Tag Archives: природа

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Сготви си люляците!

ЛюлякПреди две години, докато търсех нещо съвсем различно из разни американски блогове, попаднах на рецепта, която много ме учуди и изненада:

Сироп от люляк

Авторката твърдеше, че от люляците в двора си прави прекрасен сироп, по нищо неотстъпващ на бъзовия. Бил се правел точно толкова лесно и бил толкова хубав колкото пресния си бъзов колега.

Тогава си обещах, че трябва да пробвам да направя такова нещо, макар да не бях правила никога дори такъв от бъз. Но хайде тая година, хайде следващата и така люляците все ми замирисваха, после прецъфтяваха и аз така и не успявах да спретна един сироп.

До тази година! В междупразничните почивни дни си направихме една кратка и приятна разходка извън София – до Подгумер. Него си го бяхме набелязали за разходка още от предното ни ходене по ония ширини, в Локорско. Мислехме, че там има манастир за разглеждане. Но хората бързо ни светнаха, че около иначе много хубавия манастир били направили лудница и сега той не работел. Продължихме още нагоре по хълма след селото, където започна вилната зона. Хората с информацията за лудницата ни казаха, че има някъде вирче с водопад, но бяха объркали ляво с дясно в инструкциите и така и не стигнахме до водопада. Някъде по пътя паркирахме колата и продължихме нататък. Вървейки си набелязвах безстопанствени храсти люляк за сироп.

Не е стръмно, горичката е приятна, макар и пълна с боклуците на виладжиите. Стигнахме до една полянка със здравец и всякакви горски гъбки, дето не ги знаем. Тамън отворили биричките обаче, усетихме дъждовни капки, някъде в далечината страховито загромолиха облаци и решихме да вдигаме стана. Мястото си го запазваме за последваща разходка. Хубаво е, а има и още нататък за разходка. (още снимки на гъбки и тревички в края)

масловка

Вече вкъщи, отворих интернета, за да намеря рецептата. Не намерих точно онази, от преди две години, но подбрах една:

1 чаша цветчета от люляк

1 чаша захар

1 чаша вода

Разтваряте захарта в стоплената вода и разбърквате докато се разтвори. Добавяте цветчетата (само цветчетата, без нищо зелено) и оставяте да ври на бавен огън за 10 мин. Можете да добавите кулинарна боя или няколко капки от сладко от боровинки за цвят. Прецеждате и чакате да се охлади. Сервира се разреден с вода или си го ползвате за други цели.

Това беше простичката рецепта и реших да я следвам едно към едно. За миг да се откажа, защото потърсих и в български блогове и Йоана споделяше, че не е добила вкуса (нейната рецепта е друга), ама си казах – така или иначе все не ми се получават нещата та, дори и тоя път да не стане, ще съм пробвала! Единствено не разбрах, защо да е толкова важно да не оставям и една дръжка да пада в сиропа, но се съобразих.

Какво стана се вижда на снимка и вкус! Сиропът е идеален! Люляков вкус отвсякъде, побран в не-гъст сироп. Само дето 5-те капки боровинково сладко бяха малко, за да оцветят сиропа качествено, а когато се разреди и с вода съвсем никакъв оттенък не остава.

В заключение – ако ви е останал някъде непрецъфтял люляк, хващайте го и го правете на сироп – фасулска работа е, а е много вкусен 🙂

Снимки и красинки:

Впечатлиха ме предимно гъбките – не разбирам, не бера и не яда, не го правете и вие, ако сте като мен!

Натъкнахме се на ето тази гъбка, която приличаше на сърнела, ама доколкото четох е най-малкото безобиден неин двойник, ако не и по-лошо…

Двойник? Двойник?

Самодивски кръг от челядинки.

Самодивски кръг от вероятни челядинки

 

Открийте незабравката:

Незабравка

 

Отново масловки. Емил си понабра и похапна малко, но после го стресирах с четене и не довърши…

Масловки пак

Тези не ги знам, но бяха симпатични:

Незнайни гъбки

Къде беше Ван Гог да ни изрисува полетата от люцерна и градски пейзаж?!

Люцерни полета

 

 

 

 

Пирин и неговите писти

Някога, преди много години, когато бях 5-6 клас и даже вече не си спомням кога точно е било, от училище отидохме на екскурзия в Банско. То тогава беше едно село. Не си спомням много неща да сме видели – заведоха ни до църквата, музеите на Неофит Рилски и Вапцаров, заведоха ни да видим какво е тепавица, разгледахме архитектурата на централния площад и в общи линии това беше.

Настаниха ни в един от броящите се на пръстите на едната ръка хотели, който беше май и най-новия и гъзарски – Стражите. Беше направо прекрасен, спомням си, че бяхме три съученички в мезонет! Засилих се да се друсна на леглото и, както се метнах се чу храс! Оказа се, че няма пружина отдолу, а някаква дървена скара – новост, която още не знаех, че е измислена.

След като преспахме, а един съученик беше откаран в болницата в Разлог, заради алкохолно отравяне с вино и опит да се набута в раклата в стаята си, на следващия ден ни откараха с автобус извън града, някъде в подножието на планината, на една поляна с кръчма край реката. Беше приказно място, хапнахме, човек от БТС ни изнесе лекция за планината, разказа ни как нагоре след цял ден и повече се ходело до хижите Бъндерица, Академика, Вихрен  и чак връх Тодорка. Но всичко било туристически пътеки, а ние дребосъците няма как до никъде да стигнем така.

Останахме си с мечтата за митично изкачване нагоре.

И да беше останало така! Но не би.

След хубавото изкарване на Elevation Fest, дойде събота, в която се наспахме хубаво докъм 10 ч. , лежерно пихме кафе в Добринище и се чудихме до къде да отидем. Имаше малка особеност в състава на компанията, която не позволяваше да правим истински планински преход, пък и за такъв се бяхме сериозно успали. В крайна сметка се натоварихме на колите и тръгнахме към х. Вихрен. Отдавна слушам и се възмущавам на мащабното строителство по планините ни и се изненадах от доста неща по пътя.

Като за начало, минахме през Банско, и пътьом, приятелите ни, ни показаха къде се намира хотел Стражите – някога на самия край на града, сега си беше направо погълнат от околните постройки. Предполагам и никога няма да разбера коя е била поляната с кръчмата край реката и най-вероятно също е потънала сред  хотели и къщи. Продължихме нагоре в планината и все очаквах пътя поне от асвалтов да стане чакълест и еднолентов, но това така и не се случи. Наистина, предпочитам да нямам възможността да видя много места, отколкото да са толкова достъпни, колкото сега и то с кола.

Първо спряхме на гордостта сред пистите – Томба. Огромна и страшна писта, свършваща на Бъндеришка поляна Бъндеришки гьол за изкуствен сняг. Доколкото знам едно време е било наистина прекрасна поляна, но нали местните и те деца гледат, а поляната гърла не храни, поне според царящото разбиране за нещата от живота…

За мое огромно съжаление отново се натоварихме на колите и продължихме по асфалта още по-нагоре изведнъж се оказа, че паркирахме пред Байкушевата мура. Точно паркирахме. Значи и до нея се стигало с кола…

Като я гледах такава огромна и величествена се сещах за Рим, Колизеума, за Св. София в Истанбул, все нейни връстници… Зачудих се и колко ли са полезни за нея спиращите в подножието й и подминаващи я коли, газовете, които те изпускат и увеличения човекопоток край корените й. Дали ще доживее да я видят пра-пра внуците ми или не?

А поникналите растениица по клоните й ми напомниха на  комерсиалния Аватар и се зачудих, дали няма да дойде ден, когато ще е прчка за новата писта и ще се наложи да бъде „преместена“…

Алтернативен живот на планета "Байкушева Мура"

Алтернативен живот на планета "Байкушева Мура"

До Мурата е караван-плаца, където има хапване и може да се опънат палатки. Можете да починете и в х. Бъндерица. Ние избрахме второто, поради пренаселеността на първото място. Тамън кебапчетата си дояждаше Петър Стоянов, който ни отстъпи масата си. Досърбя ме да го питам туй-онуй, ама нейсе, нали в планината всички сме туристи.

След като починахме пак на колата се „метнахме“ до Шилигарника. Писти, писти… Имам още една представа за пистите от едно време – едно лято, нашите не се бяха доредили до карта за морето и отидохме на Пампорово. Една от най-прекрасните ми ваканции – тучно зелени писти, осеяни с прекрасни, червени, лъщящи на слънцето диви ягоди.  Толкова диви ягоди накуп не съм яла повече в живота си.

Е, на Шилигарника имаше…нямаше ягоди, нямаше и зеленина. Не съм специалист, но не мисля, че една писта трябва да изглежда като лунен пейзаж през лятото.

Шилигарника или Луната?

Пясък и камъни и тук таме поникнл райграс, поливан с пръскачка пред чайните. Дали така трябва да изглежда планината?

Райграс на мястото на веригите от камиони

Е, Нона днес предложила да се узаконят незаконните писти на Юлен над Банско… Мда, после ще се чудят, защо на пролет реката залива с камъни хотелите им. Между другото Нона може да се похвали с нещо пред ЕС – може да няма канализация в цяла София, но горе на дъното на Шилигарника има! (сериозно, няма майтап! Шахтата можете да я видите и на по-горната снимка на пистата, в долния ляв ъгъл)

Канализационна шахта на дъното на Шилигарника

Та така, щеше ми се да нямах възможността да видя тези неща, защото го направих нечестно спрямо Планината. Но ще се върна там. Ще се върна без кола. Искам да стигна до всички тези кътчета благодарение на двата си крака и дишайки смолата на боровете. Въпросът е дали Шилигарника и Томба няма да пожелаят да слязат при Мохамед хората от Банско, Разлог и Добринище (последните за сега, не са зле и им пожелавам никога да не направят писти в близост и да си останат спокойно място).

Обществен враг

В неделя успяхме да забегнем към Лакатник. Рекичка, тревичка, скали и красоти. И не щеш ли по постелката изведнъж съзирам нещо да търчи:

Мисля, че това е вилнеещата тези дни гадинка, наречена „кърлеж“. Приятели и познати се оплакват напоследък от срещата с него (дебнел дори в Борисовата градина). И, с риск кръвожадно да ми скочи отгоре,  снимах този тук. Ако това е кърлеж, то е и пръвият, който виждам в живота си и се чудя как се върнахме без ни една такава приставка по телата си от там. Та оглеждайте се! Вампирите дебнат и лазят отвсякъде!

Да хвана гората

От време на време наистина ми иде да хвана гората! На толкова много неща не ми харесва подредбата, толкова неща не са така както ми обясняват, че са, че ми иде да си взема нещата в една торбичка и да отида сред птичките и тревичките, дърветата и дивите зверове, в гората.

Да обаче онзи ден, в понеделник, гледах интервю на господин ви Стефан Юруков, дето е председател на държавната агенция по горите, в късната емисия на новините на БНТ.

Интервюто го гледайте овреме, че БНТ не си пази дълго новините на сайта и след месец сигурно вече няма да е достъпно. Превъртете новините някъде до към 6-та минута и нататък. Много интересно интервю! Толкова интересно и изчерпателно, толкова честно казано и споделено, че просто нямам какво друго да добавя.
Всичко се прави в интерес на природата и хората. Заменяме някакви чукарливи планински върхове и песъчливи хълмове – за какво са й на държавата тия боклуци?! Заменяме и занемарени паметници, за които не може да се грижи държавата, та да го правят загрииииижени частници. Изобщо – идилия хора.
Пък ако почне сеч, новите собственици ще дават пари за „компенсационно залесяване“…тепърва ще си гледаме гори демек – млади и по наш тертип, не както са расли преди 100-200 години- криви и без ред, както си искат.

Така де, стига съм философствала.
За какво в крайна сметка са ни толкова много държавни гори? „Мисъл за хората“ е отговора. Кой ще остане да работи, ако всички, които мислят като мен вземат, че вземат и хванат гората?! А, питам ви аз.

П.П. А да, сетих се за една много хубава статия на Богомил Ветров по този повод:„Националните кампании – гавра с обществото?!“ и т.н. от него кампания „Пясъчник за нашите деца“