Tag Archives: Първа АГ болница

Другото водно раждане – втора част

Първа част

– Разкритието е 9.5 см! – заяви младият дежурен доктор, внезапно разбуден от моето състояние – То няма време за нищо! Няма да правим клизма! А кога ще се пълни тая вана?! Качвайте я горе в предродилна за запис на тоновете!

Девет и половина! Олелеее, аз почти съм си пропуснала раждането! Ако бяхме се забавили още малко, Емил със сигурност щеше да съжалява, че не си носи конец за зъби в джоба и няма с какво да върже пъпната връв! А сигурно и все щеше да се намери някой да викне де що жълти вестници и телевизии има 😀

Но от лекарското заключение и ми олекна – тоя път прескочих ранното пристигане, пазарлъка, клизмата и наприятностите около нея. Докато още лежах на стола акушерката тръгна да ми бута наръча с наситно нагъчкан текст, наречен

„Информирано съгласие“

– А, съгласието. Добреее, дайте ми го да си го прочета, моля.

– Няма време, подписвай!

– Е, колкото е нужно. Ще си го прочета, че е по-различно от това, което подписвах преди две години – усмихнах се любезно. Мисля, че това беше причината от този момент нататък всяка акушерка, до края да се държи отвратително кисело и зло. Докторът каза:

– Няма време. Качвайте я горе, там ще го чете и подписва.

Не помня дали преди или след прегледа, облякох горнището на банския си и нощницата, но този път бях с бански – предния път не можах да си показвам снимките от прословутата вана, точно заради липсата му  🙂

Качихме се с Емил и акушерката. И тук ни разделиха, както при раждането на Дребосъчето. Вкараха ме в предродилна за запис на тоновете, където той спокойно можеше да влезе, понеже нямаше никой друг, но пусти правила. Предродилна изглеждаше чудесна – ремонтирана, ни помен от 40-годишното оборудване, нови легла, чисто, спретнато. Сложиха ме на кушетката. Една акушерка пак се пробва да ми пробута съгласието, но като поисках да го чета се намуси и врътна.

Този път разбрах и какъв е

Ад

да ти мерят тоновете докато си в напреднал стадий и с контракции. Още при първата любезно се усмихнах на младия доктор и акушерките и им се извиних, за това че ще захвана да викам, защото се чувствам по-добре. Лекаря каза, че е нормално, акушерките само погледнаха отегчено. Издържах вързана по гръб само две контракции. Доктора, каза че всичко е наред с тоновете на бебето и може да ходя към ваната.

Часовникът на стената показваше 4 ч.

Излязох от предродилна и пак се събрахме с Емил. Една акушерка ни поведе към познатата „ВИП“ зала с ваната. Влязохме.

Водата

все още беше малко, едва до прасците ми. Тръгнах да влизам, но се оказа и гореща. Този път си бях купила и термометър, за да измеря точната й температура. Исках сега наистина да родя бебето под водата и всичко да е като по книга – температура на водата – телесна, 37-38 градуса, за да може прехода на бебето да е плаваен и да не се налага да раждам над водата. Акушерката отново се намуси, но от някъде се появи една по-млада, акушерка ли, стажантка ли, така и не разбрахме, но много любезна, която се захвана да изпълни желанието ми. Ваната се позапълни, избраната от нас лекарка за раждането още не беше дошла, а аз изведнъж получих непознато желание за напън.

– Напъва ми се!

– Няма да напъваш още, лекарката ти не е дошла – тросна се злата акушерка. С Емил зяпнахме и почти едновременно попитахме:

– Ами ако не дойде?! До утре ли да стискам?

– Еми, ако не дойде ще си родиш и без нея.

„Ебати идиотката!“ Изкрещях ѝ наум. Ваната се беше напълнила задоволително, в клек стигаше до банския ми. Облегнах се с гръб към най-дълбокото място и помолих Емил да ме поддържа под мишниците, за да мога да пестя сила когато клеча през контракциите. Киселицата възмутено се пробва да ми нареди да седна отдругата страна на ваната, както бях и предния път. „Оооо, мила, тоя път няма да ме излъжете да ви лежа по гръб!“

– Не, благодаря. Тук ми е по-удобно.

Малко след това дойде докторката. Една от акушерките се пробва да пристъпи с „куката“ (инструмента, с който пукат околоплодния мехур, а аз му турнах това мило име).

– Докторе, трябва да ѝ спукаме мехура.

– Ние сме го обсъдили, тя желае да стане спонтанно – 1:0 за новият ми избор на лекар, изкефих се аз.

Секунди след това, стискайки гребенчето си, както и предния път, отново получих позив за напън.

– Напъва ми се.

– Напъвай, мила – честно да си кажа, ама хич не си спомням какво ми говореше докторката! Всичко ставаше толкова бързо, а тя толкова тихо и отстрани, без и с пръст да ме докосва, си „вършеше работата“, че не си спомням особено дори и присъствието ѝ, без няколко откъслечни реплики.

Оставих се на напъна, дори не се сещам да съм напъвала особено, просто тялото ми си вършеше работата. Изведнъж, доктора каза: „Ето, мехура се пукна, водите са чисти!“ Погледнах – във водата се видя леко раздвижване, като от сблъсъка на топлия Гълфстрийм с океана.

– Почини си – каза доктора – като имаш напън, давай пак. Дишай, дишай.

И този път видях всичко, видях как се случва, как се ражда детенцето ми! Беше просто фантастично. Първо се показа- проряза – леко главичката, черна рошава коса. Моментът на „огнения пръстен“ както е наречен (звучи толкова толкински:) )

„Дишай, дишай!“ виках си аз и казваха всички около мен. Още един напън и главичката излезе. Облекчение. Тогава Емил каза: „Почини си!“ – през деня, докато ми записваха тоновете, му четях книгата за водното раждане и бяхме стигнали точно до този момент – как някой трябва да ми припомни да си дам почивка след излизането на бебешката главичка и да дам възможност на бебока да си извърти спокойно пътя към света. И докато аз поех още малко въздух за последните напъни, Емил обрал възмутените акушерски погледи от неочакваната му намеса в работата им.

След секунди усетих раменцата на бебето, още миг и цялото се извъртя и излезе. Някой каза, че го поема (лекарката, допълва Емил), дадоха ми го веднага да го гушна. Малко, сгърчено, лилаво, започна да проплаква, аз:

– Не дей да плачеш! Недей да плачеш.

Някоя от акушерките се обди, че трябва и това му е работата. Емил ме прегръщаше. Акушерките пискаха някакви работи – ту да го държа над водата, за да не съм го удавела, ту да му е телцето във водата, за да не се охлажда (угодия нямат тия жени!). Явно в представите им, родилката е толкова не в час, че само мисли как да затрие бебето. Може и така да е в общия случай, но когато не си дрогиран с химии, не си стресиран с викове и притискания, случаят не е такъв. Добре би било да го знаят.

Една от акушерките тръгна с ножиците. Преди да кажем нещо, докторката я спря и каза, че желанието ни е да изчакаме пъпната връв да спре да пулсира. Тогава акушерката, здраво стиснала връвта между палец и показалец ми я тикна пред очите и изсъска:

– Ето, ама тя не пулсира! – е, как ще пулсира бе, Злобюл, като я стискаш?! Нямам спомен, бутнах ли ѝ ръката или я игнорирах в унеса си, Емил трябва да каже, но пак изчакаха по-малко отколкото можеше и срязаха.

После я взеха, а на мен ми помогнаха да изляза от водата. Навлякоха ми захабените вече „ВИП“ халат и пантофи, и ме качиха на стола за преглед. Този път, единственото, което не ми хареса беше, че не изчакаха раждането на плацентата, а я издърпаха, докато бях на стола. Попитах не може ли да изчакаме – не се чакало…  е, поне не ми биха метергин този път. Пълна угодия явно никога няма, но моята беше на косъм от максималната.

Лекарката ми ме прегледа и каза, че ще се наложат едно или две кончета – дали искам да ме приспят за малко или да действа с локална упойка. Помислих си – абе аз родих без упойка, а за такова нещо да ме приспиват:

– Давайте така, не искам да ме приспивате! – Тогава тя изчака, а една акушерка отново започна да ми тика

„Информираното съгласие“

Ей не се отказват тия, като хрътки, надушили лисица са! Така и така всичко беше минало, погледнах отгоре-отгоре какво подписвам. За ваше сведение, сред тези бумаги се прокарват какви ли не неща и в еуфорията успях да запомня само едно – подписах изявление, че напускам болницата по свое усмотрение по-рано от трите предвидени нощувки и си нося последствията за това! Та, тия хитреци си връзват гащите във всеки един случай. Предполагам, че го правят заради циганките, които по-често могат да решат да си тръгнат по-рано или пък неудобните им „сектантки“, които са за максимално естествено раждане, към която група по тяхно подразбиране причислиха и нас.

Чудо голямо… Но, като се замислите: ами, ако ми се случи нещо след раждането?! Получа кръвоизлив, инфекция, влоша се… могат съвсем спокойно да ме изфичкат и да заявят после, че съм напуснала болницата преди да се случи това. И да речем пукна мъчително пред прага на друга болница. ТЕ имат документ, който съм подписала, че доброволно съм избягала от тяхната болница и си мият ръцете! Страхотно, нали?!

Та, подписах НеИнформираното си съгласие накрая. Докато докторката вършеше работата си попитах в колко часа се е родило бебето:

– Четири и двадесет и една.

Моооля?! Та аз в 4 ч. бях в предродилна! Всичко това изписано по-горе се беше случило за 21 минути, а сякаш бяха часове! 🙂 Този път доведоха и бебето много по-бързо, не я държаха под лампа и след минути се озовахме само тримата заедно.

Освен всичко друго забелязахме и напукания таван и се забъзикахме, че може да ни падне на главите, както на онази родилка с бебето ѝ, в същата болница, преди няколко седмици. И минути след това, бърборейки си, усехих леко друсване. Реших, че краката ми треперят, но погледнах Емил, който ме попита дали съм усетила. Точно в този миг друсна още веднъж и той залегна над двете ни, в случай че последва нещо силно и таванът вземе наистина да ни се изсипе отгоре. Нищо не последва, никой не дойде. Малко по-късно мина докторката ни, която също нищо не беше усетила и с Емил решихме, че сме имали споделена халюцинация. Е да, но на сутринта се оказа, че трус е имало, 3.1 степен.

След два часа, дойде една санитарка, тикаща инвалидна количка и любезната неизвеста акушерка/стажантка. Взеха Роня, мен качиха на количката и ме отнесоха към „хотелската“ част. Озовах се в точно същата двойна „ВИП“ стая и на същото „ВИП“ легло с пружина, като преди две години – не се бяха променили и на йота. Само телевизорът беше изчезнал, за сметка на вбесяващо нефункционалните таблети с платени тв/нет/скайп. В страницата на Патиланско царство във FB пускам снимки от моята и съседната стая, за всички любопитни.

На първата визитация сутринта се получи и лек конфуз – през вратата, следвана от акушерка, влезе лекарката, водила първото ми раждане:

– А!  Какво правиш тук?! – хлъцна тя. И успявайки да се окопити добави уж на шега – И си ми изневерила!

– Еее, реших да ви редувам – и за да, не се обиди много добавих – Третият път може да е пак при Вас! 🙂

Истината е, че и двадесети да има, вече бях намерила точния лекар и това не беше тя. Пазарна икономика, нали така?

А след няколко часа ми доведоха малката разбойничка и сме неразделни от тогава 🙂

***

Сега малко равносметка от двете раждания и информация за I-ва АГ болница Св. София/ Тина Киркова:

Този път, въпреки масажа на перинеума с бадемово и масло от пшеничен зародиш не можах да се размина с минимално разкъсване. Но беше само едно конче.

За това пък, този път, няколко часа след раждането все едно не бях раждала. Нямах никакви болки или отоци. Сравнявайки двете раждания мога да направя няколко заключения:

Предишното ми раждане, с изполозвания венозно спазмалгон си бях направо дрогирана. Сега съзнанието ми беше чисто и опиянено само от естествени хормони. И беше красиво 🙂

С Дребосъчето имах дирижирани напъни или по-скоро дирижирано напъване без истински напъни. Поглеждайки се в огледалото имах множество спукани капилярчета в очите и по клепачите от „зор“, а сега такъв ефект нямаше. Преди две години ми се повтаряше, че не напъвам правилно, че не дишам правилно, че ще задуша бебето, което излизаше над водата, дърпано и въртяно от медицинските лица за главичката, натискаха ми корема, заради моята „неспособност“. Сега никой не ми нареждаше кога и как да напъвам, клечах си както аз исках, гравитацията работеше в моя полза, всичко знаех и направих сама! Бебето излезе под водата, без да го докоснат и не се задуши от нея или от мен.

Всяка жена оставена сама и на спокойствие знае и може!

Надявам се все повече жени да имат шанса да родят така. Tова е човешко право и в болниците трябва да проумеят това! Акушерките да се научат, че могат да имат по-голямо участие, да бъдат по-човечни; гинеколозите да не упражняват скалпели и шевове, а да насърчават тихо отстрани. Законодателите да проумеят, че не е редно да плащам за избор на екип, за да мога даполучавам намесата му само при евентуална нужда, и че е човешко право, а не заплатена „ВИП“ услуга, присъствието на бащата.

А за болницата: Някои неща са се променили, други не.

Приемната е вече в 103 кабинет на първи етаж – малко тъпо, като се има предвид, че там се преобличаш и те карат по нощница и без гащи (посред бял ден и десетки хора, евентуално) да ходиш до асансьора, за да се качиш в предродилна зала на втория етаж. Там вече е ремонтирано, готино и приветливо, що се отнася до интериора (персоналът, както казахме е друг въпрос). От съкилийничката си, раждала в общата родилна зала и там е правен ремонт и изглежда много добре, „магаретата“ са нови, но са си магарета и никой няма да те остави да си клечиш на пода.

ВИП родилна зала

ВИП родилна зала

„ВИП“ родилната зала не е ремонтирана и е отвратителна на фона, на това, което видях като условия в предродилна. Тавана е напукан, плочките и разните кранчета, ключове и други работи са ми набори. Единственото що годе ново е ваната и позагубилото блясък ВИП родилно „магаре“.  Доколкото разбрах и тук скоро ще има ремонт, и а дано, че не знам с какви очи взимат по 1000-1800 лева на раждане там.

ВИП интериор

ВИП интериор

„ВИП“ двойните стаи са наречени така, но всъщност са далеч дори от 2-3 звезден хотел. Цената на вечер е 40 лв. и единственото предимство е, че има климатик и хладилник, и че вместо 3, сте 2 жени в стаята. Иначе се спи на легло с пружина, като ония на ученическите лагери навремето. Матракът е дунапрен в калъф от изкуствена кожа и като се врътнеш два пъти, чаршафа ти се е заврял под задника. Няма да е никак зле, болницата да преосмисли качеството на предлаганата услуга. Но ще можете да се уверите от приложените във FB снимки.

ЛаЛечеЛига с пробив в системата

ЛаЛечеЛига с пробив в системата

Както споменах – бях на същото легло и същата стая, както и преди две години. Единственото ИСТИНСКО подобрение беше плакатът на ЛаЛечеЛига на вратата на стаята! Уви малко хора му обръщат внимание (накарах и двете ми съкилийнички да го разучат хубаво!) и, за съжаление, с него изобщо не са запознати бебешките акушерки! Имаше една Шапокляк – едно към едно с бабката от Чебурашка, само че руса – която влезе да ни учи как се кърми: „Първия ден по пет минути на гръда, че му е малко стомахчето! После увеличаваш от ден на ден, но не повече от 20 минути!“ Такива откровено тъпи съвети дават!

Такива ми ти работи! Надявам се да ви е било интересно, интригуващо и заразяващо 😉  На въпроси отговарям всякакви. Името на лекарката ще споделя на драго сърце и ще препоръчам с две ръце, но по мейл, защото може да не й се хареса да я пишат, знае ли човек 🙂

Другото водно раждане – първа част

От няколко дена вкъщи нещата са различни, напрегнати, усмихнати и динамични – имаме си ново попълнение, една малка Роня, дъщеря на разбойник, която с доста крясъци, но не нейните и с почти никакъв трясък се появи на белия свят 🙂

Сега иде ред да ви разкажа как се появи тя, защото това наистина беше едно много по-различно раждане от това на Дребосъчето (как протече неговото, преди две години можете да прочетете тук).

Който си мисли, че раждането е страшно нещо, а и тук ще има подробности, за това как протича то,  може да не чете. Иначе е доста препоръчително, за тези които искат да родят по възможно най-естествения начин. Отнася се както за мъжете, така и за жените – когато с Емил си говорим за това, говорим за „когато раждахме“, защото и споделянето на този момент е много красиво и естествено преживяване – да бъдеш на мястото, когато се появява детето ти и да си част от този процес.

И така, ето и първа част от моя втори разказ по въпроса. Затегнете коланите, излитаме:

Напук на очакванията, че Роня, като в повечето случаи на второ, a и скорошно след първото раждане, ще дойде по-рано от термина, тя реши да се позабави по женски. Вероятната дата наближаваше и аз всеки ден чаках. Но датата наближи, после дойде и отмина, а бебе нямаше. Аз се напрегнах, обичам да имам план-програма, пък тази вече беше просрочена. Въпреки това бебето си мърдаше нормално, имаше по някоя и друга контракция, но нищо предвещаващо.

В дните след термина, избраната лекарка за раждането реши да ме вика всеки ден, за да записва тоновете и да види има ли контракции. Съгласихме се, макар че за мен това е глупаво и ще обясня защо:
Както  имах и контракции и движения на бебето, но когато те записват, те слагат да легнеш по гръб. В тази поза, поради ред причини бебето просто се кротва, а контракции има, но не кой знае какви. На практика, тези тонове, поне при моите две бременности, не са показатели за абсолютно нищо! (с Дребосъчето, до последния ден, не уловиха нито една контракция).

Вече започнах и да се изнервям. В дните след термина пробвах да се движа много, да ходя нагоре-надолу, да катеря стълби, увеличих чашите чай от листа на малини на 3 и повече, пих чаша вино, хапнах люто, като последното доведе до интензивен рев и сополивене, но не и до друго.

Иначе всичко беше наред с бебето и лекарката ми беше спокойна и не ме накара да бързам, макар че спомена, че може и да се предизвика раждането. Попитах има ли място за притеснение това забавяне, тя каза, че не и то не пречи на плановете ми за раждане във вана, така че с Емил преценихме да чакаме естествения ход на нещата.

В последните дни поради други причини се наложи да изпратим Дребосъчето при баба му и дядо му. Липсата му ме натъжаваше и добавяше малко към напрегнатостта ми в последните дни.

Вече две поредни сутрини имах контракции от 4 до към 9 ч. сутринта, но в момента в който ставах с мисълта: „Ето, днес вече ще се ражда!“ всичко утихваше. За това, вечерта, след поредния запис на тонове, решихме да отидем да видим какво прави Дребосъчето. За мой голям ужас, същия следобяд той вдигнал висока температура. Посрещна ни отпуснат и трескав и с Емил веднага го грабнахме и топнахме в леген с вода, от което малко живна и решихме, че е слънчасал. Останахме за през нощта с мисълта на сутринта, ако държи температурата да го караме към педиатърката. Така между легени, кърпи с вода на челцето на Дребосъчето и мерене на температура, аз започнах да усещам, че май нещо става и контракциите ми започнаха да зачестяват.

Легнахме с изтощеното Дребосъче към 11 ч. като аз си нагласих телефона на хронометър и скачах да записвам на колко време са контракциите. Този път нямаше връщане назад, но пък работата беше нерегулярна и нещата закучиха на контракция от по 40-50 секунди през 5-6 минути. За разлика от предния път, когато се озовах в болницата прекалено рано и с 3 см разкритие, този път бях решена да не стигна там по-рано от необходимото. При всяка контракция ставах, клечах край леглото с разтворени крака и изправен гръб или пък се хващал за решетката на детското легло, леко увисвайки и мучейки си.

Да, този път хич не си траех, а си издавах звуци, които ми помагаха да преминавам през новата „вълна“. Не, не виках с изкривена от болка физиономия като по филмите. Просто лекичко си бучах, което ми помагаше много.

По някое време се почувствах зверски гладна и налазих едно кисело мляко и две круши. Запасих си стомахчето с мисълта, че вляза ли в болницата няма да припаря скоро до храна и вода, пък гладна мечка хоро не играе, каквото и да ми говорят лекарите!

И така до към 2.30 ч. когато контракциите изведнъж рязко зачестиха. Изчаках половин час, но и тогава останаха от едноминутна през минута, събудих Емил и решихме да се обадя на лекарката ми, която ми каза да тръгвам към болницата. Вдигнах Емил, оставихме Дребосъчето с баба му и двамата се натоварихме в колата.

За разлика от предния път сега шофьор беше Емил. Молех го да кара бавно, бавно… мислех, че ей сега ще влезем в Тина Киркова и дежурния доктор ще каже „3 сантиметра“ и този път ще почна да водя жестоки преговори да си ходя вкъщи. По пътя при всяка контракция заставах с гръб към движението и си мучах. Една беше толкова силна, а по радиото не си харесах никаква музика, че помолих Емил да запее нещо. Докато той захване нещо аз вече пеех с пълно гърло:

– ОоооооооО, бъди какъвто си! ОооооО, залягай и учи! Оооооу!

Така, с припяване на Тангра, стигнахме до последното денонощно магазинче преди Тина Киркова, където Емил слезе, за да ми вземе вода и шоколад. Не че бях гладна, но пък умирах за вода, може би защото знаех, че прекрача ли прага на болницата няма да ми дадат да си цоцна до края. Само че Емил се забави подозрително много, а мен ме заля поредната контракция. Засилих радиото, прегърнах облегалката на седалката и завиках с пълно гръло. След няколко минути бяхме пред болницата. Изчакахме още една контракция и звъннахме на входа. Да, болницата се заключва по това време 🙂 Усмихнахме се на портиерката и охранителя, които също с усмивка ни пратиха към приемния кабинет. Трябваше да изчакаме дежурната акушерка да се събуди и да дойде да отключи приемната. Дадох си документите. Казахме, че сме за водно раждане при едикоя си лекарка. Акушерката се зае да разбужда компютъра и се обади на спящия дежурен лекар да дойде да ме прегледа.

Пристигна един младеж или поне такъв ни се стори. Аз само се молех да каже някое число по-голямо от три, когато той заяви:

– Разкритието е…

…ще научите в следващата част, утре, че иначе ще прегреете от четене 😉
-> Втора част