Tag Archives: раждане във вана

Другото водно раждане – първа част

От няколко дена вкъщи нещата са различни, напрегнати, усмихнати и динамични – имаме си ново попълнение, една малка Роня, дъщеря на разбойник, която с доста крясъци, но не нейните и с почти никакъв трясък се появи на белия свят 🙂

Сега иде ред да ви разкажа как се появи тя, защото това наистина беше едно много по-различно раждане от това на Дребосъчето (как протече неговото, преди две години можете да прочетете тук).

Който си мисли, че раждането е страшно нещо, а и тук ще има подробности, за това как протича то,  може да не чете. Иначе е доста препоръчително, за тези които искат да родят по възможно най-естествения начин. Отнася се както за мъжете, така и за жените – когато с Емил си говорим за това, говорим за „когато раждахме“, защото и споделянето на този момент е много красиво и естествено преживяване – да бъдеш на мястото, когато се появява детето ти и да си част от този процес.

И така, ето и първа част от моя втори разказ по въпроса. Затегнете коланите, излитаме:

Напук на очакванията, че Роня, като в повечето случаи на второ, a и скорошно след първото раждане, ще дойде по-рано от термина, тя реши да се позабави по женски. Вероятната дата наближаваше и аз всеки ден чаках. Но датата наближи, после дойде и отмина, а бебе нямаше. Аз се напрегнах, обичам да имам план-програма, пък тази вече беше просрочена. Въпреки това бебето си мърдаше нормално, имаше по някоя и друга контракция, но нищо предвещаващо.

В дните след термина, избраната лекарка за раждането реши да ме вика всеки ден, за да записва тоновете и да види има ли контракции. Съгласихме се, макар че за мен това е глупаво и ще обясня защо:
Както  имах и контракции и движения на бебето, но когато те записват, те слагат да легнеш по гръб. В тази поза, поради ред причини бебето просто се кротва, а контракции има, но не кой знае какви. На практика, тези тонове, поне при моите две бременности, не са показатели за абсолютно нищо! (с Дребосъчето, до последния ден, не уловиха нито една контракция).

Вече започнах и да се изнервям. В дните след термина пробвах да се движа много, да ходя нагоре-надолу, да катеря стълби, увеличих чашите чай от листа на малини на 3 и повече, пих чаша вино, хапнах люто, като последното доведе до интензивен рев и сополивене, но не и до друго.

Иначе всичко беше наред с бебето и лекарката ми беше спокойна и не ме накара да бързам, макар че спомена, че може и да се предизвика раждането. Попитах има ли място за притеснение това забавяне, тя каза, че не и то не пречи на плановете ми за раждане във вана, така че с Емил преценихме да чакаме естествения ход на нещата.

В последните дни поради други причини се наложи да изпратим Дребосъчето при баба му и дядо му. Липсата му ме натъжаваше и добавяше малко към напрегнатостта ми в последните дни.

Вече две поредни сутрини имах контракции от 4 до към 9 ч. сутринта, но в момента в който ставах с мисълта: „Ето, днес вече ще се ражда!“ всичко утихваше. За това, вечерта, след поредния запис на тонове, решихме да отидем да видим какво прави Дребосъчето. За мой голям ужас, същия следобяд той вдигнал висока температура. Посрещна ни отпуснат и трескав и с Емил веднага го грабнахме и топнахме в леген с вода, от което малко живна и решихме, че е слънчасал. Останахме за през нощта с мисълта на сутринта, ако държи температурата да го караме към педиатърката. Така между легени, кърпи с вода на челцето на Дребосъчето и мерене на температура, аз започнах да усещам, че май нещо става и контракциите ми започнаха да зачестяват.

Легнахме с изтощеното Дребосъче към 11 ч. като аз си нагласих телефона на хронометър и скачах да записвам на колко време са контракциите. Този път нямаше връщане назад, но пък работата беше нерегулярна и нещата закучиха на контракция от по 40-50 секунди през 5-6 минути. За разлика от предния път, когато се озовах в болницата прекалено рано и с 3 см разкритие, този път бях решена да не стигна там по-рано от необходимото. При всяка контракция ставах, клечах край леглото с разтворени крака и изправен гръб или пък се хващал за решетката на детското легло, леко увисвайки и мучейки си.

Да, този път хич не си траех, а си издавах звуци, които ми помагаха да преминавам през новата „вълна“. Не, не виках с изкривена от болка физиономия като по филмите. Просто лекичко си бучах, което ми помагаше много.

По някое време се почувствах зверски гладна и налазих едно кисело мляко и две круши. Запасих си стомахчето с мисълта, че вляза ли в болницата няма да припаря скоро до храна и вода, пък гладна мечка хоро не играе, каквото и да ми говорят лекарите!

И така до към 2.30 ч. когато контракциите изведнъж рязко зачестиха. Изчаках половин час, но и тогава останаха от едноминутна през минута, събудих Емил и решихме да се обадя на лекарката ми, която ми каза да тръгвам към болницата. Вдигнах Емил, оставихме Дребосъчето с баба му и двамата се натоварихме в колата.

За разлика от предния път сега шофьор беше Емил. Молех го да кара бавно, бавно… мислех, че ей сега ще влезем в Тина Киркова и дежурния доктор ще каже „3 сантиметра“ и този път ще почна да водя жестоки преговори да си ходя вкъщи. По пътя при всяка контракция заставах с гръб към движението и си мучах. Една беше толкова силна, а по радиото не си харесах никаква музика, че помолих Емил да запее нещо. Докато той захване нещо аз вече пеех с пълно гърло:

– ОоооооооО, бъди какъвто си! ОооооО, залягай и учи! Оооооу!

Така, с припяване на Тангра, стигнахме до последното денонощно магазинче преди Тина Киркова, където Емил слезе, за да ми вземе вода и шоколад. Не че бях гладна, но пък умирах за вода, може би защото знаех, че прекрача ли прага на болницата няма да ми дадат да си цоцна до края. Само че Емил се забави подозрително много, а мен ме заля поредната контракция. Засилих радиото, прегърнах облегалката на седалката и завиках с пълно гръло. След няколко минути бяхме пред болницата. Изчакахме още една контракция и звъннахме на входа. Да, болницата се заключва по това време 🙂 Усмихнахме се на портиерката и охранителя, които също с усмивка ни пратиха към приемния кабинет. Трябваше да изчакаме дежурната акушерка да се събуди и да дойде да отключи приемната. Дадох си документите. Казахме, че сме за водно раждане при едикоя си лекарка. Акушерката се зае да разбужда компютъра и се обади на спящия дежурен лекар да дойде да ме прегледа.

Пристигна един младеж или поне такъв ни се стори. Аз само се молех да каже някое число по-голямо от три, когато той заяви:

– Разкритието е…

…ще научите в следващата част, утре, че иначе ще прегреете от четене 😉
-> Втора част

Раждане във вана – моето или по принцип?.

Това вероятно е най-дългото ми писание. Съдържа както информация за водното раждане по принцип и в частност, така и информация за материалната база в Първа АГ в София. Намират се и критични размисли върху акушерската помощ предлагана в България и т.н. Който няма интерес от такива работи, може и да не му е интересно 😉 И така:

Вероятен термин на раждане: петък, пазарен ден
Дата на раждане: ден по-рано

Подготовка: от момента на установяване на наличието на бъдещ човек
Средства на подготовка:

  • Курс за активно естествено раждане на сдружение „Естествено“ – основополагащ, посещаван с таткото;
  • Ходене пеша от първия до последния ден на бременността; û       Прояждане на полезни неща като плодове и зеленчуци, дори овесени ядки;
  • Четене на статии и литература по въпроса (книга за водното раждане от британска акушерка (благодарение на скъпата ми сестра и бъдеща леля), „Близо до бебето“ и др) Националния рамков договор. С една дума – ако живеех в бяла страна, сега сигурно щях да имам смелостта да си сменя професията на дула или акушерка, вместо да ме обиждат на „лаик“;
  • „Психохигиенна саморегулация“ – книга за психологическа подготовка и контрол по време на раждането;
  • Кегелови упражнения – всеки ден по малко и когато се сетя;
  • Чай от малинови листа от 36та гестационна седмица;
  • Масаж с масло за перинеум – от 36та г.с. – понеже този на Веледа ми се видя скъп, за 6 лв. си взех бадемово и масло от пшеничен зародиш на Икаров, смесих и готово. Повечето акушер-гинеколози не са чували за това нещо, а ако са – смятат, че няма полза и всичко е ген. Може и така да е, но който мисли така, дали като си купи нови обувки, които малко му убиват ги хвърля или ги носи по малко няколко дена, докато те наистина се разтегнат и разширят, та му станат удобно?

Искам да отпочна историята и с няколко условности:

Ако забелязвате пише „раждане във вана“, а не „водно раждане“. Четейки тази история имайте предвид, точно като мен, че всяко раждане е индивидуално и това как се е развило моето не означава, че така ще се развие и вашето. Не знам дали при мен е имало усложнения или приложените ми процедури са нормална практика, но съм по-склонна да вярвам, че е второто. Но тъй като не съм специалист, не смея да го твърдя със сигурност и ще се радвам, ако се намерят хора, които да ме опровергаят.

Ще се ражда ли или не?

Та както казах в началото, девет месеца се подготвях за големият ден. Бях убедена, че човечето ни няма да бърза, дори, както пише по книгите – като за първескиня ще родя няколко дена по-късно. Съвсем спокойно в сряда отидох да си купувам нощници и други работи, тъй като всички около мен пищяха, че още не съм си стегнала бойната готовност. Вечерта джурнах чашка бира с мисълта, че няма да се ражда на другия ден и легнах. Сутринта станах спокойно и не след дълго установих, че тапата ми е паднала или пада в този момента. За незнаещите „тапата“ е слуз която е сигнал, че раждането ще започне, но това може да стане както след няколко часа, така и след седмица-две. За това, си закусих спокойно поговорих си с народа преди да тръгне за работа и към 10 ч. реших, че 21-ви или не, все пак е добре да си стегна багажчето.

Само дето организацията нещо ми куцаше и към 12 ч. още не бях до никъде. А точно тогава ме присви корема ниско долу и започна да се опъва, сякаш бебето се протяга. Зачудих се малко, но бях спокойна и уверена, че, бидейки не болезнени, това са подготвителни контракции. Но понеже след час не спряха, започнах да ги засичам – по контракция от 30-40 секунди на 2-3-1-4-6 минути. Общо взето разпасана работа и не както пише по книгите че трябва да са по 1 минута, постоянни и да се сгъстяват пък и да ме боли целия корем или кръста.

Приготвях си багажа, а когато ме присвиваше кляках жабешката с гръб о стената или се поклащах в кръста, докато отмине, после гладих и така някъде до около 4 ч., когато реших, че тези псевдо-контракции според мен, може и да не са толкова неконтракции.

Обадих се на докторката, която щеше да ме изражда – малко условно казано, защото избрах този начин на раждане, тъкмо защото лекарите имат възможно най-малка роля и това без да се обяснявам или конфронтирам предварително или по време на раждането. Тя ми каза да отида до болницата, за да ме прегледат и да се разбере до къде съм с процеса, тъй като може и да си раждам вече, а да имам висока търпимост на болка и за това да мисля, че не е болезнено още.

Затворих и бавно си досъбрах багажа. Не исках да бързам за болницата, за да не ме вземат по-рано. Качихме се на колата и казах да караме възможно най-бавно, колкото да не ни глобят. Само дето Тина Киркова беше близо и в 5 ч. вече бяхме там. Отиваме пред приемната, отваря лелката.

–        Аз идвам само да ме погледнете.
Преглежда ме дежурния и казва:
–        3 сантиметра разкритие и изгладена шийка.
–        Ааа, 3 см само! Ами аз ще си ходя значи. – спомних си разказа на Бу, която се беше разхождала докато й дойде време.
–        Това ще прецени лекарката Ви, тъй като пък шийката е изгладена.

Това с шийката съм го забравила, но се съмнявах бебето да тупне на земята, ако се поразходех няколко часа на свобода, вместо да психясвам в болницата. Обадих се и дежурния лекар разясни ситуация на моята лекарка. А тя заяви, че оставам, въпреки протеста ми и желанието да се помотам в района още час-два. Казаха ми да си взема багажа и да се преобличам.

Ужасът/действителността на българската болница или там където животът започва

За клизмите и доколко са необходими много се спори. Не знаех точно как се прави, за това бях спокойна. Овладях се, обаче много трудно, в момента, в който видях, че водата за клизмата стои в едно пластмасово калцирано и мърляво канче, което е там от откриването на болницата или поне на моите 30 години. По дяволите! Толкова ли не могат да го сменят веднъж дневно…айде седмично или месечно, в краен случай веднъж годишно?! Отврат!

Така си мислех докато не се озовах лице в лице с тоалетната. Не знам какво влияе на избора на болница за раждане, но ако в деня на отворените врати я бях видяла тази, не знам дали щях да раждам на това място. Говорим за помещенийценце от няма и 1.5 м на 1.5 м – колкото да има една тоалетна чиния и едно разбито кошче. Вратата е изчислена по невероятен начин да се отваря навътре и, за да влезеш трябва да си опреш краката в кошчето. Супникът – осран, което е нормално де, но явно не е нормално да идва санитар след всяка бъдеща родилка и да мие. Вместо това е нормално да има една дъска за сядане без капак, да няма тоалетна хартия или пирон, на който да си закачиш торбата с тоалетните принадлежности…. отплесах се.

Та изправих се очи в очи с най-гадната тоалетна в Българя и пред въпросът – да седна ли или да клеча?
–         Не мога да седна на тая гадост, по дяволите!!! Ама ако клеча и ме сполети контракция, ще цамбурна и току виж родя в тоя кенеф осран!

Така или иначе оказа се, че не мога да приклекна в това ограничено пространство и се заех да изхабя половината руло тоалетна хартия, за да седна. Последва и „банята“ – душ който няма къде да закачиш и те е гнус да пипнеш, предвид знанието ти от къде идват всички, които го ползват, включае ти.

След този челен сблъсък на хигиенните ми привички с реалностите на хигиената в българските болници, ме поведоха към родилна зала, където да ме прегледали на ехографа. В Родилна също не влязохме на отворените врати. Дълга стая с противно зелени и стари плочки, по земята леко мръсничко, но хайде да не придирям. Едно момиче току що беше родило и се разминах с акушерката, която изнасяше малкото й бебенце:
–        Иии, най-накрая едно момиче! Тая година все момчета.
Стаята беше разделена със стъкла на 3, та мен ме сложиха по средата, където беше този ехограф. През това време майката на момиченцето охкаше, че я боли докато я шият:
–        Сложих ти упойка де, какво се глезиш! – По-късно се озовахме в една стая и ми разказа какво що.
След малко ме изпратиха в предродилната, където да ми направят запис на тоновете докато дойде лекарката ми. Ужасих се, че ще ме вържат там с коланите и ще си откарам с часове! А нали точно това не исках.
Полежах 20 минути, когато тя дойде. Погледна разпечатката и каза, че ще ми пука водите. Питах не може ли без това. Не можело да се влезе във ваната, ако не са пукнати – нещо което в чужбина изобщо не е пречка!. Реших да не се пазаря по тоя въпрос – от тапа и води поне едното беше станало естествено, така че не бях много на загуба. След това ме записва още малко и към 7 без нещо се запътихме към вип залата заедно с нея и Емил, който щеше да присъства и да ми помага.

Цамбур-цамбур

Ваната се пълнеше бързо. Докторката ми каза да я пробвам с ръка, дали ми харесва.
–        Ама какво има да ми харесва?! Нали трябва да е 37 градуса!
–        Тук сме пожелание, само ледена вода не сме пускали още.
Това ме озадачи доста, но не се притесних, че ще поискам по-студена вода от 37 градуса, защото обичам по-горещото и предположих, че на по-топло от 37 природата ще си действа и бебето няма да се пробва да „диша“ водата преди да е стигнало повърхността.

Побърборихме си още докато дойде време да влизам. Тук не пиша нищо за контракциите, защото те си бяха все същите, неболезнени и непритесняващи ме особено. Влязох във ваната, изпробвах я надлъж и нашир, харесах си едната възглавничка, с която си подпирах брадичката, Емил ми направи няколко снимки за архива. Той попита колко време горе долу е периода във ваната и докторицата отговори, че никой не е изкарвал повече от два часа. „Мда, при положение, че пукате водите“ помислих си аз. Но, който се минал, минал. Да не бях идвала толкова рано. Вече нямаше връщане назад, така че гледах да съм възможно най-спокойна. От водата контракциите станаха една идея по-болезнени, а малко след това взе да ми се повдига. Тук, беше и поредната ми грешка – забравих, че това е нещо напълно нормално и взех, че го споделих. Лекарката каза, че е добре, защото бебето ме натискало, но ще ми сложи „бусколизин“.
–        „Бусколизин“?! За какво ми е? За какво се слага? Аз не искам упойки и други медикаменти!
–        Това не е такова. Много е слабо и е, за да ти отпусне малко гладката мускулатура – тук не гарантирам, че предавам думите й 100% вярно, защото не ми беше чак до това. Започнах трескаво да ровя из спомените си за какво би се употребявал бусколизина, при положение, че навсякъде, където бях чела за водното раждане пишеше, че е изцяло без медикаменти и те са дори противопоказни. После се сетих, че в училище съученичките ми го пиеха за щяло и нещяло, за това реших, че е слаб и няма да окаже влияние на процеса.

Лекарката отиде до шкафа, извади две ампулки и ми ги сложи в абоката. След това каза, че ще ми се замъгли малко. Какво ти малко?! Не го беше казала докрай, когато всичко ми се размаза пред очите и имах чувството, че между тях и заобикалящата ме действителност са поставили аквариум. Използвах кратичкия момент, в който тя се обърна, за да кимна на Емил да погледне етикета на двете ампули. Наистина бяха бусколизин и се почувствах прецакана, че позволих да ме изненадат с нещо подобно. От него, поради яда ми или просто от топлината на водата и напредването на процеса контракциите станаха осезаемо по-болезнени.

Стисках Емил за ръката, но скоро го помолих да ми донесе единственото нещо, което си носех за този момент – разните хомеопатични капки ми се струваха щуротия и не ги бях предвидила. Аз съм си материалист, и вярвам на неща, които мога да пипна и усетя, а не да си мисля, че ми действат, така че това беше едно гребенче. Лекарката се оцъкли и попита за какво ми е гребен в този момент и й обясних, че като го стисна силно и си го гледам, тази болка измества другата. Тя се захили скептично, но на мен гребенчето ми действаше доста добре и след две такива контракции пуснах ръката на Емил, за да се съсредоточа на гребена… пък и ако счупя нещо това да са зъбците му, а не пръстите на бъдещия татко.

Искам да уточня, че аз не търпя на болка, но въпреки, че в този момент си ме болеше, то не беше толкова болезнено, че да искам да го забравя. И със сигурност болеше много по-малко отколкото на зъболекар – там боли ужасно, винаги викам и плача докато ми пилят зъбоците!

Бях съсредоточена в гребена, и не помня кой кога се появи, имаше една младичка акушерка, която се захвана с меренето на тоновете от време на време, а те си бяха наред. Лекарката ме прегледа за разкритие 2 или 3 пъти за цялото раждане, като още при първия път я питах защо го прави по време на контракция, въпреки че за мен не беше особен неудобство. Обясни ми, че така най-добре се разбирало колко ми е истинското разкритие. Не се постара да е убедителна, а мен и не ме интересуваше.

По някое време дойде и момента да се ражда, лекарката ме накара да напъвам, и повика да дойде акушерка. Появи се една възрастна жена, поне така ми се стори, на около 50 години. Беше с гумена касапска престилка и само като я видях изтръпнах! „Лелеее, ще ме колят ли, разфасоват ли, че с такава престилка се е заметнала тая гестаповка?!“

Тук времето ми се губи и няма да съм хронологично точна в разказа. Не знам колко напъвах, бяха в серии по три – напън, поемане на въздух, като свършеше контракцията почивах – дирижирана работа и пак нищо общо с нормалния свят, където напъваш както и когато искаш.

Добре овладяла автогенния тренинг, успявах да се отпускам и почивам качествено, така че преди всяка контракция бях като боксьор готов за следващия рунд. Акушерката и докторката даже се чудеха как така блажено се отпускам след напъните.

При един от поредните напъни младата акушерка май засече по-слаби тонове. И от тук според мен започна паниката. Възрастната ми предложи, ако ми е по-удобно да застана на колене и така да напъвам. По книгите и филмчетата това беше по-добрия вариант (гравитация и т.н.), но за мен не сработи, предпочетох да остана полулегнала, а Емил да ме поддържа под мишниците да не се хързулна надолу. Лекарката ми реши, че се губи време, пак премериха тоновете и не бяха доволни. Тогава при следващото ми напъване тя започна да ми натиска корема. Емил с твърдост в гласа, я попита това необходимо ли е. Както ми каза после, отговорила му „Повярвай ми, правя всичко за доброто на жена ти и бебето“. Аз пък си спомням как възрастната акушерка, която уж ми се струваше страшна се намеси решително и леко я успокои. Каквато беше страшна така и ми говореше „Спокойно миличка. Още малко. Добре се справяш“. Лекарката натисна корема ми още няколко пъти и както каза Емил: „Какво можехме да направим?“ Някоя от двете дръпна запушалката на ваната в момента, в който главичката на бебето проряза. Колената ми бяха опрени о рамената на двете и на практика бях почти изцяло над водата при самото раждане. Това беше и единствения момент, в който извиках веднъж и то не от болка, а защото помислих, че се разкъсах и ме хвана яд, че така минава раждането. Между прорязването и раждането на бебето мина много малко време. Това раждане не беше онова, което очаквах.Мислех за това което бях чела и гледала по филмите – не, не напъвах по свое усмотрение, движението на бебето беше само напред и не се роди под водата. В момента, в който детето се появи на бял свят във ваната нямаше и капка вода (Уточнение: според Емил, вода е имало, но просто аз съм била на границата между нея и въздуха с малък превес на водата). Родих във вана. До тук с илюзията за водно раждане. Пак ще кажа – загубиха за малко тоновете, пришпориха нещата, бебето се роди на сушата – може да е имало нещо специфично в раждането ми, което да го е налагало. Но смятам сама за себе си, че всичко вървеше добре и докторите просто не знаят какво е това бавно и спокойно раждане. Мисля, че сами си правят екшъна и влизат във филм, в който наистина трябва да действат, защото иначе нямат място край една нормално раждаща жена. Пак казвам, това си е моето мнение на неспециалист, но и подготвен за раждането си човек. А и като неспециалист поне в едно мога да съм сигурна – раждането не беше водно.

Сътворението

В следващия момент на гърдите ми хвърлиха едно малко, сгърчено и уязвимо лилаво същество. Покрих го с ръцете си и ме беше страх да го повдигна, за да не го нараня.

–        Мамин! – то надигна главичката си и ме погледна с големите си, тъмни, мътни, извънземни очи – Мамин!

Чувството не може да се опише. Човек трябва да го преживее. Невероятно. Всеки въпрос е отговорен, всяко съмнение е разсеяно. Това е то, твоето дете.

Младата акушерка тръгна да прерязва пъпната връв. Аз извиках да задържат. Възрастната акушерка даде знак да изчака, но след няколко секунди докторката каза да режат:

–        Много е къса, това го е дърпало назад. – не погледнах да видя колко е къса. Бях погълната от малкото същество, питах Емил вижда ли го колко е хубав, като да не беше до мен. Срязаха я и и тук се отдалечихме от плана за естественото раждане и полезностите, които ще получи бебето, ако не се реже веднага. Не знам дали се дължеше на бързото отрязване, но може и да е било фактор при хубавата ни и изразена жълтеница, с която карахме почти две седмици.

В следващият момент казаха, че го взимат. Исках да ми го оставят, за да, ако иска, да засуче на секундата, но не става така в нашите болници. Хванаха го и го понесоха и стана нещо, което не съм мислела, че може да се случи. Протегнах ръка към него, да не ми го взимат и в следващия миг и той направи същото и сграбчи показалеца ми. Ще си спомням това цял живот. С такава сила стисна пръста ми, каквато не можех да повярвам, че има в това малко телце. Знаеше че аз съм неговата майка и не искаше да се отделя от мен.

Отнесоха го и аз викнах на Емил да ходи при детето, а той се колебаеше и ме питаше сигурна ли съм, че не искам да бъде с мен. Останах насаме с докторката и акушерката, които не искаха да чакат плацентата да се роди естествено и решиха да ми слагат метергин. Помислих да поискам да изчакат още малко, но след това първо докосване до детенцето ни, изобщо не ме интересуваше нищо, мислех какво ли правят в другата стая Емил и бебето и оставих докторката и акушерката да си правят каквото искат. След малко плацентата се роди и докторицата почна да се въодушевява как не била виждала до сега такава. Естественото ми любопитство се включи и погледнах на какво се дивят, но като не бях виждала до сега такова нещо не разбрах какво й беше толкова странното.

We are family

После излязох от ваната. Прегледаха ме и за тяхно и мое учудване нямаше какво да ми правят – нямах никакви разкъсвания. Легнах на една кушетка. След малко дойде Емил и ми показа снимки на бебето. Настояхме да ни го дадат и след няма и час акушерката ни го добута на количка. Емил го взе и сложи на леглото до мен. Беше заспал, но като усети близост отвори очи. Целият беше омотан като мумийка, с черна косица и мътни сини очи. И засука. И така. Вече сме трима 🙂

Пъпната връв е виновна!

Останах три нощи в болницата. Първата вечер в обикновена стая. Двете момичета бяха родили през един час от мен. Едната беше момичето, което видях в родилна зала. Другата също беше с епизотомия/перинеотомия, искала упойка и, за това. Другите две нощувки бях в двоен „вип“ като смених две съкилийнички. От четири момичета – всички с епизотомии/перинеотомии, едната и спешно секцио. Три от тях – пъпната връв била омотана през рамото, пъпната връв била около врата, пъпната връв била много къса, а това беше и в моя случай. Да му се не види и връвта и шнура! Как все тя е виновна? Все се налага да спасяваме животи, да режем и шием заради нея? Или просто това е удобния виновник, който да назовем когато доктора иска да прави каквото е учил? Не отричам, че има случаи, в които намеса се налага, но 90 и повече процента от ражданията ли са такива? Хайде да намерим заместител на тая пъпна връв, че при раждането само пречи!

Да нахраним бебето!

Ами не е толкова лесно, колкото мислех. След първата ни среща с малкия човек, мен ме отнесоха в стаята и за мое учудване бебето не беше с мен – първата нощ било под наблюдение. Разочарованието ми беше голямо, но реших, че като съм казала да не го хранят с изкуствено мляко е в безопасност до сутринта. А тогава, в 6 ч., дойдоха на визитация и казаха в 7 ч. да ходим да си вземем бебетата. Едва дочаках часа и трите хукнахме да си потърсим децата. Отиваме, а там акушерката вика ядосано:
–        Елате в 10, сега не даваме бебета!
–        Ама как – за първи път усещам майката-орлица в мен – казаха ни в 7 да дойдем! И на вратата в стаята ни такъв е графика!
–        Грешна ви е информацията! В 6.30 ч. се дават бебетата, сега се връщат. После в 10! – Вече ни избутваше от вратата.

Завладя ме смес от гняв и отчаяние. Нали, за това бях избрала тази болница?! Бебетата винаги били с майките. А те ми обясняват как съм изпуснала половиния час, в който дават децата. Чувствах се като животните по научнопопулярните филми, в които на майката й се е загубило малкото.

Когато в 10 ч. дойде момента го взех и зачаках да засуче. И чаках. И той не засука. Спеше. Ужасих се че може да са му дали адаптирано мляко и се разревах. За моя радост нататък всичко потръгна. Ядем си само истинско мляко и вече сме даже над нормата.

Така премина моето раждане – от първите признаци до изписването ми. Дали беше водно вие преценете. Дали всички водни раждания, ръководени от моята лекарка или като цяло в тази болница протичат така – ще се радвам някой да каже, че не са. Аз си оставам скептик. И все пак, продължавам да твърдя, че раждането започва от момента,  в който разберете, че сте бременни и подготовка за него е нужна.

Раждането е деветмесечен маратон, а не двучасов спринт!

Преди няколко дни излезе новина за жена родила детето си в колата на път за болницата. Припомниха и случката за швейцарката, която зимата роди вкъщи. И двата случая ми говорят едно – раждането не е ужасът, за който го представят. Моето раждане не беше ужас и, ако нямаше лекар наоколо, мисля, че щеше да е още по-хубаво. Какво ще е второто ми раждане? Българско „водно“ няма да е, пък да видим…

Следва продължение

😉

П.П. Да уточня: Може да звучи много нехубаво раждането ми, но за нашенските стандарти си е направо прекрасно. Така че не съм толкова недоволна, колкото звучи, но и добавям, че плюсовете бяха главно за мен, а не толкова за детето. Докторката ми и акушерката бяха добри. Докторката – отзивчива и професионалист през цялото време – от изобра й до ден днешен. Всичко, което е правила по време на раждането е било диктувано от професионалния й опит, който просто се разминава с моите представи. Акушерката също беше добра – спокойна и, както казах противоположност на външния си вид, способна дори да влияе на околните от израждащия екип. Бих я избрала за следващо раждане. Жалкото е, че май младите акушерки не са като нея.