Tag Archives: раждане

Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Другото водно раждане – втора част

Първа част

– Разкритието е 9.5 см! – заяви младият дежурен доктор, внезапно разбуден от моето състояние – То няма време за нищо! Няма да правим клизма! А кога ще се пълни тая вана?! Качвайте я горе в предродилна за запис на тоновете!

Девет и половина! Олелеее, аз почти съм си пропуснала раждането! Ако бяхме се забавили още малко, Емил със сигурност щеше да съжалява, че не си носи конец за зъби в джоба и няма с какво да върже пъпната връв! А сигурно и все щеше да се намери някой да викне де що жълти вестници и телевизии има 😀

Но от лекарското заключение и ми олекна – тоя път прескочих ранното пристигане, пазарлъка, клизмата и наприятностите около нея. Докато още лежах на стола акушерката тръгна да ми бута наръча с наситно нагъчкан текст, наречен

„Информирано съгласие“

– А, съгласието. Добреее, дайте ми го да си го прочета, моля.

– Няма време, подписвай!

– Е, колкото е нужно. Ще си го прочета, че е по-различно от това, което подписвах преди две години – усмихнах се любезно. Мисля, че това беше причината от този момент нататък всяка акушерка, до края да се държи отвратително кисело и зло. Докторът каза:

– Няма време. Качвайте я горе, там ще го чете и подписва.

Не помня дали преди или след прегледа, облякох горнището на банския си и нощницата, но този път бях с бански – предния път не можах да си показвам снимките от прословутата вана, точно заради липсата му  🙂

Качихме се с Емил и акушерката. И тук ни разделиха, както при раждането на Дребосъчето. Вкараха ме в предродилна за запис на тоновете, където той спокойно можеше да влезе, понеже нямаше никой друг, но пусти правила. Предродилна изглеждаше чудесна – ремонтирана, ни помен от 40-годишното оборудване, нови легла, чисто, спретнато. Сложиха ме на кушетката. Една акушерка пак се пробва да ми пробута съгласието, но като поисках да го чета се намуси и врътна.

Този път разбрах и какъв е

Ад

да ти мерят тоновете докато си в напреднал стадий и с контракции. Още при първата любезно се усмихнах на младия доктор и акушерките и им се извиних, за това че ще захвана да викам, защото се чувствам по-добре. Лекаря каза, че е нормално, акушерките само погледнаха отегчено. Издържах вързана по гръб само две контракции. Доктора, каза че всичко е наред с тоновете на бебето и може да ходя към ваната.

Часовникът на стената показваше 4 ч.

Излязох от предродилна и пак се събрахме с Емил. Една акушерка ни поведе към познатата „ВИП“ зала с ваната. Влязохме.

Водата

все още беше малко, едва до прасците ми. Тръгнах да влизам, но се оказа и гореща. Този път си бях купила и термометър, за да измеря точната й температура. Исках сега наистина да родя бебето под водата и всичко да е като по книга – температура на водата – телесна, 37-38 градуса, за да може прехода на бебето да е плаваен и да не се налага да раждам над водата. Акушерката отново се намуси, но от някъде се появи една по-млада, акушерка ли, стажантка ли, така и не разбрахме, но много любезна, която се захвана да изпълни желанието ми. Ваната се позапълни, избраната от нас лекарка за раждането още не беше дошла, а аз изведнъж получих непознато желание за напън.

– Напъва ми се!

– Няма да напъваш още, лекарката ти не е дошла – тросна се злата акушерка. С Емил зяпнахме и почти едновременно попитахме:

– Ами ако не дойде?! До утре ли да стискам?

– Еми, ако не дойде ще си родиш и без нея.

„Ебати идиотката!“ Изкрещях ѝ наум. Ваната се беше напълнила задоволително, в клек стигаше до банския ми. Облегнах се с гръб към най-дълбокото място и помолих Емил да ме поддържа под мишниците, за да мога да пестя сила когато клеча през контракциите. Киселицата възмутено се пробва да ми нареди да седна отдругата страна на ваната, както бях и предния път. „Оооо, мила, тоя път няма да ме излъжете да ви лежа по гръб!“

– Не, благодаря. Тук ми е по-удобно.

Малко след това дойде докторката. Една от акушерките се пробва да пристъпи с „куката“ (инструмента, с който пукат околоплодния мехур, а аз му турнах това мило име).

– Докторе, трябва да ѝ спукаме мехура.

– Ние сме го обсъдили, тя желае да стане спонтанно – 1:0 за новият ми избор на лекар, изкефих се аз.

Секунди след това, стискайки гребенчето си, както и предния път, отново получих позив за напън.

– Напъва ми се.

– Напъвай, мила – честно да си кажа, ама хич не си спомням какво ми говореше докторката! Всичко ставаше толкова бързо, а тя толкова тихо и отстрани, без и с пръст да ме докосва, си „вършеше работата“, че не си спомням особено дори и присъствието ѝ, без няколко откъслечни реплики.

Оставих се на напъна, дори не се сещам да съм напъвала особено, просто тялото ми си вършеше работата. Изведнъж, доктора каза: „Ето, мехура се пукна, водите са чисти!“ Погледнах – във водата се видя леко раздвижване, като от сблъсъка на топлия Гълфстрийм с океана.

– Почини си – каза доктора – като имаш напън, давай пак. Дишай, дишай.

И този път видях всичко, видях как се случва, как се ражда детенцето ми! Беше просто фантастично. Първо се показа- проряза – леко главичката, черна рошава коса. Моментът на „огнения пръстен“ както е наречен (звучи толкова толкински:) )

„Дишай, дишай!“ виках си аз и казваха всички около мен. Още един напън и главичката излезе. Облекчение. Тогава Емил каза: „Почини си!“ – през деня, докато ми записваха тоновете, му четях книгата за водното раждане и бяхме стигнали точно до този момент – как някой трябва да ми припомни да си дам почивка след излизането на бебешката главичка и да дам възможност на бебока да си извърти спокойно пътя към света. И докато аз поех още малко въздух за последните напъни, Емил обрал възмутените акушерски погледи от неочакваната му намеса в работата им.

След секунди усетих раменцата на бебето, още миг и цялото се извъртя и излезе. Някой каза, че го поема (лекарката, допълва Емил), дадоха ми го веднага да го гушна. Малко, сгърчено, лилаво, започна да проплаква, аз:

– Не дей да плачеш! Недей да плачеш.

Някоя от акушерките се обди, че трябва и това му е работата. Емил ме прегръщаше. Акушерките пискаха някакви работи – ту да го държа над водата, за да не съм го удавела, ту да му е телцето във водата, за да не се охлажда (угодия нямат тия жени!). Явно в представите им, родилката е толкова не в час, че само мисли как да затрие бебето. Може и така да е в общия случай, но когато не си дрогиран с химии, не си стресиран с викове и притискания, случаят не е такъв. Добре би било да го знаят.

Една от акушерките тръгна с ножиците. Преди да кажем нещо, докторката я спря и каза, че желанието ни е да изчакаме пъпната връв да спре да пулсира. Тогава акушерката, здраво стиснала връвта между палец и показалец ми я тикна пред очите и изсъска:

– Ето, ама тя не пулсира! – е, как ще пулсира бе, Злобюл, като я стискаш?! Нямам спомен, бутнах ли ѝ ръката или я игнорирах в унеса си, Емил трябва да каже, но пак изчакаха по-малко отколкото можеше и срязаха.

После я взеха, а на мен ми помогнаха да изляза от водата. Навлякоха ми захабените вече „ВИП“ халат и пантофи, и ме качиха на стола за преглед. Този път, единственото, което не ми хареса беше, че не изчакаха раждането на плацентата, а я издърпаха, докато бях на стола. Попитах не може ли да изчакаме – не се чакало…  е, поне не ми биха метергин този път. Пълна угодия явно никога няма, но моята беше на косъм от максималната.

Лекарката ми ме прегледа и каза, че ще се наложат едно или две кончета – дали искам да ме приспят за малко или да действа с локална упойка. Помислих си – абе аз родих без упойка, а за такова нещо да ме приспиват:

– Давайте така, не искам да ме приспивате! – Тогава тя изчака, а една акушерка отново започна да ми тика

„Информираното съгласие“

Ей не се отказват тия, като хрътки, надушили лисица са! Така и така всичко беше минало, погледнах отгоре-отгоре какво подписвам. За ваше сведение, сред тези бумаги се прокарват какви ли не неща и в еуфорията успях да запомня само едно – подписах изявление, че напускам болницата по свое усмотрение по-рано от трите предвидени нощувки и си нося последствията за това! Та, тия хитреци си връзват гащите във всеки един случай. Предполагам, че го правят заради циганките, които по-често могат да решат да си тръгнат по-рано или пък неудобните им „сектантки“, които са за максимално естествено раждане, към която група по тяхно подразбиране причислиха и нас.

Чудо голямо… Но, като се замислите: ами, ако ми се случи нещо след раждането?! Получа кръвоизлив, инфекция, влоша се… могат съвсем спокойно да ме изфичкат и да заявят после, че съм напуснала болницата преди да се случи това. И да речем пукна мъчително пред прага на друга болница. ТЕ имат документ, който съм подписала, че доброволно съм избягала от тяхната болница и си мият ръцете! Страхотно, нали?!

Та, подписах НеИнформираното си съгласие накрая. Докато докторката вършеше работата си попитах в колко часа се е родило бебето:

– Четири и двадесет и една.

Моооля?! Та аз в 4 ч. бях в предродилна! Всичко това изписано по-горе се беше случило за 21 минути, а сякаш бяха часове! 🙂 Този път доведоха и бебето много по-бързо, не я държаха под лампа и след минути се озовахме само тримата заедно.

Освен всичко друго забелязахме и напукания таван и се забъзикахме, че може да ни падне на главите, както на онази родилка с бебето ѝ, в същата болница, преди няколко седмици. И минути след това, бърборейки си, усехих леко друсване. Реших, че краката ми треперят, но погледнах Емил, който ме попита дали съм усетила. Точно в този миг друсна още веднъж и той залегна над двете ни, в случай че последва нещо силно и таванът вземе наистина да ни се изсипе отгоре. Нищо не последва, никой не дойде. Малко по-късно мина докторката ни, която също нищо не беше усетила и с Емил решихме, че сме имали споделена халюцинация. Е да, но на сутринта се оказа, че трус е имало, 3.1 степен.

След два часа, дойде една санитарка, тикаща инвалидна количка и любезната неизвеста акушерка/стажантка. Взеха Роня, мен качиха на количката и ме отнесоха към „хотелската“ част. Озовах се в точно същата двойна „ВИП“ стая и на същото „ВИП“ легло с пружина, като преди две години – не се бяха променили и на йота. Само телевизорът беше изчезнал, за сметка на вбесяващо нефункционалните таблети с платени тв/нет/скайп. В страницата на Патиланско царство във FB пускам снимки от моята и съседната стая, за всички любопитни.

На първата визитация сутринта се получи и лек конфуз – през вратата, следвана от акушерка, влезе лекарката, водила първото ми раждане:

– А!  Какво правиш тук?! – хлъцна тя. И успявайки да се окопити добави уж на шега – И си ми изневерила!

– Еее, реших да ви редувам – и за да, не се обиди много добавих – Третият път може да е пак при Вас! 🙂

Истината е, че и двадесети да има, вече бях намерила точния лекар и това не беше тя. Пазарна икономика, нали така?

А след няколко часа ми доведоха малката разбойничка и сме неразделни от тогава 🙂

***

Сега малко равносметка от двете раждания и информация за I-ва АГ болница Св. София/ Тина Киркова:

Този път, въпреки масажа на перинеума с бадемово и масло от пшеничен зародиш не можах да се размина с минимално разкъсване. Но беше само едно конче.

За това пък, този път, няколко часа след раждането все едно не бях раждала. Нямах никакви болки или отоци. Сравнявайки двете раждания мога да направя няколко заключения:

Предишното ми раждане, с изполозвания венозно спазмалгон си бях направо дрогирана. Сега съзнанието ми беше чисто и опиянено само от естествени хормони. И беше красиво 🙂

С Дребосъчето имах дирижирани напъни или по-скоро дирижирано напъване без истински напъни. Поглеждайки се в огледалото имах множество спукани капилярчета в очите и по клепачите от „зор“, а сега такъв ефект нямаше. Преди две години ми се повтаряше, че не напъвам правилно, че не дишам правилно, че ще задуша бебето, което излизаше над водата, дърпано и въртяно от медицинските лица за главичката, натискаха ми корема, заради моята „неспособност“. Сега никой не ми нареждаше кога и как да напъвам, клечах си както аз исках, гравитацията работеше в моя полза, всичко знаех и направих сама! Бебето излезе под водата, без да го докоснат и не се задуши от нея или от мен.

Всяка жена оставена сама и на спокойствие знае и може!

Надявам се все повече жени да имат шанса да родят така. Tова е човешко право и в болниците трябва да проумеят това! Акушерките да се научат, че могат да имат по-голямо участие, да бъдат по-човечни; гинеколозите да не упражняват скалпели и шевове, а да насърчават тихо отстрани. Законодателите да проумеят, че не е редно да плащам за избор на екип, за да мога даполучавам намесата му само при евентуална нужда, и че е човешко право, а не заплатена „ВИП“ услуга, присъствието на бащата.

А за болницата: Някои неща са се променили, други не.

Приемната е вече в 103 кабинет на първи етаж – малко тъпо, като се има предвид, че там се преобличаш и те карат по нощница и без гащи (посред бял ден и десетки хора, евентуално) да ходиш до асансьора, за да се качиш в предродилна зала на втория етаж. Там вече е ремонтирано, готино и приветливо, що се отнася до интериора (персоналът, както казахме е друг въпрос). От съкилийничката си, раждала в общата родилна зала и там е правен ремонт и изглежда много добре, „магаретата“ са нови, но са си магарета и никой няма да те остави да си клечиш на пода.

ВИП родилна зала

ВИП родилна зала

„ВИП“ родилната зала не е ремонтирана и е отвратителна на фона, на това, което видях като условия в предродилна. Тавана е напукан, плочките и разните кранчета, ключове и други работи са ми набори. Единственото що годе ново е ваната и позагубилото блясък ВИП родилно „магаре“.  Доколкото разбрах и тук скоро ще има ремонт, и а дано, че не знам с какви очи взимат по 1000-1800 лева на раждане там.

ВИП интериор

ВИП интериор

„ВИП“ двойните стаи са наречени така, но всъщност са далеч дори от 2-3 звезден хотел. Цената на вечер е 40 лв. и единственото предимство е, че има климатик и хладилник, и че вместо 3, сте 2 жени в стаята. Иначе се спи на легло с пружина, като ония на ученическите лагери навремето. Матракът е дунапрен в калъф от изкуствена кожа и като се врътнеш два пъти, чаршафа ти се е заврял под задника. Няма да е никак зле, болницата да преосмисли качеството на предлаганата услуга. Но ще можете да се уверите от приложените във FB снимки.

ЛаЛечеЛига с пробив в системата

ЛаЛечеЛига с пробив в системата

Както споменах – бях на същото легло и същата стая, както и преди две години. Единственото ИСТИНСКО подобрение беше плакатът на ЛаЛечеЛига на вратата на стаята! Уви малко хора му обръщат внимание (накарах и двете ми съкилийнички да го разучат хубаво!) и, за съжаление, с него изобщо не са запознати бебешките акушерки! Имаше една Шапокляк – едно към едно с бабката от Чебурашка, само че руса – която влезе да ни учи как се кърми: „Първия ден по пет минути на гръда, че му е малко стомахчето! После увеличаваш от ден на ден, но не повече от 20 минути!“ Такива откровено тъпи съвети дават!

Такива ми ти работи! Надявам се да ви е било интересно, интригуващо и заразяващо 😉  На въпроси отговарям всякакви. Името на лекарката ще споделя на драго сърце и ще препоръчам с две ръце, но по мейл, защото може да не й се хареса да я пишат, знае ли човек 🙂

Другото водно раждане – първа част

От няколко дена вкъщи нещата са различни, напрегнати, усмихнати и динамични – имаме си ново попълнение, една малка Роня, дъщеря на разбойник, която с доста крясъци, но не нейните и с почти никакъв трясък се появи на белия свят 🙂

Сега иде ред да ви разкажа как се появи тя, защото това наистина беше едно много по-различно раждане от това на Дребосъчето (как протече неговото, преди две години можете да прочетете тук).

Който си мисли, че раждането е страшно нещо, а и тук ще има подробности, за това как протича то,  може да не чете. Иначе е доста препоръчително, за тези които искат да родят по възможно най-естествения начин. Отнася се както за мъжете, така и за жените – когато с Емил си говорим за това, говорим за „когато раждахме“, защото и споделянето на този момент е много красиво и естествено преживяване – да бъдеш на мястото, когато се появява детето ти и да си част от този процес.

И така, ето и първа част от моя втори разказ по въпроса. Затегнете коланите, излитаме:

Напук на очакванията, че Роня, като в повечето случаи на второ, a и скорошно след първото раждане, ще дойде по-рано от термина, тя реши да се позабави по женски. Вероятната дата наближаваше и аз всеки ден чаках. Но датата наближи, после дойде и отмина, а бебе нямаше. Аз се напрегнах, обичам да имам план-програма, пък тази вече беше просрочена. Въпреки това бебето си мърдаше нормално, имаше по някоя и друга контракция, но нищо предвещаващо.

В дните след термина, избраната лекарка за раждането реши да ме вика всеки ден, за да записва тоновете и да види има ли контракции. Съгласихме се, макар че за мен това е глупаво и ще обясня защо:
Както  имах и контракции и движения на бебето, но когато те записват, те слагат да легнеш по гръб. В тази поза, поради ред причини бебето просто се кротва, а контракции има, но не кой знае какви. На практика, тези тонове, поне при моите две бременности, не са показатели за абсолютно нищо! (с Дребосъчето, до последния ден, не уловиха нито една контракция).

Вече започнах и да се изнервям. В дните след термина пробвах да се движа много, да ходя нагоре-надолу, да катеря стълби, увеличих чашите чай от листа на малини на 3 и повече, пих чаша вино, хапнах люто, като последното доведе до интензивен рев и сополивене, но не и до друго.

Иначе всичко беше наред с бебето и лекарката ми беше спокойна и не ме накара да бързам, макар че спомена, че може и да се предизвика раждането. Попитах има ли място за притеснение това забавяне, тя каза, че не и то не пречи на плановете ми за раждане във вана, така че с Емил преценихме да чакаме естествения ход на нещата.

В последните дни поради други причини се наложи да изпратим Дребосъчето при баба му и дядо му. Липсата му ме натъжаваше и добавяше малко към напрегнатостта ми в последните дни.

Вече две поредни сутрини имах контракции от 4 до към 9 ч. сутринта, но в момента в който ставах с мисълта: „Ето, днес вече ще се ражда!“ всичко утихваше. За това, вечерта, след поредния запис на тонове, решихме да отидем да видим какво прави Дребосъчето. За мой голям ужас, същия следобяд той вдигнал висока температура. Посрещна ни отпуснат и трескав и с Емил веднага го грабнахме и топнахме в леген с вода, от което малко живна и решихме, че е слънчасал. Останахме за през нощта с мисълта на сутринта, ако държи температурата да го караме към педиатърката. Така между легени, кърпи с вода на челцето на Дребосъчето и мерене на температура, аз започнах да усещам, че май нещо става и контракциите ми започнаха да зачестяват.

Легнахме с изтощеното Дребосъче към 11 ч. като аз си нагласих телефона на хронометър и скачах да записвам на колко време са контракциите. Този път нямаше връщане назад, но пък работата беше нерегулярна и нещата закучиха на контракция от по 40-50 секунди през 5-6 минути. За разлика от предния път, когато се озовах в болницата прекалено рано и с 3 см разкритие, този път бях решена да не стигна там по-рано от необходимото. При всяка контракция ставах, клечах край леглото с разтворени крака и изправен гръб или пък се хващал за решетката на детското легло, леко увисвайки и мучейки си.

Да, този път хич не си траех, а си издавах звуци, които ми помагаха да преминавам през новата „вълна“. Не, не виках с изкривена от болка физиономия като по филмите. Просто лекичко си бучах, което ми помагаше много.

По някое време се почувствах зверски гладна и налазих едно кисело мляко и две круши. Запасих си стомахчето с мисълта, че вляза ли в болницата няма да припаря скоро до храна и вода, пък гладна мечка хоро не играе, каквото и да ми говорят лекарите!

И така до към 2.30 ч. когато контракциите изведнъж рязко зачестиха. Изчаках половин час, но и тогава останаха от едноминутна през минута, събудих Емил и решихме да се обадя на лекарката ми, която ми каза да тръгвам към болницата. Вдигнах Емил, оставихме Дребосъчето с баба му и двамата се натоварихме в колата.

За разлика от предния път сега шофьор беше Емил. Молех го да кара бавно, бавно… мислех, че ей сега ще влезем в Тина Киркова и дежурния доктор ще каже „3 сантиметра“ и този път ще почна да водя жестоки преговори да си ходя вкъщи. По пътя при всяка контракция заставах с гръб към движението и си мучах. Една беше толкова силна, а по радиото не си харесах никаква музика, че помолих Емил да запее нещо. Докато той захване нещо аз вече пеех с пълно гърло:

– ОоооооооО, бъди какъвто си! ОооооО, залягай и учи! Оооооу!

Така, с припяване на Тангра, стигнахме до последното денонощно магазинче преди Тина Киркова, където Емил слезе, за да ми вземе вода и шоколад. Не че бях гладна, но пък умирах за вода, може би защото знаех, че прекрача ли прага на болницата няма да ми дадат да си цоцна до края. Само че Емил се забави подозрително много, а мен ме заля поредната контракция. Засилих радиото, прегърнах облегалката на седалката и завиках с пълно гръло. След няколко минути бяхме пред болницата. Изчакахме още една контракция и звъннахме на входа. Да, болницата се заключва по това време 🙂 Усмихнахме се на портиерката и охранителя, които също с усмивка ни пратиха към приемния кабинет. Трябваше да изчакаме дежурната акушерка да се събуди и да дойде да отключи приемната. Дадох си документите. Казахме, че сме за водно раждане при едикоя си лекарка. Акушерката се зае да разбужда компютъра и се обади на спящия дежурен лекар да дойде да ме прегледа.

Пристигна един младеж или поне такъв ни се стори. Аз само се молех да каже някое число по-голямо от три, когато той заяви:

– Разкритието е…

…ще научите в следващата част, утре, че иначе ще прегреете от четене 😉
-> Втора част

Ако акушер-гинеколозите бяха зъболекари

Дълго се чудих дали да пиша или да не пиша за ражданията, за домашните, за всички казуси около тях. Каквото и да напиша обаче, ще остане неразбрано от голяма част от хората, дори и от вече раждали жени. За това реших да направя някое красноречиво сравнение. Ето го:

Заболява ни зъб. За пръв път в живота ни. Естествено, звъним на зъболекаря. Ако нямаме финансова възможност, отиваме при този на смяна в кварталната поликлиника. Но дори и да имаме препоръчан, ситуацията и при него е почти същата. Явяваме се в уречения час. А той, от вратата ни почва, без много да се куми:

–         Сядай тука на стола. Дай сега да те видя! Ама ял си! И си пил до преди малко?! Уф, сега пийни тука водичка и отиди да се изповръщаш хубаво в тоалетната, че има вероятност да повърнеш докато ти правя зъба и ще ме омажеш, не дай си боже да се задавиш и ми умреш, че да се чудя какво да те правя! Чакай първо и мустака да ти обръсна, че после ще ми пречи!

–         Мустака?! Аз мустак нямам бе! Това е мъх!

–         Бе, няма значение, ще пречи!

Забравяш да питаш за повръщането, защото сондата излива вече вода в гърлото ти. Става ти лошо, привиждат ти се звезди и вече мечтаеш да издрайфаш цялата си закуска. Хукваш към тоалетната, когато зъбаря те спира:

–         Не и преди да подпишеш тук едни листове! –драйфа ти се, та две не виждаш, че даже не помниш, че те боли зъб, а той иска да подписваш листове! Подписваш, защото те е страх, че ще омажеш всичко наоколо – То не е нищо особено, само декларираш, че си съгласен с всичко. Но спокойно, аз съм специалист, знам какво правя!

Слагаш парафа и тичаш към тоалетната. Отваряш вратата, а кабинката – 50/50 см, воняща на повръщоч, който е видим по земята, супника и плочките. Потръпваш при гледката, и може би именно поради това, в същия този миг допринасяш към общата картинка. Отиваш на мивката с надежда да има оставена паста за зъби, за да се освежиш. Няма. Връщаш се в кабинета и успяваш да се сетиш, че те боли зъба. Точно тогава зъбаря те сюрпризира:

–         Айде сега да ти сложим една системка! Такааа. Сега ще те пристегнем хубаво с тези каиши, че да не мърдаш много – в този момент системата започва да ти действа – почваш да чувстваш пристягане в ченето, болката се усилва, и ти се мяташ като риба на сухо, но нали си вързан, няма къде да избягаш.

Доктора хваща машинката и почва да пили, а теб те боли и започваш да крещиш от болка.

–         А, стига си крещял бееее! ‘Га яде шоколадчетата не крещя нали?! – Мигаш виновно, а сълзите се стичат по ледените ти бузи. Винаги си си мислел, че е по-добре лекичко и на почивки да ти пилят болния зъб, пък тоя тук е решил да те отремонтира за олимпийско време. И въпреки упрека, продължаваш да крещиш.

–         Стига бе! Ебаси, ква си крава! Само дет’ не си лилава! – в потрес си от отношението. Къде сгреши, нали? Адреналина ти се покачва, а от това пулсирането в болния зъб става още по-непоносимо! Изобщо има ли граница за болката?!

–         Са пломба да ти правя… каква да ти сложа? Амалгама лиии, бяла… – тук измучаваш, искайки да кажеш мнението си, но първо никой не те чува и, второ, зъболекаря продължава монолога си:

–         Уф, ма то тоя зъб е за вадене! Ей сега… Абе какво си се стегнал? Гледай, не мога да го извадя! Ще трябва да ти резна венеца, за да се отвори малко местенце!

Вече толкова те боли, че ума ти не регистрира разреза. Пъне зъбаря с клещите, но не може да извади зъба, защото си се свил в стола като животинка и цялото ти същество се бори за нещастния зъб.

–         Яяяя да приложим тук един маньовър… – и преди още да си разбрал за какво иде реч, вишиста-зъбар ти удря един професионален прав десен в ченето. В следващия миг зъба ти издрънчава на теракота.

–         Готово! – заявява той триумфално – Сега само ще трябва да ти закърпим венеца и да направим мост, туй-онуй. Ще те боли няколко дена, ама нали бързо стана! Виждаш ли? Добре, че ти обръснах мустака, че така спешно като се наложи да те цепвам, можеше някой косъм да попадне тука и да стане инфекцията. – не може да скрие задоволството от работата си той.

На другия ден се виждате пак на конторлен преглед:

–         Как си? Боли ли? Аз те предупредих, че ще е като среща с бързия влак, ама така стават тия работи. – усмихва се бащински той. Мда, „спаси л ти живота“. Така ти обяснява той високорисковата ситуация и си вземате довиждане.

Само се чудиш защо трябваше толкова да те боли? Не можеше ли да е по иначе… Нали уж осигуровки плащаш, доплащаш, каквото не стига, а той се държа като бакалин и касапин накуп.

Болката може да не е толкова голяма, ако си поискал упойка, но процедурите пак щяха да са същите. Като загризкаш пак шоколадите, може и да забравиш унижението. Но след време пак ще те заболи зъб. И тогава въпросът ще бъде –

Ще отидеш ли на зъболекар, като знаеш какво те чака?

Пъпна връв около врата на бебето – опасна или не?

Ако си спомняте, при разказа за моето раждане, споменах големите проблеми, които създава пъпната връв – нещо, което е причина ту за епизотомии, ту за цезарови сечения. Впоследствие разговарях с много познати, които са били убедени от медицинските екипи, че се налага това или онова, заради увита около врата на бебето пъпна връв. Както и преди, тези доводи дълбоко ме съмняваха, а когато научих, че в чужбина деца се раждат нормално с увита около врата си 3-4 пъти пъпна връв, реших да се поразровя малко в интернет. Така попаднах на болга Peaceful parenting, чиито автор помолих да преведа и препечатам няколко статии. Ще започна именно със статията за „проблемната“ пъпна връв. Надявам се, да е полезна на някой в бъдеще, макар че, няма да се лъжем, трудно ще е на който и да е да спори с нашите учени акушер-гинеколози.

***

Пъпна връв около врата на бебето – опасна или не?

Оригинал на статията в DrMomma.org тук

Автор Миша Сафрански

Прочетете и други статии на Сафрански тук

Като доказано пристрастена към ражданията, съм чувала отново и отново истории за раждания, при които бебето е било родено с Цезарово сечение или заради фетален дистрес[1] или заради неслизане на плода[2], като за усложненията се обвинява „увитата около врата на бебето пъпна връв”. Дали това състояние – носещо научния термин „nuchal cord[3] ” (увита около врата пъпна връв) – е наистина опасно? Ново изследване подкрепя предишни проучвания, доказващи, че пъпната връв не е заплахата, която се възприема, че е.

Изследване публикувано тази година в Списанието за перинатална [4] медицина показва, че няма статистически значими разлики в изходите от преносените бременности, включващи увита пъпна връв и тези без такава. Д-р Гош и Гудмундсън са извършили цветен ултразвук на 202 преносващи жени. Пъпна връв, увита около врата е била засечена при 69 от жените. При тях не е имало значителни разлики в оценките по Апгар, аномалии на пъпната връв, цезарови сечения, перинатална смърт или приемане на бебето в интензивно неонатологично отделение.

Тези находки потвърждават, това което е било констатирано в повечето предходни проучвания на изходите от бременности с увита пъпна връв. Изследване, проведено от Архивите по акушерство и гинекология от 2006 г. е имало далеч по-голям обхват, включващ изходите от 166 318 раждания в 15-годишен период на изследване, 24 392, от които са включвали документирано наличие на увита пъпна връв около врата при раждането. Авторите, Шеинер и колеги, заключили: „Увитата около врата пъпна връв не е свързана с неблагоприятен перинатален изход. Поради това индуцирането на раждането в такива случаи вероятно е ненужно.”

Интересното в изследването на Шеинер е, че, въпреки равностойните резултати при нормално родените бебета и тези с пъпна връв около врата, нивото на индуцираните раждания и неубедителните фетални сърдечни тонове са повече при ражданията в случаите на бебета с увита около врата пъпна връв. Най-вероятно тези два фактора са свързани. Знаем без съмнение, че индукцията на раждането може да доведе до фетален дистрес. Фактът, че е имало по-високи нива на индукция в групата на увита пъпна връв може да обясни много добре по-високите нива на краткотраен фетален дистрес. Индуцирането почти винаги е съпроводено от изкуствено спукване на околоплодния мехур, което може да причини прекален натиск на пъпната връв, което от своя страна може да резултира в смущения в сърдечните тонове. Независимо от причината, резултатите са останали добри.

Накрая, нека погледнем още едно изследване, което доказа, че увитата около врата пъпна връв не завършва с най-лошите последици. В изследване, проведено през 2005 г., проучващо ефектите, които увитата около врата пъпна връв оказва на теглото при раждане и непосредствените неонатални резултати, Мастробатиста и колеги изследвали резултатите при 4426 бебета, 775 от които имали пъпна връв около врата си. Екипът открил, че не е имало значителни разлики между двете групи в теглото при раждане, неубедителните сърдечни тонове на плода, резултати от теста Апгар под 7 или оперативни вагинални раждания. Стойността на Цезарови сечения, на практика е била най-голяма при жени, чиито бебета не са имали увита около врата си пъпна връв.

Най-важното нещо което трябва да имаме предвид е, че неродените бебета не дишат през устата и врата си (подчертаване на преводача) – те получават кислород чрез пъпната връв. Поради това обикновено няма значение дали връвта е увита около врата (освен ако връвта е притисната прекалено много, което е сравнително рядко). Бебето не може „да се задуши до смърт” преди да се е родило. Това, което можем да заключим от преобладаващото мнозинство от данни е, че увитата около врата пъпна връв не е патология; т.е. тя не е необичайна. Тя е нормално състояние на пъпната връв и обикновено не причинява проблеми при раждането, въпреки че докторите често опитват да убедят пациентите в противното.

 

Информация по въпроса, на английски:

Gloria Lemay: Cord Around the Neck

Развиване на омотана около връата пъпна връв

Пъпната връв

Nuchal Cord Midwifery Files

Neonatal Resuscitation: Life that Failed Lotus Birth

В това филмче относно митовете за бременността, акушер-гинекологът Хакакха напомня на родителите (в седмата част на филмчето), че пъпната връв често е омотана около врата на бебето докато е в утробата ан майката и по време на раждане, и това много рядно е причина за притеснение.


[1] Плодът страда от недостатъчен приток на кислород към неговите жизненоважни органи (всички бележки под линия са на преводача) 

[2] Слизане (ангажиране) на плода в таза
[3] „nuchal” от латински – тилен
[4] Перинатален – случващ се по време на раждането

Раждане във вана – моето или по принцип?.

Това вероятно е най-дългото ми писание. Съдържа както информация за водното раждане по принцип и в частност, така и информация за материалната база в Първа АГ в София. Намират се и критични размисли върху акушерската помощ предлагана в България и т.н. Който няма интерес от такива работи, може и да не му е интересно 😉 И така:

Вероятен термин на раждане: петък, пазарен ден
Дата на раждане: ден по-рано

Подготовка: от момента на установяване на наличието на бъдещ човек
Средства на подготовка:

  • Курс за активно естествено раждане на сдружение „Естествено“ – основополагащ, посещаван с таткото;
  • Ходене пеша от първия до последния ден на бременността; û       Прояждане на полезни неща като плодове и зеленчуци, дори овесени ядки;
  • Четене на статии и литература по въпроса (книга за водното раждане от британска акушерка (благодарение на скъпата ми сестра и бъдеща леля), „Близо до бебето“ и др) Националния рамков договор. С една дума – ако живеех в бяла страна, сега сигурно щях да имам смелостта да си сменя професията на дула или акушерка, вместо да ме обиждат на „лаик“;
  • „Психохигиенна саморегулация“ – книга за психологическа подготовка и контрол по време на раждането;
  • Кегелови упражнения – всеки ден по малко и когато се сетя;
  • Чай от малинови листа от 36та гестационна седмица;
  • Масаж с масло за перинеум – от 36та г.с. – понеже този на Веледа ми се видя скъп, за 6 лв. си взех бадемово и масло от пшеничен зародиш на Икаров, смесих и готово. Повечето акушер-гинеколози не са чували за това нещо, а ако са – смятат, че няма полза и всичко е ген. Може и така да е, но който мисли така, дали като си купи нови обувки, които малко му убиват ги хвърля или ги носи по малко няколко дена, докато те наистина се разтегнат и разширят, та му станат удобно?

Искам да отпочна историята и с няколко условности:

Ако забелязвате пише „раждане във вана“, а не „водно раждане“. Четейки тази история имайте предвид, точно като мен, че всяко раждане е индивидуално и това как се е развило моето не означава, че така ще се развие и вашето. Не знам дали при мен е имало усложнения или приложените ми процедури са нормална практика, но съм по-склонна да вярвам, че е второто. Но тъй като не съм специалист, не смея да го твърдя със сигурност и ще се радвам, ако се намерят хора, които да ме опровергаят.

Ще се ражда ли или не?

Та както казах в началото, девет месеца се подготвях за големият ден. Бях убедена, че човечето ни няма да бърза, дори, както пише по книгите – като за първескиня ще родя няколко дена по-късно. Съвсем спокойно в сряда отидох да си купувам нощници и други работи, тъй като всички около мен пищяха, че още не съм си стегнала бойната готовност. Вечерта джурнах чашка бира с мисълта, че няма да се ражда на другия ден и легнах. Сутринта станах спокойно и не след дълго установих, че тапата ми е паднала или пада в този момента. За незнаещите „тапата“ е слуз която е сигнал, че раждането ще започне, но това може да стане както след няколко часа, така и след седмица-две. За това, си закусих спокойно поговорих си с народа преди да тръгне за работа и към 10 ч. реших, че 21-ви или не, все пак е добре да си стегна багажчето.

Само дето организацията нещо ми куцаше и към 12 ч. още не бях до никъде. А точно тогава ме присви корема ниско долу и започна да се опъва, сякаш бебето се протяга. Зачудих се малко, но бях спокойна и уверена, че, бидейки не болезнени, това са подготвителни контракции. Но понеже след час не спряха, започнах да ги засичам – по контракция от 30-40 секунди на 2-3-1-4-6 минути. Общо взето разпасана работа и не както пише по книгите че трябва да са по 1 минута, постоянни и да се сгъстяват пък и да ме боли целия корем или кръста.

Приготвях си багажа, а когато ме присвиваше кляках жабешката с гръб о стената или се поклащах в кръста, докато отмине, после гладих и така някъде до около 4 ч., когато реших, че тези псевдо-контракции според мен, може и да не са толкова неконтракции.

Обадих се на докторката, която щеше да ме изражда – малко условно казано, защото избрах този начин на раждане, тъкмо защото лекарите имат възможно най-малка роля и това без да се обяснявам или конфронтирам предварително или по време на раждането. Тя ми каза да отида до болницата, за да ме прегледат и да се разбере до къде съм с процеса, тъй като може и да си раждам вече, а да имам висока търпимост на болка и за това да мисля, че не е болезнено още.

Затворих и бавно си досъбрах багажа. Не исках да бързам за болницата, за да не ме вземат по-рано. Качихме се на колата и казах да караме възможно най-бавно, колкото да не ни глобят. Само дето Тина Киркова беше близо и в 5 ч. вече бяхме там. Отиваме пред приемната, отваря лелката.

–        Аз идвам само да ме погледнете.
Преглежда ме дежурния и казва:
–        3 сантиметра разкритие и изгладена шийка.
–        Ааа, 3 см само! Ами аз ще си ходя значи. – спомних си разказа на Бу, която се беше разхождала докато й дойде време.
–        Това ще прецени лекарката Ви, тъй като пък шийката е изгладена.

Това с шийката съм го забравила, но се съмнявах бебето да тупне на земята, ако се поразходех няколко часа на свобода, вместо да психясвам в болницата. Обадих се и дежурния лекар разясни ситуация на моята лекарка. А тя заяви, че оставам, въпреки протеста ми и желанието да се помотам в района още час-два. Казаха ми да си взема багажа и да се преобличам.

Ужасът/действителността на българската болница или там където животът започва

За клизмите и доколко са необходими много се спори. Не знаех точно как се прави, за това бях спокойна. Овладях се, обаче много трудно, в момента, в който видях, че водата за клизмата стои в едно пластмасово калцирано и мърляво канче, което е там от откриването на болницата или поне на моите 30 години. По дяволите! Толкова ли не могат да го сменят веднъж дневно…айде седмично или месечно, в краен случай веднъж годишно?! Отврат!

Така си мислех докато не се озовах лице в лице с тоалетната. Не знам какво влияе на избора на болница за раждане, но ако в деня на отворените врати я бях видяла тази, не знам дали щях да раждам на това място. Говорим за помещенийценце от няма и 1.5 м на 1.5 м – колкото да има една тоалетна чиния и едно разбито кошче. Вратата е изчислена по невероятен начин да се отваря навътре и, за да влезеш трябва да си опреш краката в кошчето. Супникът – осран, което е нормално де, но явно не е нормално да идва санитар след всяка бъдеща родилка и да мие. Вместо това е нормално да има една дъска за сядане без капак, да няма тоалетна хартия или пирон, на който да си закачиш торбата с тоалетните принадлежности…. отплесах се.

Та изправих се очи в очи с най-гадната тоалетна в Българя и пред въпросът – да седна ли или да клеча?
–         Не мога да седна на тая гадост, по дяволите!!! Ама ако клеча и ме сполети контракция, ще цамбурна и току виж родя в тоя кенеф осран!

Така или иначе оказа се, че не мога да приклекна в това ограничено пространство и се заех да изхабя половината руло тоалетна хартия, за да седна. Последва и „банята“ – душ който няма къде да закачиш и те е гнус да пипнеш, предвид знанието ти от къде идват всички, които го ползват, включае ти.

След този челен сблъсък на хигиенните ми привички с реалностите на хигиената в българските болници, ме поведоха към родилна зала, където да ме прегледали на ехографа. В Родилна също не влязохме на отворените врати. Дълга стая с противно зелени и стари плочки, по земята леко мръсничко, но хайде да не придирям. Едно момиче току що беше родило и се разминах с акушерката, която изнасяше малкото й бебенце:
–        Иии, най-накрая едно момиче! Тая година все момчета.
Стаята беше разделена със стъкла на 3, та мен ме сложиха по средата, където беше този ехограф. През това време майката на момиченцето охкаше, че я боли докато я шият:
–        Сложих ти упойка де, какво се глезиш! – По-късно се озовахме в една стая и ми разказа какво що.
След малко ме изпратиха в предродилната, където да ми направят запис на тоновете докато дойде лекарката ми. Ужасих се, че ще ме вържат там с коланите и ще си откарам с часове! А нали точно това не исках.
Полежах 20 минути, когато тя дойде. Погледна разпечатката и каза, че ще ми пука водите. Питах не може ли без това. Не можело да се влезе във ваната, ако не са пукнати – нещо което в чужбина изобщо не е пречка!. Реших да не се пазаря по тоя въпрос – от тапа и води поне едното беше станало естествено, така че не бях много на загуба. След това ме записва още малко и към 7 без нещо се запътихме към вип залата заедно с нея и Емил, който щеше да присъства и да ми помага.

Цамбур-цамбур

Ваната се пълнеше бързо. Докторката ми каза да я пробвам с ръка, дали ми харесва.
–        Ама какво има да ми харесва?! Нали трябва да е 37 градуса!
–        Тук сме пожелание, само ледена вода не сме пускали още.
Това ме озадачи доста, но не се притесних, че ще поискам по-студена вода от 37 градуса, защото обичам по-горещото и предположих, че на по-топло от 37 природата ще си действа и бебето няма да се пробва да „диша“ водата преди да е стигнало повърхността.

Побърборихме си още докато дойде време да влизам. Тук не пиша нищо за контракциите, защото те си бяха все същите, неболезнени и непритесняващи ме особено. Влязох във ваната, изпробвах я надлъж и нашир, харесах си едната възглавничка, с която си подпирах брадичката, Емил ми направи няколко снимки за архива. Той попита колко време горе долу е периода във ваната и докторицата отговори, че никой не е изкарвал повече от два часа. „Мда, при положение, че пукате водите“ помислих си аз. Но, който се минал, минал. Да не бях идвала толкова рано. Вече нямаше връщане назад, така че гледах да съм възможно най-спокойна. От водата контракциите станаха една идея по-болезнени, а малко след това взе да ми се повдига. Тук, беше и поредната ми грешка – забравих, че това е нещо напълно нормално и взех, че го споделих. Лекарката каза, че е добре, защото бебето ме натискало, но ще ми сложи „бусколизин“.
–        „Бусколизин“?! За какво ми е? За какво се слага? Аз не искам упойки и други медикаменти!
–        Това не е такова. Много е слабо и е, за да ти отпусне малко гладката мускулатура – тук не гарантирам, че предавам думите й 100% вярно, защото не ми беше чак до това. Започнах трескаво да ровя из спомените си за какво би се употребявал бусколизина, при положение, че навсякъде, където бях чела за водното раждане пишеше, че е изцяло без медикаменти и те са дори противопоказни. После се сетих, че в училище съученичките ми го пиеха за щяло и нещяло, за това реших, че е слаб и няма да окаже влияние на процеса.

Лекарката отиде до шкафа, извади две ампулки и ми ги сложи в абоката. След това каза, че ще ми се замъгли малко. Какво ти малко?! Не го беше казала докрай, когато всичко ми се размаза пред очите и имах чувството, че между тях и заобикалящата ме действителност са поставили аквариум. Използвах кратичкия момент, в който тя се обърна, за да кимна на Емил да погледне етикета на двете ампули. Наистина бяха бусколизин и се почувствах прецакана, че позволих да ме изненадат с нещо подобно. От него, поради яда ми или просто от топлината на водата и напредването на процеса контракциите станаха осезаемо по-болезнени.

Стисках Емил за ръката, но скоро го помолих да ми донесе единственото нещо, което си носех за този момент – разните хомеопатични капки ми се струваха щуротия и не ги бях предвидила. Аз съм си материалист, и вярвам на неща, които мога да пипна и усетя, а не да си мисля, че ми действат, така че това беше едно гребенче. Лекарката се оцъкли и попита за какво ми е гребен в този момент и й обясних, че като го стисна силно и си го гледам, тази болка измества другата. Тя се захили скептично, но на мен гребенчето ми действаше доста добре и след две такива контракции пуснах ръката на Емил, за да се съсредоточа на гребена… пък и ако счупя нещо това да са зъбците му, а не пръстите на бъдещия татко.

Искам да уточня, че аз не търпя на болка, но въпреки, че в този момент си ме болеше, то не беше толкова болезнено, че да искам да го забравя. И със сигурност болеше много по-малко отколкото на зъболекар – там боли ужасно, винаги викам и плача докато ми пилят зъбоците!

Бях съсредоточена в гребена, и не помня кой кога се появи, имаше една младичка акушерка, която се захвана с меренето на тоновете от време на време, а те си бяха наред. Лекарката ме прегледа за разкритие 2 или 3 пъти за цялото раждане, като още при първия път я питах защо го прави по време на контракция, въпреки че за мен не беше особен неудобство. Обясни ми, че така най-добре се разбирало колко ми е истинското разкритие. Не се постара да е убедителна, а мен и не ме интересуваше.

По някое време дойде и момента да се ражда, лекарката ме накара да напъвам, и повика да дойде акушерка. Появи се една възрастна жена, поне така ми се стори, на около 50 години. Беше с гумена касапска престилка и само като я видях изтръпнах! „Лелеее, ще ме колят ли, разфасоват ли, че с такава престилка се е заметнала тая гестаповка?!“

Тук времето ми се губи и няма да съм хронологично точна в разказа. Не знам колко напъвах, бяха в серии по три – напън, поемане на въздух, като свършеше контракцията почивах – дирижирана работа и пак нищо общо с нормалния свят, където напъваш както и когато искаш.

Добре овладяла автогенния тренинг, успявах да се отпускам и почивам качествено, така че преди всяка контракция бях като боксьор готов за следващия рунд. Акушерката и докторката даже се чудеха как така блажено се отпускам след напъните.

При един от поредните напъни младата акушерка май засече по-слаби тонове. И от тук според мен започна паниката. Възрастната ми предложи, ако ми е по-удобно да застана на колене и така да напъвам. По книгите и филмчетата това беше по-добрия вариант (гравитация и т.н.), но за мен не сработи, предпочетох да остана полулегнала, а Емил да ме поддържа под мишниците да не се хързулна надолу. Лекарката ми реши, че се губи време, пак премериха тоновете и не бяха доволни. Тогава при следващото ми напъване тя започна да ми натиска корема. Емил с твърдост в гласа, я попита това необходимо ли е. Както ми каза после, отговорила му „Повярвай ми, правя всичко за доброто на жена ти и бебето“. Аз пък си спомням как възрастната акушерка, която уж ми се струваше страшна се намеси решително и леко я успокои. Каквато беше страшна така и ми говореше „Спокойно миличка. Още малко. Добре се справяш“. Лекарката натисна корема ми още няколко пъти и както каза Емил: „Какво можехме да направим?“ Някоя от двете дръпна запушалката на ваната в момента, в който главичката на бебето проряза. Колената ми бяха опрени о рамената на двете и на практика бях почти изцяло над водата при самото раждане. Това беше и единствения момент, в който извиках веднъж и то не от болка, а защото помислих, че се разкъсах и ме хвана яд, че така минава раждането. Между прорязването и раждането на бебето мина много малко време. Това раждане не беше онова, което очаквах.Мислех за това което бях чела и гледала по филмите – не, не напъвах по свое усмотрение, движението на бебето беше само напред и не се роди под водата. В момента, в който детето се появи на бял свят във ваната нямаше и капка вода (Уточнение: според Емил, вода е имало, но просто аз съм била на границата между нея и въздуха с малък превес на водата). Родих във вана. До тук с илюзията за водно раждане. Пак ще кажа – загубиха за малко тоновете, пришпориха нещата, бебето се роди на сушата – може да е имало нещо специфично в раждането ми, което да го е налагало. Но смятам сама за себе си, че всичко вървеше добре и докторите просто не знаят какво е това бавно и спокойно раждане. Мисля, че сами си правят екшъна и влизат във филм, в който наистина трябва да действат, защото иначе нямат място край една нормално раждаща жена. Пак казвам, това си е моето мнение на неспециалист, но и подготвен за раждането си човек. А и като неспециалист поне в едно мога да съм сигурна – раждането не беше водно.

Сътворението

В следващия момент на гърдите ми хвърлиха едно малко, сгърчено и уязвимо лилаво същество. Покрих го с ръцете си и ме беше страх да го повдигна, за да не го нараня.

–        Мамин! – то надигна главичката си и ме погледна с големите си, тъмни, мътни, извънземни очи – Мамин!

Чувството не може да се опише. Човек трябва да го преживее. Невероятно. Всеки въпрос е отговорен, всяко съмнение е разсеяно. Това е то, твоето дете.

Младата акушерка тръгна да прерязва пъпната връв. Аз извиках да задържат. Възрастната акушерка даде знак да изчака, но след няколко секунди докторката каза да режат:

–        Много е къса, това го е дърпало назад. – не погледнах да видя колко е къса. Бях погълната от малкото същество, питах Емил вижда ли го колко е хубав, като да не беше до мен. Срязаха я и и тук се отдалечихме от плана за естественото раждане и полезностите, които ще получи бебето, ако не се реже веднага. Не знам дали се дължеше на бързото отрязване, но може и да е било фактор при хубавата ни и изразена жълтеница, с която карахме почти две седмици.

В следващият момент казаха, че го взимат. Исках да ми го оставят, за да, ако иска, да засуче на секундата, но не става така в нашите болници. Хванаха го и го понесоха и стана нещо, което не съм мислела, че може да се случи. Протегнах ръка към него, да не ми го взимат и в следващия миг и той направи същото и сграбчи показалеца ми. Ще си спомням това цял живот. С такава сила стисна пръста ми, каквато не можех да повярвам, че има в това малко телце. Знаеше че аз съм неговата майка и не искаше да се отделя от мен.

Отнесоха го и аз викнах на Емил да ходи при детето, а той се колебаеше и ме питаше сигурна ли съм, че не искам да бъде с мен. Останах насаме с докторката и акушерката, които не искаха да чакат плацентата да се роди естествено и решиха да ми слагат метергин. Помислих да поискам да изчакат още малко, но след това първо докосване до детенцето ни, изобщо не ме интересуваше нищо, мислех какво ли правят в другата стая Емил и бебето и оставих докторката и акушерката да си правят каквото искат. След малко плацентата се роди и докторицата почна да се въодушевява как не била виждала до сега такава. Естественото ми любопитство се включи и погледнах на какво се дивят, но като не бях виждала до сега такова нещо не разбрах какво й беше толкова странното.

We are family

После излязох от ваната. Прегледаха ме и за тяхно и мое учудване нямаше какво да ми правят – нямах никакви разкъсвания. Легнах на една кушетка. След малко дойде Емил и ми показа снимки на бебето. Настояхме да ни го дадат и след няма и час акушерката ни го добута на количка. Емил го взе и сложи на леглото до мен. Беше заспал, но като усети близост отвори очи. Целият беше омотан като мумийка, с черна косица и мътни сини очи. И засука. И така. Вече сме трима 🙂

Пъпната връв е виновна!

Останах три нощи в болницата. Първата вечер в обикновена стая. Двете момичета бяха родили през един час от мен. Едната беше момичето, което видях в родилна зала. Другата също беше с епизотомия/перинеотомия, искала упойка и, за това. Другите две нощувки бях в двоен „вип“ като смених две съкилийнички. От четири момичета – всички с епизотомии/перинеотомии, едната и спешно секцио. Три от тях – пъпната връв била омотана през рамото, пъпната връв била около врата, пъпната връв била много къса, а това беше и в моя случай. Да му се не види и връвта и шнура! Как все тя е виновна? Все се налага да спасяваме животи, да режем и шием заради нея? Или просто това е удобния виновник, който да назовем когато доктора иска да прави каквото е учил? Не отричам, че има случаи, в които намеса се налага, но 90 и повече процента от ражданията ли са такива? Хайде да намерим заместител на тая пъпна връв, че при раждането само пречи!

Да нахраним бебето!

Ами не е толкова лесно, колкото мислех. След първата ни среща с малкия човек, мен ме отнесоха в стаята и за мое учудване бебето не беше с мен – първата нощ било под наблюдение. Разочарованието ми беше голямо, но реших, че като съм казала да не го хранят с изкуствено мляко е в безопасност до сутринта. А тогава, в 6 ч., дойдоха на визитация и казаха в 7 ч. да ходим да си вземем бебетата. Едва дочаках часа и трите хукнахме да си потърсим децата. Отиваме, а там акушерката вика ядосано:
–        Елате в 10, сега не даваме бебета!
–        Ама как – за първи път усещам майката-орлица в мен – казаха ни в 7 да дойдем! И на вратата в стаята ни такъв е графика!
–        Грешна ви е информацията! В 6.30 ч. се дават бебетата, сега се връщат. После в 10! – Вече ни избутваше от вратата.

Завладя ме смес от гняв и отчаяние. Нали, за това бях избрала тази болница?! Бебетата винаги били с майките. А те ми обясняват как съм изпуснала половиния час, в който дават децата. Чувствах се като животните по научнопопулярните филми, в които на майката й се е загубило малкото.

Когато в 10 ч. дойде момента го взех и зачаках да засуче. И чаках. И той не засука. Спеше. Ужасих се че може да са му дали адаптирано мляко и се разревах. За моя радост нататък всичко потръгна. Ядем си само истинско мляко и вече сме даже над нормата.

Така премина моето раждане – от първите признаци до изписването ми. Дали беше водно вие преценете. Дали всички водни раждания, ръководени от моята лекарка или като цяло в тази болница протичат така – ще се радвам някой да каже, че не са. Аз си оставам скептик. И все пак, продължавам да твърдя, че раждането започва от момента,  в който разберете, че сте бременни и подготовка за него е нужна.

Раждането е деветмесечен маратон, а не двучасов спринт!

Преди няколко дни излезе новина за жена родила детето си в колата на път за болницата. Припомниха и случката за швейцарката, която зимата роди вкъщи. И двата случая ми говорят едно – раждането не е ужасът, за който го представят. Моето раждане не беше ужас и, ако нямаше лекар наоколо, мисля, че щеше да е още по-хубаво. Какво ще е второто ми раждане? Българско „водно“ няма да е, пък да видим…

Следва продължение

😉

П.П. Да уточня: Може да звучи много нехубаво раждането ми, но за нашенските стандарти си е направо прекрасно. Така че не съм толкова недоволна, колкото звучи, но и добавям, че плюсовете бяха главно за мен, а не толкова за детето. Докторката ми и акушерката бяха добри. Докторката – отзивчива и професионалист през цялото време – от изобра й до ден днешен. Всичко, което е правила по време на раждането е било диктувано от професионалния й опит, който просто се разминава с моите представи. Акушерката също беше добра – спокойна и, както казах противоположност на външния си вид, способна дори да влияе на околните от израждащия екип. Бих я избрала за следващо раждане. Жалкото е, че май младите акушерки не са като нея.

„Раждане с любов и мъдрост“

В последно време пак се изгубих. Не че не се случва нищо интересно, за което да пиша, напротив! Толкова неща се случват и толкова често, че аха да напиша за едното и ми се случи друго и така все не остава време.

Днес искам да ви информирам за нещо, което ще се състои тaзи събота и неделя, 29 и 30 ти май, в София –

Конференцията „Раждане с любов и мъдрост“

Събитието се организира от сдружение „Естествено“ и фондация „Житно зърно“. Не знам дали не е прекалено късно да запалвам някой от вас да отиде на конференцията, особено ако не е информиран по въпросите свързани с нея, но ще използвам случая, за да призова повече от вас – тези, които ще стават родители, да търсят информация за един от най-важните периоди и моменти от човешкия живот.

В навечерието на тази конференция искам да кажа много неща на жените – бъдещи и настоящи майки, на техните съпрузи и партньори, най-близки хора. И точно заради това се чудя от къде да започна…

От „Естествено” преди седмица дадоха възможност на желаещите да гледат един доста интересен филм – „Раждането като бизнес“, разказващ за развитието на родилната грижа в Америка от началото на миналия, 20ти век, до днес. Филм близък до нашата действителност и същевременно, показващ ни колко сме далече от някаква промяна в отношението към бременната и раждаща жена.
Във филма имаше доста интересни факти и заключения и едно от тях направи силно впечатление на присъстващите в залата:

Днес човек отделя много повече време на това да си избере стереоуредба или кола, отколкото на това да се информира как протича едно раждане.

Стряскащо, поне за мен твърдение. Нима наистина е така?! Май да. Сетих се за моя позната, която отдели 3 седмици, за да проучи пазара на лаптопи, а след като роди каза: „Предизвикаха ми раждането, после ми казваха какво да правя и само с 3 напъна бебето се появи“. 3 седмици за лаптоп и гордостта от факта, да са те похвалили, че си появила бебето си по хронометър и само с 3 напъна.
Да, така стоят нещата. Да имам права да избера тарифния план за мобилния си телефон, но най-често нямам право да избера как да родя! А знаят ли повечето хора как наистина се ражда?

Повечето от нас не се питат: Защо да не мога да се разхождам, вместо да лежа вързана с часове, за удобство на лекарите? Защо задължително и предварително ще ми сложат абокат за система? Налага ли се да ми включвате окситоцин? Защо да не раждам 20 вместо 4-5 часа, когато това е моят избор. Всъщност повечето от нас не знаят защо трябва да си задават тези въпроси или какво означават те.
Не ме разбирайте погрешно (а може би точно това става, когато хората не са информирани), тук не се опитвам да отричам необходимостта от лекарите, но когато те са нужни. Когато не са, моля да оставят жените сами да решат.

Да ги оставят?

За 9 месеца ходене на „женска консултация“, лекарят който ме следеше нито веднъж не излезе от стандартната процедура – следи, отбелязва си, мрънка под нос и казва, че всичко е наред и по план. Но нито веднъж този човек не ми предложи да поговорим за това, че мога да влияя на това как ще застане бебето ми, че мога съвсем сама да установя как е застанало, да знам кога е започнал процесът на раждане, не ми каза за ползите и рисковете от един или друг вид раждане, да не говорим за това имам ли собствен план за раждането ми. Можеше, но не го направи.

В нашата действителност място за такива разговори няма, а такива знания не се предполага, че трябва да имаме… защото тогава се излиза от матрицата и поставяме
нечий авторитет
под съмнение. Имам приятелка, някога практикувала като акушер-гинеколог. Влязохме в уж съвсем приятелска дискусия за прилаганите практики в родилните отделения. Виждайки, че не ям доматите баш с колците, реши да ме залее с куп медицински термини и опасности, поради които родилката е с единия крак в гроба и тези неща са нужни. Виждайки, че съм запозната с повечето от използваните термини за смъртната опасност, в която са поставени два живота, и че имам гледна точка, бях обявена за

Лаик

С това дискусията беше прекратена едностранно и от тогава не е говорила с мен. Това отношение получих от приятел, представям си какво би станало, ако се опитам да говоря с лекаря си по тези въпроси.

А нужно ли е да сме учили 6 години, за да знаем съвсем прости неща? Защото някои от тях са наистина прости, естествени и дори интуитивно разпознаваеми, а други лесно разбираеми.

Може ли лаикът да е в час?

Първият път когато ме сложиха на легло, за да запишат сърцето на бебето ми, жената постави „слушалката“ на апарата в дясно на корема ми.
–        Ама бебето ми е с гръб в мое ляво! – втрещена заявих аз, защото няколко вечери преди това се занимавах да установявам как е разположено, понеже лекарят ми пропусна да ми каже.
–        Нее, от дясно му е гръбчето.
–        Ама това тогава е лоша позиция за него при раждането!
–        Няма такова нещо, точно обратното е.
И аз нали съм лаик, реших, че всичко което съм прочела през последните месеци не е вярно, защото тази жена е учила работата си с години и взима заплата за това. Но прибирайки се пак ме зачовърка, зачетох и се убедих, че съм права. Няколко дена след това и доктора го потвърди, но нали… той не е лаик. Това е нещото, което се втълпява на жените в продължение на девет месеца – някой друг знае по-добре, нищо че и тя би могла да го знае.

Има много причини да се иска от вас да не знаете. Мъничка частичка от тях е, че на вас се гледа като на касички. Не „куче-касичка“, а „бременна-касичка“, а тези ръсят най-много пари. Това е още нещо, за което трябва да се интересувате – какво се плаща и какво не, необходимо ли е да ходите на 250 изследвания, някои от които базирани най-вече на статистическа вероятност, но пък струващи скъпо.

Много неща има за казване, много завеси за повдигане и информация, която да бъде потърсена.
Много ми се иска да сте наясно с едно – колкото и да е трудно, Вие имате право да знаете, независимо какво е отношението отсреща. Ако не търсим и не намираме отговори на въпросите, които трябва да ни интересуват, никога няма да променим нещата и още по-лошо – жените след нас също няма да знаят, че това не е нормалното състояние на нещата. Първата ми мисъл когато разбрах, че ще ставам майка беше да получа информация за това какво ме чака през деветте месеца и в сюблимния момент. За моя изненада, много от разбиранията ми за раждането се промениха и развиха без дори да съм подозирала.
Днес се питам защо толкова жени и мъже се доверяват на това, което им се показва. Няма филм с раждане в него, в който раждащата жена да не пищи за упойка, хвърчейки върху носилка в болничния коридор, набучкана със системи, а ако бащата присъства на раждането той или припада докато държи ръката на жена си или гордо чака момента да отреже пъпната връв. И двамата – сведени до поддържащата роля, на сцената, в която главни герои са докторите. А трябваше да е точно обратното.

Сещам се за отговора на всички жени, които някога съм питала за раждането –

„Това е нещо, което се забравя”

Сега, когато съм на финалната права и съвсем скоро ще съм на родилната сцена ми става жал за всички тях – искащи и забравили какво е било, когато най-скъпото им същество се е появило на този свят.

Ще ми се всички те да са знаели навремето какво ги чака, да са били подготвени за това чудо, за да не се налага да го забравят, а напротив, да си спомнят с обич за това събитие. Те са имали това право, но никой не им го е съобщил, никой не ги е възпитал или подтикнал да търсят, да придобият нужните знания.

Не знам дали ще отидете на конференция утре, но се надявам, че тези от вас, които някой ден ще станат родители ще подходят към това с любов и мъдрост 😉