми бяха опрени о рамената на двете и на практика бях почти изцяло над водата при самото раждане. Това беше и единствения момент, в който извиках веднъж и то не от болка, а защото помислих, че се разкъсах и ме хвана яд, че така минава раждането. Между прорязването и раждането на бебето мина много малко време. Това раждане не беше онова, което очаквах.Мислех за това което бях чела и гледала по филмите – не, не напъвах по свое усмотрение, движението на бебето беше само напред и не се роди под водата. В момента, в който детето се появи на бял свят във ваната нямаше и капка вода (Уточнение: според Емил, вода е имало, но просто аз съм била на границата между нея и въздуха с малък превес на водата). Родих във вана. До тук с илюзията за водно раждане. Пак ще кажа – загубиха за малко тоновете, пришпориха нещата, бебето се роди на сушата – може да е имало нещо специфично в раждането ми, което да го е налагало. Но смятам сама за себе си, че всичко вървеше добре и докторите просто не знаят какво е това бавно и спокойно раждане. Мисля, че сами си правят екшъна и влизат във филм, в който наистина трябва да действат, защото иначе нямат място край една нормално раждаща жена. Пак казвам, това си е моето мнение на неспециалист, но и подготвен за раждането си човек. А и като неспециалист поне в едно мога да съм сигурна – раждането не беше водно.

Сътворението

В следващия момент на гърдите ми хвърлиха едно малко, сгърчено и уязвимо лилаво същество. Покрих го с ръцете си и ме беше страх да го повдигна, за да не го нараня.

–        Мамин! – то надигна главичката си и ме погледна с големите си, тъмни, мътни, извънземни очи – Мамин!

Чувството не може да се опише. Човек трябва да го преживее. Невероятно. Всеки въпрос е отговорен, всяко съмнение е разсеяно. Това е то, твоето дете.

Младата акушерка тръгна да прерязва пъпната връв. Аз извиках да задържат. Възрастната акушерка даде знак да изчака, но след няколко секунди докторката каза да режат:

–        Много е къса, това го е дърпало назад. – не погледнах да видя колко е къса. Бях погълната от малкото същество, питах Емил вижда ли го колко е хубав, като да не беше до мен. Срязаха я и и тук се отдалечихме от плана за естественото раждане и полезностите, които ще получи бебето, ако не се реже веднага. Не знам дали се дължеше на бързото отрязване, но може и да е било фактор при хубавата ни и изразена жълтеница, с която карахме почти две седмици.

В следващият момент казаха, че го взимат. Исках да ми го оставят, за да, ако иска, да засуче на секундата, но не става така в нашите болници. Хванаха го и го понесоха и стана нещо, което не съм мислела, че може да се случи. Протегнах ръка към него, да не ми го взимат и в следващия миг и той направи същото и сграбчи показалеца ми. Ще си спомням това цял живот. С такава сила стисна пръста ми, каквато не можех да повярвам, че има в това малко телце. Знаеше че аз съм неговата майка и не искаше да се отделя от мен.

Отнесоха го и аз викнах на Емил да ходи при детето, а той се колебаеше и ме питаше сигурна ли съм, че не искам да бъде с мен. Останах насаме с докторката и акушерката, които не искаха да чакат плацентата да се роди естествено и решиха да ми слагат метергин. Помислих да поискам да изчакат още малко, но след това първо докосване до детенцето ни, изобщо не ме интересуваше нищо, мислех какво ли правят в другата стая Емил и бебето и оставих докторката и акушерката да си правят каквото искат. След малко плацентата се роди и докторицата почна да се въодушевява как не била виждала до сега такава. Естественото ми любопитство се включи и погледнах на какво се дивят, но като не бях виждала до сега такова нещо не разбрах какво й беше толкова странното.

We are family

После излязох от ваната. Прегледаха ме и за тяхно и мое учудване нямаше какво да ми правят – нямах никакви разкъсвания. Легнах на една кушетка. След малко дойде Емил и ми показа снимки на бебето. Настояхме да ни го дадат и след няма и час акушерката ни го добута на количка. Емил го взе и сложи на леглото до мен. Беше заспал, но като усети близост отвори очи. Целият беше омотан като мумийка, с черна косица и мътни сини очи. И засука. И така. Вече сме трима 🙂

Пъпната връв е виновна!

Останах три нощи в болницата. Първата вечер в обикновена стая. Двете момичета бяха родили през един час от мен. Едната беше момичето, което видях в родилна зала. Другата също беше с епизотомия/перинеотомия, искала упойка и, за това. Другите две нощувки бях в двоен „вип“ като смених две съкилийнички. От четири момичета – всички с епизотомии/перинеотомии, едната и спешно секцио. Три от тях – пъпната връв била омотана през рамото, пъпната връв била около врата, пъпната връв била много къса, а това беше и в моя случай. Да му се не види и връвта и шнура! Как все тя е виновна? Все се налага да спасяваме животи, да режем и шием заради нея? Или просто това е удобния виновник, който да назовем когато доктора иска да прави каквото е учил? Не отричам, че има случаи, в които намеса се налага, но 90 и повече процента от ражданията ли са такива? Хайде да намерим заместител на тая пъпна връв, че при раждането само пречи!

Да нахраним бебето!

Ами не е толкова лесно, колкото мислех. След първата ни среща с малкия човек, мен ме отнесоха в стаята и за мое учудване бебето не беше с мен – първата нощ било под наблюдение. Разочарованието ми беше голямо, но реших, че като съм казала да не го хранят с изкуствено мляко е в безопасност до сутринта. А тогава, в 6 ч., дойдоха на визитация и казаха в 7 ч. да ходим да си вземем бебетата. Едва дочаках часа и трите хукнахме да си потърсим децата. Отиваме, а там акушерката вика ядосано:
–        Елате в 10, сега не даваме бебета!
–        Ама как – за първи път усещам майката-орлица в мен – казаха ни в 7 да дойдем! И на вратата в стаята ни такъв е графика!
–        Грешна ви е информацията! В 6.30 ч. се дават бебетата, сега се връщат. После в 10! – Вече ни избутваше от вратата.

Завладя ме смес от гняв и отчаяние. Нали, за това бях избрала тази болница?! Бебетата винаги били с майките. А те ми обясняват как съм изпуснала половиния час, в който дават децата. Чувствах се като животните по научнопопулярните филми, в които на майката й се е загубило малкото.

Когато в 10 ч. дойде момента го взех и зачаках да засуче. И чаках. И той не засука. Спеше. Ужасих се че може да са му дали адаптирано мляко и се разревах. За моя радост нататък всичко потръгна. Ядем си само истинско мляко и вече сме даже над нормата.

Така премина моето раждане – от първите признаци до изписването ми. Дали беше водно вие преценете. Дали всички водни раждания, ръководени от моята лекарка или като цяло в тази болница протичат така – ще се радвам някой да каже, че не са. Аз си оставам скептик. И все пак, продължавам да твърдя, че раждането започва от момента,  в който разберете, че сте бременни и подготовка за него е нужна.

Раждането е деветмесечен маратон, а не двучасов спринт!

Преди няколко дни излезе новина за жена родила детето си в колата на път за болницата. Припомниха и случката за швейцарката, която зимата роди вкъщи. И двата случая ми говорят едно – раждането не е ужасът, за който го представят. Моето раждане не беше ужас и, ако нямаше лекар наоколо, мисля, че щеше да е още по-хубаво. Какво ще е второто ми раждане? Българско „водно“ няма да е, пък да видим…

Следва продължение

😉

П.П. Да уточня: Може да звучи много нехубаво раждането ми, но за нашенските стандарти си е направо прекрасно. Така че не съм толкова недоволна, колкото звучи, но и добавям, че плюсовете бяха главно за мен, а не толкова за детето. Докторката ми и акушерката бяха добри. Докторката – отзивчива и професионалист през цялото време – от изобра й до ден днешен. Всичко, което е правила по време на раждането е било диктувано от професионалния й опит, който просто се разминава с моите представи. Акушерката също беше добра – спокойна и, както казах противоположност на външния си вид, способна дори да влияе на околните от израждащия екип. Бих я избрала за следващо раждане. Жалкото е, че май младите акушерки не са като нея.