Tag Archives: права

Еболата има ли почва у нас?

Вкъщи сме гoлеми фенове на апокалиптичните сценарии и често си чертаем планове какво ще правим, ако изведнъж мнозинството хора станат зомбита, избухне трета световна война, свърши петролът и светът, какъвто го познаваме се разпадне. Ей такива неща 🙂
Всъщност нещата едва ли биха протекли драматично, като в „28 дни по-късно“ или „Живите мъртви“. Май е далеч по-вероятно всичко да стане тихо и спокойно и да се развива в дълъг период от време. Бих била луда да си мисля за филмови простотии, но все пак големи епидемии далеч не са непознати на човечеството. Една такава е и тази от ебола, която тихо и кротко си дълбае цяла година в няколко страни от Африка. Не бих се поддавла на психоза, но все пак си задавам въпроса:

Дали би стигнала до тук? A aко стигне, какво?

Онзи ден попаднах на статия, че ебола не застрашава страни с модерна система за обществено здравеопазване (предполага се тези в Западния свят), така че няма от какво да се притесняваме.  Прочетох статията малко преди да разбера, че в една такава страна – Испания – болницата, в която почина първият им болен, се е заразила сестра  от персонала. Както стана ясно по-късно – заради липсата на инстуктаж и подценяване на ситуацията. Та какво остава за нас, където дълбоко се съмнявам да имаме здравеопазване на испанското ниво?

Ето какво:


Сутринта отидох до лаборатория, за да си направя кръвна картина. Влизам аз в лабораторията – стая в къща, не много блестяща и представителна, ама айде. Виждате, от раз започнах с компромисите.
Викам си: „Те, инструментите са еднократни“. Лелята пожелава първо да платя, а чак след това да пристъпим по същество. Вадя аз паричките, омачкани и мръсни банкноти, минали през незнайно колко и какви ръце. Разплащаме се, издава ми бележка и после става, за да мине от другата ми страна, където са банчиците за кръв и еднократните игли. Не мие ръцете и хваща със същите тези ръце буркана, в който има памук, взема малко и посяга към спирта…

– Ама извинете! Няма ли да си сложите ръкавици?! – подскочих аз изненадано и ужасено.
– Ами… те са за мен само – започва да обяснява.
– За Вас, за мен!
– Да, щом искате ще си сложа. Просто не ми е удобно с тях. – Аз мълча, докато сухо я гледам как вади от кутийката и слага с неохота от еднократните ръкавици.
После е ясно – бодна ме така, че да ми се образува неприятно топче на мястото. Ей така, може би, за да си знам и да не се правя на хитра много много следващия път.
Даже не съм сигурна, че пак не може да ми лепне нещо така – със сложени от немити ръце ръкавици и памук в отворен буркан на неизвестна възраст. Така се предават болести, всякакви малки и безобидни, големи и гадни. Не съм медицинско лице, но ми се струва, че, дали ще е бум на хепатит или експлозия от ебола, е все тая. С такова ниво на специалистите и липса на настоятелност от страна на пациентите (малцина биха възразили, като мен, а и аз първо се замислих дали да искам ръкавици) такива болести и зарази ще си измаршируват из милата ни Родина абсолютно необезпокоявани, като на парад.

Реклами

Случка в парка

Мина повече от седмица, откакто ми се случи, това което ще ви разкажа сега. В интерес на истината много се колебах, дали да го публикувам. Вчерашната публикация на Богомил Ветров ме накара и аз да разкажа, за моите впечатления от нашата полиция. И така, това се случи по миналата събота:

Не знам за какво протестират полицаите! Знам, защо не се чувствам съпричастна към тях. Заради това, на което станах неволен свидетел в събота, в парка, докато разхождах Дребосъчето и се виждах с приятели. Седим си ние на детската площадка и се наслаждаваме на хубавото време. Мъжете отидоха за бира, майките с децата останахме на площадката. Идват по едно време група младежи на по 20-ина години. Отиват в единия край на градинката и, още неседнали, от шумата изскачат двама полицаи, единият даже без шапка, но за сметка на това с татуировка (както разбрах по-късно). Там, откъдето дойдоха, нямаше нищо, за това предположих, че цял ден са дебнали да стане нещо. Аз, като една майка-орлица мятам по един зъркел натам, да не би да стане опасно за детето. Виждам, че се искат лични карти за проверка. Стандартната процедура, младежите май не питат защо им се иска, виждам, че се бъркат да вадят. Дават ли, не дават не знам, защото поглеждам към по-спокойната част на градинката. И в следващия момент чувам викове. Обръщам се за да видя, че полицаите натискат едното момче надолу и искат да му сложат белезници. Той пък крещи и пита защо го арестуват. Не виждам добре от едно хълмче, но момчето вика да не го ритат, защо му настъпили топките. Много се притесних. В крайна сметка не искаш такива неща да стават когато си на детската площадка.

Почвам да се нервя и бунтувам, че пред мен се упражнява насилие. Все пак, ако има проблем с момчето да го задържат тихо и кротко, а не да го блъскат, да му крещят и викат, все неща, които не ми се струват правомерни и то пред погледа на деца, на които трябва после да обяснявам, че „Чичко полицай е добър! Ако някога се изгубиш или стане нещо винаги се обръщай към него“. Кажете ми как, ако детето ми е в съзнателна възраст, да му обясня какво прави чичко полицай точно в тоя момент?! Няма да мога!

Сценката стана изключително грозна, когато видях, че единия полицай дори тръгна да посяга на момичето в компанията. Почувствах се разкъсана между това да грабна Дребосъчето и да се махаме за неговата безопасност или, напротив, точно с него на ръце да отида при органите на реда и да ги питам какви са тези изпълнения на детската площадка и какво налага агресивното им поведение към задържания. За късмет, нашите мъже се върнаха :–Р и, за моя радост, решиха да проверят какво става, та почти нямаше нужда да казвам: „Ходи, щото като ги гледам как се държат, утре това може да се случи и на Дребосъчето!“.

Оказа се, че големият престъпник проснат по очи е „дилър“ и е заловен с един коз. Полицаите малко се кротнаха в присъствието на интересуващи се какво става граждани. Пристигнаха още трима полицаи, после една кола с още двама блюстители на реда, после цял микробус и поемно лице. Всичко това с много викове, очевидно превишаване на… как се казва….служебната власт, 8 човека и две коли. Всичкото това за един коз (не казвам, че не е извън закона!) докато през това време някъде из града са ограбвали нечии дом като моя и после, на този някой са му казали да се разходи, да си потърси вещите по заложните къщи. Откараха само момчето-дилър, което най-вероятно в скоро време ще си има вече и досие и нечисто свидетелство за съдимост. То ще бъде отчетено в статистиките, докато моето дело за нещата, които не си намерих беше закрито.

Тази събота ми се развали настроението краткосрочно. Дългосрочно видях, че ще ми е много трудно да възпитам гражданин, който търсейки правата си няма да изяде няколко палки, просто защото пита.

Защитен: Възпряни

Съдържанието е заключено. За да го разгледате, въведете паролата си отдолу:

Новите лунатички

Лунатичка

Лунатичка

Годината беше 3026-та. И последната ракета подмина Луната и се стрелна в дълбините на Космоса. Един историк седеше край илюминатора. Опита се да види следи от поселение на земния спътник, но такова нямаше. Периодиката от преди век говореше за революцията, революция във всяко едно отношение – групата на така наречените „лунатички” замина за земния спътник, където да постави началото на новия строй, този на феминистките. Малко след установяването на Луната обаче комуникацията с колонията се беше загубила. Новите жители на Луната бяха решили да скъсат с нишите си предци. И долу ги забравиха.
Историкът се замисли. Какво ли е станало с тях? По повърхността не се отличаваха дори надгробни кръстове…

__________________________________________________________

Ужасена съм просто. Не разбирам хората, наричащи се феминисти/ки. Просто не мога.
Преди две-три седмици четох статия на една от тях – epistemic murk, а после и статия на Енея. За това реших, че е добре от време на време да се чуе и друго мнение. А малко или много, поради войнствеността на феминистките то не смее да нададе глас, защото най-често тия хора ги изяждат с парцалите.

Матките и демографската криза

Хора сме, имаме интелект. Не мога да разбера какво кара този тип жени да си мислят, че като имат интелект от това следва да са над природните закони? „Мислиш” не е равно на „ние сме над репродуктивните процеси в природата”. Видиш ли, ще цитирам Енея:

„Защо женската сексуалност е всичко, женският интелект е нищо?
Защо????
Защо на жената се гледа като на репродуктивно средство?”

И ще запитам в отговор:
Защо женският интелект е всичко, а репродуктивните ти способности са подробности от пейзажа??? Даже ненужни подробности от него – тук пак ще цитирам Енея: „Изпитвам желание да се заема с генетиката само, за да измисля начин да се създават деца, без да има нужда да преживяват 9 месеца в нечие тяло.“
Как си представя една феминистка, че се е пръкнала на тоя свят?! В епруветка ли? Айде стига, че зададох много въпроси.
Излизат ми с довода, че мъжете и всички с „промити от тях мозъци”, приватизират матките им и свеждат жените до разплодни крави. Добре бе аджеба, ми мъжете какви са тогава!
Хайде да направим едно дружество против възприемането на мъжете само като

„бикове за разплод”

Защото и те могат да имат против, милиардите жени, които забременяват, да ги ползват само за спермата им и да ги изцеждат до последния сперматозоид, само, за да си имат дете. А, а? Какво ще кажете. Защото не е като да не ползват за разплод мъжете, колко деца се раждат годишно…минутно. И какво излиза, че всички тия хора са плодящи се крави и бикове?
Което автоматично ме докарва до най-умопомрачителния извод относно феминистките – за тях да родиш, да се размножиш, както правят всички живи същества е гнусно, отвратително и няма никакъв смисъл в това…деяние.

Течението, което някога се е борило за социално, политическо и икономическо равенство, се е изродило. Защо днес не се борите за правата на жените в Афганистан, на индийките, които ги давят още при раждането, защото са момичета, или пък на обрязваните сомалийки? Ааааа това били човешки права! По интересно ни е за минижупите, прахосмукачките и сексизма!
Едно от нещата, за които някога сме се борели е било да имаме правото да избираме да родим или не. Сега обаче ми се обяснява, как едва ли не феминистките се борят от името на всички жени да извоюват за нас правото да не раждаме.
Не, не смятам, че жените на всяка цена трябва да раждат. Но за мен е ненормално някой да ми обяснява как това е натрапена роля на жените! Благодаря, ама не ми трябвате вие и вашата помощ госпожи феминистки, госпожици.

С фанатизма си не усещате как правите това, в което обвинявате другите – приватизирате матките на всички жени. Позволявате си да говорите за жените, от името на цялото женско племе, не само тези, които са на вашето мнение, ами и тези, които смятат, че е в реда на нещата да имат семейство. Приватизирате матките ни, уважаеми феминистки! В убедеността в собствената си правота ставате едни фашистки, налагащи мнението си без да давате право да вирее чуждо, нищо повече и нищо по-малко.

Не, аз не искам да възпроизвеждам нацията. Аз знам, че искам след себе си да оставя нещо, нещо трайно. Какво извинете остава след нас? Не всеки печели Нобелова награда, не всеки става космонавт. А кой може да назове повече от двама? Колко имена са останали от античността и с колко информация разполагаме за тях? Какво сме ние, ако не една фабрика за лайна? Ядем, работим, спим, творим от време на време и после пак ядем…и произвеждаме изходен продукт. Истината е, че ние сме едни прашинки, измет на лицето на Земята, която никой няма да помни година-две след като си отидем и единствения начин да оставим нещо след себе си е да извършим гнусното според вас деяние – да родим, да се възпроизведем и нейсе – да предадем жизнения си опит (интелекта, на който толкова държите) на съществото, което ще създадем по един единствен начин – като се оплодим с г-н разплодния бик. Съжалявам, това е положението. Произвеждаме тор и ставаме на тор и единствения ни шанс да се издигнем над смърдящата купчина е този. Убедена съм, че някой ден количественото натрупване ще доведе до качествено израстване и нечие дете, продукт на нефеминистите, ще прелети покрай Луната, а лунатиците ще си останат там, но не и в историята. Те са обречени на забрава.
_________________________________________________________

Да, по времето когато последния кораб мина покрай Луната, там нямаше нищо. Сто години по-рано лунатичките получиха всичко, което желаеха. И после се разотидоха.

Ако пък сте съгласни с мен или пък не, кажете си го тук в Свежо 🙂

За едната идея

Може да сте забелязали, че най-накрая си лепнах и аз един Криейтив Комънс лиценз. Мислех да го направя в момента, в който научих, че съществува подобно нещо и още преди да прочета историите на Нож и виличка и Еленко. Историите им са много интересни и поучителни, а Еленко (чийто блог чета отскоро) дори води дело срещу в. 24 часа.
Моята история, която ще разкажа е малко по-различна и недоказуема. И тя е причината да си сложа лиценза. Не защото съм скръндза и скруджарка, но и аз като всеки нормален човек имам някакво чувство за справедливост. Ето защо:

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски – да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта – бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество – да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия – съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер – дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми – млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България…

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение – организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея – Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си… Колко по нашенски…

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:“Ей те това е благодарение на мен!“ Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек 🙂