Tag Archives: протест

Цената на живота

Докато протестирах в събота, се оглеждах за стари дружки, приятели от времената, когато бяхме ‘лапета и протестирахме за какво ли не, споделяхме еднакви идеи и интереси.

За мое най-голямо съжаление не открих в тълпата нито един от тях. От една страна имаше ужасно много хора, може да съм ги подминала… После започнах да си ги превъртам поименно. Тоя е женен, оня е женен, е то и аз съм, не е това причината да не са тук. Тия са с дете, ония – е, и аз съм, но го аутсорснах и ей ме. А на предходния протест за Витоша с Емил даже бяхме с Дребосъчето! И децата не могат да са пречка!

И тогава ми хрумна нещо, което не може да претендира да е аксиома, но е факт сред приятелите ми – всички те, днес са с кредити. Кредити за жилище, лизинги за кола, заеми за домакински уреди и т.н. и е факт, че не бяха на протеста.

Стана ми мъчно, като се замислих, че социалната ангажираност на индивида, споделянето на идеали и наличието на каузи, за които да се бори човек много често (не винаги) е обратно пропорционално на наличието на дългове. Или както вметна Wakeop „Кредита е като крепостничеството, значима кауза ти става собственото освобождение :)“

Та, тъжно ми стана. Сетих се за един мой любим разказ на Робърт Шекли – „Цената на живота“, който винаги си припомням, когато с Емил се замислим: „Абе, защо да не теглим един заем?!“ (пускам го в оригинал от The Project Gutenberg, не защото го няма на български, а защото се оказва, че в превода края е подменен…)

Cost of Living

If easy payment plans were
to be really efficient, patrons’
lifetimes had to be extended!


Carrin decided that he could trace his present mood to Miller’s suicide last week. But the knowledge didn’t help him get rid of the vague, formless fear in the back of his mind. It was foolish. Miller’s suicide didn’t concern him.

But why had that fat, jovial man killed himself? Miller had had everything to live for—wife, kids, good job, and all the marvelous luxuries of the age. Why had he done it?

„Good morning, dear,“ Carrin’s wife said as he sat down at the breakfast table.

„Morning, honey. Morning, Billy.“

His son grunted something.

You just couldn’t tell about people, Carrin decided, and dialed his breakfast. The meal was gracefully prepared and served by the new Avignon Electric Auto-cook.

His mood persisted, annoyingly enough since Carrin wanted to be in top form this morning. It was his day off, and the Avignon Electric finance man was coming. This was an important day.

He walked to the door with his son.

„Have a good day, Billy.“

His son nodded, shifted his books and started to school without answering. Carrin wondered if something was bothering him, too. He hoped not. One worrier in the family was plenty.

„See you later, honey.“ He kissed his wife as she left to go shopping.

At any rate, he thought, watching her go down the walk, at least she’s happy. He wondered how much she’d spend at the A. E. store.

Checking his watch, he found that he had half an hour before the A. E. finance man was due. The best way to get rid of a bad mood was to drown it, he told himself, and headed for the shower.

The shower room was a glittering plastic wonder, and the sheer luxury of it eased Carrin’s mind. He threw his clothes into the A. E. automatic Kleen-presser, and adjusted the shower spray to a notch above „brisk.“ The five-degrees-above-skin-temperature water beat against his thin white body. Delightful! And then a relaxing rub-dry in the A. E. Auto-towel.

Wonderful, he thought, as the towel stretched and kneaded his stringy muscles. And it should be wonderful, he reminded himself. The A. E. Auto-towel with shaving attachments had cost three hundred and thirteen dollars, plus tax.

But worth every penny of it, he decided, as the A. E. shaver came out of a corner and whisked off his rudimentary stubble. After all, what good was life if you couldn’t enjoy the luxuries?

His skin tingled when he switched off the Auto-towel. He should have been feeling wonderful, but he wasn’t. Miller’s suicide kept nagging at his mind, destroying the peace of his day off.

Was there anything else bothering him? Certainly there was nothing wrong with the house. His papers were in order for the finance man.

„Have I forgotten something?“ he asked out loud.

„The Avignon Electric finance man will be here in fifteen minutes,“ his A. E. bathroom Wall-reminder whispered.

„I know that. Is there anything else?“

The Wall-reminder reeled off its memorized data—a vast amount of minutiae about watering the lawn, having the Jet-lash checked, buying lamb chops for Monday, and the like. Things he still hadn’t found time for.

„All right, that’s enough.“ He allowed the A. E. Auto-dresser to dress him, skillfully draping a new selection of fabrics over his bony frame. A whiff of fashionable masculine perfume finished him and he went into the living room, threading his way between the appliances that lined the walls.

A quick inspection of the dials on the wall assured him that the house was in order. The breakfast dishes had been sanitized and stacked, the house had been cleaned, dusted, polished, his wife’s garments had been hung up, his son’s model rocket ships had been put back in the closet.

Stop worrying, you hypochondriac, he told himself angrily.

The door announced, „Mr. Pathis from Avignon Finance is here.“

Carrin started to tell the door to open, when he noticed the Automatic Bartender.

Good God, why hadn’t he thought of it!

The Automatic Bartender was manufactured by Castile Motors. He had bought it in a weak moment. A. E. wouldn’t think very highly of that, since they sold their own brand.

He wheeled the bartender into the kitchen, and told the door to open.

„A very good day to you, sir,“ Mr. Pathis said.

Pathis was a tall, imposing man, dressed in a conservative tweed drape. His eyes had the crinkled corners of a man who laughs frequently. He beamed broadly and shook Carrin’s hand, looking around the crowded living room.

„A beautiful place you have here, sir. Beautiful! As a matter of fact, I don’t think I’ll be overstepping the company’s code to inform you that yours is the nicest interior in this section.“

Carrin felt a sudden glow of pride at that, thinking of the rows of identical houses, on this block and the next, and the one after that.

„Now, then, is everything functioning properly?“ Mr. Pathis asked, setting his briefcase on a chair. „Everything in order?“

„Oh, yes,“ Carrin said enthusiastically. „Avignon Electric never goes out of whack.“

„The phone all right? Changes records for the full seventeen hours?“

„It certainly does,“ Carrin said. He hadn’t had a chance to try out the phone, but it was a beautiful piece of furniture.

„The Solido-projector all right? Enjoying the programs?“

„Absolutely perfect reception.“ He had watched a program just last month, and it had been startlingly lifelike.

„How about the kitchen? Auto-cook in order? Recipe-master still knocking ’em out?“

„Marvelous stuff. Simply marvelous.“

Mr. Pathis went on to inquire about his refrigerator, his vacuum cleaner, his car, his helicopter, his subterranean swimming pool, and the hundreds of other items Carrin had bought from Avignon Electric.

„Everything is swell,“ Carrin said, a trifle untruthfully since he hadn’t unpacked every item yet. „Just wonderful.“

„I’m so glad,“ Mr. Pathis said, leaning back with a sigh of relief. „You have no idea how hard we try to satisfy our customers. If a product isn’t right, back it comes, no questions asked. We believe in pleasing our customers.“

„I certainly appreciate it, Mr. Pathis.“

Carrin hoped the A. E. man wouldn’t ask to see the kitchen. He visualized the Castile Motors Bartender in there, like a porcupine in a dog show.

„I’m proud to say that most of the people in this neighborhood buy from us,“ Mr. Pathis was saying. „We’re a solid firm.“

„Was Mr. Miller a customer of yours?“ Carrin asked.

„That fellow who killed himself?“ Pathis frowned briefly. „He was, as a matter of fact. That amazed me, sir, absolutely amazed me. Why, just last month the fellow bought a brand-new Jet-lash from me, capable of doing three hundred and fifty miles an hour on a straightaway. He was as happy as a kid over it, and then to go and do a thing like that! Of course, the Jet-lash brought up his debt a little.“

„Of course.“

„But what did that matter? He had every luxury in the world. And then he went and hung himself.“

„Hung himself?“

„Yes,“ Pathis said, the frown coming back. „Every modern convenience in his house, and he hung himself with a piece of rope. Probably unbalanced for a long time.“

The frown slid off his face, and the customary smile replaced it. „But enough of that! Let’s talk about you.“

The smile widened as Pathis opened his briefcase. „Now, then, your account. You owe us two hundred and three thousand dollars and twenty-nine cents, Mr. Carrin, as of your last purchase. Right?“

„Right,“ Carrin said, remembering the amount from his own papers. „Here’s my installment.“

He handed Pathis an envelope, which the man checked and put in his pocket.

„Fine. Now you know, Mr. Carrin, that you won’t live long enough to pay us the full two hundred thousand, don’t you?“

„No, I don’t suppose I will,“ Carrin said soberly.

He was only thirty-nine, with a full hundred years of life before him, thanks to the marvels of medical science. But at a salary of three thousand a year, he still couldn’t pay it all off and have enough to support a family on at the same time.

„Of course, we would not want to deprive you of necessities, which in any case is fully protected by the laws we helped formulate and pass. To say nothing of the terrific items that are coming out next year. Things you wouldn’t want to miss, sir!“

Mr. Carrin nodded. Certainly he wanted new items.

„Well, suppose we make the customary arrangement. If you will just sign over your son’s earnings for the first thirty years of his adult life, we can easily arrange credit for you.“

Mr. Pathis whipped the papers out of his briefcase and spread them in front of Carrin.

„If you’ll just sign here, sir.“

„Well,“ Carrin said, „I’m not sure. I’d like to give the boy a start in life, not saddle him with—“

„But my dear sir,“ Pathis interposed, „this is for your son as well. He lives here, doesn’t he? He has a right to enjoy the luxuries, the marvels of science.“

„Sure,“ Carrin said. „Only—“

„Why, sir, today the average man is living like a king. A hundred years ago the richest man in the world couldn’t buy what any ordinary citizen possesses at present. You mustn’t look upon it as a debt. It’s an investment.“

„That’s true,“ Carrin said dubiously.

He thought about his son and his rocket ship models, his star charts, his maps. Would it be right? he asked himself.

„What’s wrong?“ Pathis asked cheerfully.

„Well, I was just wondering,“ Carrin said. „Signing over my son’s earnings—you don’t think I’m getting in a little too deep, do you?“

„Too deep? My dear sir!“ Pathis exploded into laughter. „Do you know Mellon down the block? Well, don’t say I said it, but he’s already mortgaged his grandchildren’s salary for their full life-expectancy! And he doesn’t have half the goods he’s made up his mind to own! We’ll work out something for him. Service to the customer is our job and we know it well.“

Carrin wavered visibly.

„And after you’re gone, sir, they’ll all belong to your son.“

That was true, Carrin thought. His son would have all the marvelous things that filled the house. And after all, it was only thirty years out of a life expectancy of a hundred and fifty.

He signed with a flourish.

„Excellent!“ Pathis said. „And by the way, has your home got an A. E. Master-operator?“

It hadn’t. Pathis explained that a Master-operator was new this year, a stupendous advance in scientific engineering. It was designed to take over all the functions of housecleaning and cooking, without its owner having to lift a finger.

„Instead of running around all day, pushing half a dozen different buttons, with the Master-operator all you have to do is push one! A remarkable achievement!“

Since it was only five hundred and thirty-five dollars, Carrin signed for one, having it added to his son’s debt.

Right’s right, he thought, walking Pathis to the door. This house will be Billy’s some day. His and his wife’s. They certainly will want everything up-to-date.

Just one button, he thought. That would be a time-saver!

After Pathis left, Carrin sat back in an adjustable chair and turned on the solido. After twisting the Ezi-dial, he discovered that there was nothing he wanted to see. He tilted back the chair and took a nap.

The something on his mind was still bothering him.

„Hello, darling!“ He awoke to find his wife was home. She kissed him on the ear. „Look.“

She had bought an A. E. Sexitizer-negligee. He was pleasantly surprised that that was all she had bought. Usually, Leela returned from shopping laden down.

„It’s lovely,“ he said.

She bent over for a kiss, then giggled—a habit he knew she had picked up from the latest popular solido star. He wished she hadn’t.

„Going to dial supper,“ she said, and went to the kitchen. Carrin smiled, thinking that soon she would be able to dial the meals without moving out of the living room. He settled back in his chair, and his son walked in.

„How’s it going, Son?“ he asked heartily.

„All right,“ Billy answered listlessly.

„What’sa matter, Son?“ The boy stared at his feet, not answering. „Come on, tell Dad what’s the trouble.“

Billy sat down on a packing case and put his chin in his hands. He looked thoughtfully at his father.

„Dad, could I be a Master Repairman if I wanted to be?“

Mr. Carrin smiled at the question. Billy alternated between wanting to be a Master Repairman and a rocket pilot. The repairmen were the elite. It was their job to fix the automatic repair machines. The repair machines could fix just about anything, but you couldn’t have a machine fix the machine that fixed the machine. That was where the Master Repairmen came in.

But it was a highly competitive field and only a very few of the best brains were able to get their degrees. And, although the boy was bright, he didn’t seem to have an engineering bent.

„It’s possible, Son. Anything is possible.“

„But is it possible for me?“

„I don’t know,“ Carrin answered, as honestly as he could.

„Well, I don’t want to be a Master Repairman anyway,“ the boy said, seeing that the answer was no. „I want to be a space pilot.“

„A space pilot, Billy?“ Leela asked, coming in to the room. „But there aren’t any.“

„Yes, there are,“ Billy argued. „We were told in school that the government is going to send some men to Mars.“

„They’ve been saying that for a hundred years,“ Carrin said, „and they still haven’t gotten around to doing it.“

„They will this time.“

„Why would you want to go to Mars?“ Leela asked, winking at Carrin. „There are no pretty girls on Mars.“

„I’m not interested in girls. I just want to go to Mars.“

„You wouldn’t like it, honey,“ Leela said. „It’s a nasty old place with no air.“

„It’s got some air. I’d like to go there,“ the boy insisted sullenly. „I don’t like it here.“

„What’s that?“ Carrin asked, sitting up straight. „Is there anything you haven’t got? Anything you want?“

„No, sir. I’ve got everything I want.“ Whenever his son called him ‘sir,’ Carrin knew that something was wrong.

„Look, Son, when I was your age I wanted to go to Mars, too. I wanted to do romantic things. I even wanted to be a Master Repairman.“

„Then why didn’t you?“

„Well, I grew up. I realized that there were more important things. First I had to pay off the debt my father had left me, and then I met your mother—“

Leela giggled.

„—and I wanted a home of my own. It’ll be the same with you. You’ll pay off your debt and get married, the same as the rest of us.“

Billy was silent for a while, then he brushed his dark hair—straight, like his father’s—back from his forehead and wet his lips.

„How come I have debts, sir?“

Carrin explained carefully. About the things a family needed for civilized living, and the cost of those items. How they had to be paid. How it was customary for a son to take on a part of his parent’s debt, when he came of age.

Billy’s silence annoyed him. It was almost as if the boy were reproaching him. After he had slaved for years to give the ungrateful whelp every luxury!

„Son,“ he said harshly, „have you studied history in school? Good. Then you know how it was in the past. Wars. How would you like to get blown up in a war?“

The boy didn’t answer.

„Or how would you like to break your back for eight hours a day, doing work a machine should handle? Or be hungry all the time? Or cold, with the rain beating down on you, and no place to sleep?“

He paused for a response, got none and went on. „You live in the most fortunate age mankind has ever known. You are surrounded by every wonder of art and science. The finest music, the greatest books and art, all at your fingertips. All you have to do is push a button.“ He shifted to a kindlier tone. „Well, what are you thinking?“

„I was just wondering how I could go to Mars,“ the boy said. „With the debt, I mean. I don’t suppose I could get away from that.“

„Of course not.“

„Unless I stowed away on a rocket.“

„But you wouldn’t do that.“

„No, of course not,“ the boy said, but his tone lacked conviction.

„You’ll stay here and marry a very nice girl,“ Leela told him.

„Sure I will,“ Billy said. „Sure.“ He grinned suddenly. „I didn’t mean any of that stuff about going to Mars. I really didn’t.“

„I’m glad of that,“ Leela answered.

„Just forget I mentioned it,“ Billy said, smiling stiffly. He stood up and raced upstairs.

„Probably gone to play with his rockets,“ Leela said. „He’s such a little devil.“

The Carrins ate a quiet supper, and then it was time for Mr. Carrin to go to work. He was on night shift this month. He kissed his wife good-by, climbed into his Jet-lash and roared to the factory. The automatic gates recognized him and opened. He parked and walked in.

Automatic lathes, automatic presses—everything was automatic. The factory was huge and bright, and the machines hummed softly to themselves, doing their job and doing it well.

Carrin walked to the end of the automatic washing machine assembly line, to relieve the man there.

„Everything all right?“ he asked.

„Sure,“ the man said. „Haven’t had a bad one all year. These new models here have built-in voices. They don’t light up like the old ones.“

Carrin sat down where the man had sat and waited for the first washing machine to come through. His job was the soul of simplicity. He just sat there and the machines went by him. He pressed a button on them and found out if they were all right. They always were. After passing him, the washing machines went to the packaging section.

The first one slid by on the long slide of rollers. He pressed the starting button on the side.

„Ready for the wash,“ the washing machine said.

Carrin pressed the release and let it go by.

That boy of his, Carrin thought. Would he grow up and face his responsibilities? Would he mature and take his place in society? Carrin doubted it. The boy was a born rebel. If anyone got to Mars, it would be his kid.

But the thought didn’t especially disturb him.

„Ready for the wash.“ Another machine went by.

Carrin remembered something about Miller. The jovial man had always been talking about the planets, always kidding about going off somewhere and roughing it. He hadn’t, though. He’d committed suicide.

„Ready for the wash.“

Carrin had eight hours in front of him, and he loosened his belt to prepare for it. Eight hours of pushing buttons and listening to a machine announce its readiness.

„Ready for the wash.“

He pressed the release.

„Ready for the wash.“

Carrin’s mind strayed from the job, which didn’t need much attention in any case. He wished he had done what he had longed to do as a youngster.

It would have been great to be a rocket pilot, to push a button and go to Mars.


Transcriber’s Note:

This etext was produced from Galaxy Science Fiction December 1952. Extensive research did not uncover any evidence that the U.S. copyright on this publication was renewed. Minor spelling and typographical errors have been corrected without note.

11 февруари 2012 г. Ден за протест срещу ACTA

Днес станах рано, противно на обичайните съботни дни. Предстоеше ми да ходя на протеста срещу ACTA.

Не съм имала колебания дали да ходя, а в рейса по пътя направо се окрилих! Качвайки се, само се огледах, за да разбера, че имам съмишленици, а до Орлов мост вече, беше тъпканица от анти ACTAвисти! Излкючително приятно усещане да седиш сред хора, да знаеш, че сте съидейници и кротко и радостно да се усмихваш.

Това ме накара да превъртя лентата от сутринта до това, какво бях чула в предаването на Григорови от Васил Гюров (Ревю) и един друг господин, явно представител на претендиращите за най-ощипани от „пиратите“ (сега проверих – Стефан Минчев – собственик на Александра груп холдинг).

Замислих се: винаги съм си купувала албумите на българските групи, които ме кефят. И въпреки това, съпоставяйки тиражите и продажбите на книги например, се чудя – какво значение има изобщо това за тях! Колко ли албума биха продали българските певци и групи, ако нямаше „злосторни-пирати“?! 200-300…1000 пряко сили, ако не са чалгаизпълнители?

Преди години, когато се кефех на Panican Whyasker и Анимационерите не пропусках техен концерт! Всеки месец ходех на поне 2 концерта в О!Шипка, гласях си джобните, само и само да мога да заделя левчета за концерт на някоя група. За концерти аз съм дала много повече, отколкото за една-две техни касетки! Аз тия хора съм ги хранила с ходенето си по концертите им, а и съм им благодарна за това! Едни от най-веселяшките ми спомени са именно от такива сборища, благодарение на това, че пеят 20-те си песни репертоар на живо.

Седнал г-н Гюров и той, с песни от преди 20 години да ми обяснява как го ограбваме. Колко албума е издал, за да му ги купя и да не реве, че го грабя? А колко концерта е направил? И дори да дръпна нещо негово (което няма да се случи никога, след като чух тия му изказвания) аз щях да му плащам с кеф всеки месец, за всеки концерт, който направи, за да пее тия си шепа авторски песни. Но специално за него – вече никога.

А дори ще оставя без коментар изказването на Стефан Минчев, че ако всичкото съдържание е свободно няма да остане съдържание… когато бях на 6 години се чудех кога ще свършат комбинациите от 8 ноти и няма да има повече музика…бях на 6! А, каза и че било нормално, че той пиратирал видеокасетки навремето, ама като се легализирали нещата той престанал да бъде пират, хмхм. Доколкото знам от Богомил авторските права в България са защитени със закон още от 1921 г. насам. Излиза, че той до някое време е имал правото да бъде пират, дори при наличието на закона, а ние нямаме право просто да споделяме. А и да не забравяме, че бивши пирати няма.

Изобщо… по въпроса имаше много смислени изказвания, лесно ще ги намерите в нета, да не дърдоря излишно 🙂 Ето само няколко снимки от днешния протест, пълната версия можете да видите във FB профила на Патиланско царство

В 11 ч. вече имаше хора, а не преставаха да прииждат нови.

Множеството се носеше напред,

а назад прииждаха още.

Маршът на свободните.

Червената шапчица е освободена от авторски права и е ACTA-free 🙂

Макар и зачервили бузи от студ, малки анонимчета не липсваха.

Ще има ли времетръс или ще попречим на властимащите да ни върнат в 1984?

И помнете: Съединението прави силата!

За планината и за равнината!

Няма да ви агитирам, няма да ви убеждавам.

Вие за себе си решете, къде ще бъдете утре, 18-ти януари, в 18 ч., за да повлияете на това, къде ще бъдат децата ви след 18 години.


Днес е ден на протест.
Искам да протестирам, но и не искам.
Не мога да престана да се ужасявам какви неща се случват наоколо. Искам да протестирам за Витоша, Рила и нейните пътеки, изчезващия облик на София, престъпността, корупцията, земеделците, които гледат как хора, които не знаят откъде се хваща лопатата живеят от техните субсидии… и всичко, в което сме затънали днес. Защо се сърдим на авторката изобразила страната като клекало?

Но и не искам да протестирам. Не искам за пореден път да съм участник в нечие чуждо представление, каквото се опитват да го направят. Едни ми напомнят за Жан Виденов и мизерията тогава, други за „революцията”на 1997-ма. Помним ги и двете, но втория тип хора са ми особено странни, по-скоро ми е странна избирателната им памет. Хора, които помнят заплатите по 3 долара, но са забравили продажбата на Балкан за левче, забравили са корабостроителниците и Плама Плевен. Забравили за политическия тХРуп, който ги употреби през 1997-ма, а по-късно ни обвини, че не го разбираме и млъкна. Пиявица, надушила момента се опитва пак да яхне хората. Не мога да съм на едно място с такъв човек и екипа му от 10процентчици, защото 10-те процента от еврофондовете са доста повече от 10-те процента, които те вземаха преди. А днес се иска и повече.

Вече не вярвам на никой от хората в бялата къща на края на пътеката от златни павета, уж водеща до приказния град Оз. Води, но само за хора, като тези, а града е приказка само за тях. Останалите живеем в клекалото, а не мисля че с протест ще излезем от там. Но може и да не съм права.

Княжевци излизат на протест в петък. Витоша е тръгнала на зле

Докато събота някои, информирани надлежно от Optimiced (поправка! Не било на 21 юни, а 12 юли! тепърва предстои, така че тренирайте), отидоха на вело и пешà обиколка на Витоша, ние с Емил Льонеберски и един приятел – Палечко – решихме да атакуваме челно. Това ще рече, че тръгнахме от Княжево с цел да стигнем Копитото пък после, ако можем и да се върнем.

Празник на музиката
Разтоварихме се в Княжево от трамвай 5, а там в градинката вече беше започнал Fête de la Musique. Ти момиченца се опитваха да пеят, не много успешно, но пък имаха куража да се изправят пред скромната си публика. Палечко взе да се присмива на напъните. Аз пък като свършиха се изръкоплясках най-силно в публиката. Сетих се как в едно чужбинско училище по повод края на учебната година всички ученици бяха приготвили номера – индивидуални и групови, музикални и театрални. Публиката – родители, братя и сестри пляскаха дори на най-зле представилите се. Може и да не го правиш добре, важното е да ти се вдъхне самочувствие и инициативност. Но да не се отплесвам!

Продължихме нагоре към станцията на отдавна затворения лифт (за него ще има отделна статия). За който не е ходил – веднага от спирката на трамвая започва гората и много пътеки нагоре, туристически пътеки. Да обаче в днешно време те са натоварени и изпълняват ролята на улици за новодомците в Княжево, минават през тях за по-напряко. Щеше ми се да играя на „вълчи очи“ с една джипка, но Емил ме дръпна.

Малко след бар „Шишарка“ пътеката изчезва, защо ли? Ами поредния прекрасен блок насред гората. Гледаш – горска масичка с пейки и изотзад се появява блок.
Последната горска пейка

От миналата година го гледам. Тогава заради изкопа алеята беше зарита с пръст, сега пръст няма, но и половината алея е изчезнала под оградата на блока.

път и ограда

Умът ми не го побира, целият този комплекс е насред парка! Къде им е пътя до там? Вероятно алеята ще бъде префасонирана за такъв. Кой разрешава това строителство? И до къде ще стигне то? До Копитото?

Дом накрая на града

Застрояването и нагоре по склона е сигурно, малко по-нагоре видяхме този подготвен за изсичане район:

Бъдеща къщурка

След още няколко метра виждам реакцията на този и подобните му случаи. На Княжевци им е писнало и по тона в писмото им съдя, че адски много им е писнало!

Писмото на хората от Княжево

Справедливият им, според мен, протест е насрочен за този петък – 27 юни 2008 ч., от 18 ч. Ако сте от Княжево не пропускайте, а дори да не сте, а ви е мъчно да гледате как гората се топи пред напиращите строежи в полите на Витоша – бъдете там! Това си е една Рила, едно Иракли, което се топи всеки ден пред нашите очи.

(Протест е имало и на 6ти юни, странно, не съм чула. Предполагам, че е бил публикуван новия устройствен план на квартала и, за това Княжевци са гневни, а и има защо. Примерите в София се множат, за последния разбрах от Dzver, застрояването е като чума дамусеневиди!)

Лифта към Копитото беше спрян, автобусните линии от Овча купел за Витоша също бяха закрити и дълги години тази част на Витоша пустееше. Някой да каже, че се лъжа, но последната ми информация е, че

навлизането с автомобили в парк Витоша е забранено през почивните дни,

изключение прави единствената маршрутка, отиваща до Златните мостове – номер 10. Аз съм убедена че е забранено!

Но действителността е друга.
Бягайки от мръсотията и шума в София жителите и пребиваващите в града се мятат на колите и емват по зигзачещия към планината път. И същите тези мръсотия и шум се изсипват на нищо не подозиращата Витоша.
Местността „Дендрариума“ например. Една (платена) публикация в Новинар представя възстановения миналата година „Дендрариум“ с пари по ФАР. Да мястото е чудесно направено, езерата са прекрасни, в едно от тях даже имаше патица. Лошото е, че нашенеца не пълни раницата, а пали колата натоварена с тенджери и бутилки и се вдига до там. В резултат мястото е пренаселено и шумно, големи фамилии са обсебили масите и поляните, вдигат шум, пият, ядат и накрая си тръгват, оставяйки камари с боклуци за чистене. Никой не си и прави труда да чете табелките пред дърветата и храстите. За цялата събота и неделя май само аз, Емил и Палечко научихме разликата между дърветата Явор и Ясен.

Побързахме да се махнем, само дето табела за Златните или Копитото не намерихме, нито пътеката и без да искаме се озовахме на натоварения от движение път за Копитото. На завоя движението беше запречено малко от две коли – нещо си прехвърляха в багажниците без да гасят двигателите…защо да го правят, те дърветата поглъщат всичко.


Малко след това подскочих стресната от един „звяр“, колкото страшен толкова и красив с големите си мустаци 🙂 Чудно животинче! Емил го подкара с една клечка към банкета, защото така на пътя щеше да стане на пихтия. Запраши в зеленото и не се видя.


Но пък ние видяхме, че всички са на Витоша, даже и варненци!

Варна в планината

Почти стигнали до Копитото се обърнахме към гледката надолу – поляни, поляни и всички окичени с по един метален бръмбар на тях!…

Кола на поляната

Нахалството тепърва щеше да добива нечувани размери. Подминахме телевизионната кула и тръгнахме към Момина скала, където мислехме да пием по бира. В тази част Витоша е страшно запусната. Някога с баба ходехме тук всяка събота и алеята беше огромна, застлана с чакъл и с канавки от двете страни. Откакто няма превоз до Копитото природата се захванала здраво. На места път просто няма, другаде тук-таме се показват остатъците от канавките.
На около 500 метра преди Момина скала се втрещихме:

Туристическа алея на Витоша

Човекът само дето не беше успял да си замъкне автомобила надолу по склона, до рекичката!!! Да не мрънка никой, че няма място в града за пешеходците! Те в планината превзеха алеите, та в града ли?!

На Момина скала беше лудница – от хора и коли, „туристи“ по джапанки и чехлички с токчета.
За сметка на тях, се разбра, че къмпингуването е крайно забранено и неполезно, хммммм…

Къмпингуването е забранено

Дойде време да слизаме. През Копитото и надолу. Пътечката е отбелязана с две бели линии и една черна по средата – това май е трудния маршрут. Но пък, ако сте пеша и тръгнете по него излизате на билото на съседния на Копитото връх, от където получавате невероятна панорама на телевизионната кула, София и Стара планина! А ако се заслушате, ще чуете грохота на колите долу. Ех защо хората не ги оставят там?

София отвисоко

Преди да свърша с разказа, държа да разкажа за Калинка. На Карпузов валог (малко преди Дендрариума се намира тази местност) спряхме да си хапнем сандвичите и на шапката ми се качи една калинка. Започна да прави кръгчета по периферията като да е Луната около Земята. Нещо й имаше на крилцето, защото обикаля, обикаля, пък разпери крилца. Обаче успяваше само с едното, отказваше се и започваше нова серия от обиколки.

Калинката калинка

И така взе разстоянието до Момина скала на стоп. Там слезе за малко на масата ни, разтъпка се и отново се разположи на шапото ми и пое с мен наобратно. Съвсем сериозно! Връщайки се в Княжево изведнъж сякаш оздравя, разпери крила за пореден опит и, о чудо, хвръкна нанякъде оставяйки ни в почуда пред поредното обявление за протеста за Княжевската гора.
Предполагам, че видяла красотите на Витоша и тя ще бъде на протеста в петък 🙂
Ние и едни младежи, които слизаха с нас надолу бяхме единствените, които свалихме по една торбичка с боклук отгоре (нашия си) . За мое съжаление няма как да присъствам в петък, но ако вие можете:
Петък, 27.06.2008 г., 18 ч. в читалище Братя Миладинови (което, ако не се лъжа го даваха в „Господари на ефира“, защото ще го бутат и него или нещо такова. Ми как няма, извършва подривна дейност 🙂 )

Ако Ви е било интересно, гласувайте в Свежо.