Tag Archives: Пирин

Пирин и неговите писти

Някога, преди много години, когато бях 5-6 клас и даже вече не си спомням кога точно е било, от училище отидохме на екскурзия в Банско. То тогава беше едно село. Не си спомням много неща да сме видели – заведоха ни до църквата, музеите на Неофит Рилски и Вапцаров, заведоха ни да видим какво е тепавица, разгледахме архитектурата на централния площад и в общи линии това беше.

Настаниха ни в един от броящите се на пръстите на едната ръка хотели, който беше май и най-новия и гъзарски – Стражите. Беше направо прекрасен, спомням си, че бяхме три съученички в мезонет! Засилих се да се друсна на леглото и, както се метнах се чу храс! Оказа се, че няма пружина отдолу, а някаква дървена скара – новост, която още не знаех, че е измислена.

След като преспахме, а един съученик беше откаран в болницата в Разлог, заради алкохолно отравяне с вино и опит да се набута в раклата в стаята си, на следващия ден ни откараха с автобус извън града, някъде в подножието на планината, на една поляна с кръчма край реката. Беше приказно място, хапнахме, човек от БТС ни изнесе лекция за планината, разказа ни как нагоре след цял ден и повече се ходело до хижите Бъндерица, Академика, Вихрен  и чак връх Тодорка. Но всичко било туристически пътеки, а ние дребосъците няма как до никъде да стигнем така.

Останахме си с мечтата за митично изкачване нагоре.

И да беше останало така! Но не би.

След хубавото изкарване на Elevation Fest, дойде събота, в която се наспахме хубаво докъм 10 ч. , лежерно пихме кафе в Добринище и се чудихме до къде да отидем. Имаше малка особеност в състава на компанията, която не позволяваше да правим истински планински преход, пък и за такъв се бяхме сериозно успали. В крайна сметка се натоварихме на колите и тръгнахме към х. Вихрен. Отдавна слушам и се възмущавам на мащабното строителство по планините ни и се изненадах от доста неща по пътя.

Като за начало, минахме през Банско, и пътьом, приятелите ни, ни показаха къде се намира хотел Стражите – някога на самия край на града, сега си беше направо погълнат от околните постройки. Предполагам и никога няма да разбера коя е била поляната с кръчмата край реката и най-вероятно също е потънала сред  хотели и къщи. Продължихме нагоре в планината и все очаквах пътя поне от асвалтов да стане чакълест и еднолентов, но това така и не се случи. Наистина, предпочитам да нямам възможността да видя много места, отколкото да са толкова достъпни, колкото сега и то с кола.

Първо спряхме на гордостта сред пистите – Томба. Огромна и страшна писта, свършваща на Бъндеришка поляна Бъндеришки гьол за изкуствен сняг. Доколкото знам едно време е било наистина прекрасна поляна, но нали местните и те деца гледат, а поляната гърла не храни, поне според царящото разбиране за нещата от живота…

За мое огромно съжаление отново се натоварихме на колите и продължихме по асфалта още по-нагоре изведнъж се оказа, че паркирахме пред Байкушевата мура. Точно паркирахме. Значи и до нея се стигало с кола…

Като я гледах такава огромна и величествена се сещах за Рим, Колизеума, за Св. София в Истанбул, все нейни връстници… Зачудих се и колко ли са полезни за нея спиращите в подножието й и подминаващи я коли, газовете, които те изпускат и увеличения човекопоток край корените й. Дали ще доживее да я видят пра-пра внуците ми или не?

А поникналите растениица по клоните й ми напомниха на  комерсиалния Аватар и се зачудих, дали няма да дойде ден, когато ще е прчка за новата писта и ще се наложи да бъде „преместена“…

Алтернативен живот на планета "Байкушева Мура"

Алтернативен живот на планета "Байкушева Мура"

До Мурата е караван-плаца, където има хапване и може да се опънат палатки. Можете да починете и в х. Бъндерица. Ние избрахме второто, поради пренаселеността на първото място. Тамън кебапчетата си дояждаше Петър Стоянов, който ни отстъпи масата си. Досърбя ме да го питам туй-онуй, ама нейсе, нали в планината всички сме туристи.

След като починахме пак на колата се „метнахме“ до Шилигарника. Писти, писти… Имам още една представа за пистите от едно време – едно лято, нашите не се бяха доредили до карта за морето и отидохме на Пампорово. Една от най-прекрасните ми ваканции – тучно зелени писти, осеяни с прекрасни, червени, лъщящи на слънцето диви ягоди.  Толкова диви ягоди накуп не съм яла повече в живота си.

Е, на Шилигарника имаше…нямаше ягоди, нямаше и зеленина. Не съм специалист, но не мисля, че една писта трябва да изглежда като лунен пейзаж през лятото.

Шилигарника или Луната?

Пясък и камъни и тук таме поникнл райграс, поливан с пръскачка пред чайните. Дали така трябва да изглежда планината?

Райграс на мястото на веригите от камиони

Е, Нона днес предложила да се узаконят незаконните писти на Юлен над Банско… Мда, после ще се чудят, защо на пролет реката залива с камъни хотелите им. Между другото Нона може да се похвали с нещо пред ЕС – може да няма канализация в цяла София, но горе на дъното на Шилигарника има! (сериозно, няма майтап! Шахтата можете да я видите и на по-горната снимка на пистата, в долния ляв ъгъл)

Канализационна шахта на дъното на Шилигарника

Та така, щеше ми се да нямах възможността да видя тези неща, защото го направих нечестно спрямо Планината. Но ще се върна там. Ще се върна без кола. Искам да стигна до всички тези кътчета благодарение на двата си крака и дишайки смолата на боровете. Въпросът е дали Шилигарника и Томба няма да пожелаят да слязат при Мохамед хората от Банско, Разлог и Добринище (последните за сега, не са зле и им пожелавам никога да не направят писти в близост и да си останат спокойно място).

Advertisements

Да се радваме ли?

Вчера се разбра, че генерален директор на ЮНЕСКО ще бъде за първи път жена и то българка. Радост за феминизма и радост за българите. За някои сред последните остава и малко киселото чувство, че където е текло пак ще тече, но все пак – българин.

Чудя се и аз дали да се радвам. Иска ми се да вярвам, че като ще имаме „наш човек” за глава на ЮНЕСКО, ще имаме повече шансове за опазване на културното ни и природно наследство и не само това, което е включено в списъка на организацията, ами на всичкото.

Защото сега нещата и с двете са плачевни. Преди година например окепазихме Ивановските скални църкви, включени в списъка на ЮНЕСКО – две гаменчета, след пийване издялаха лицата на светиите. Пещера Магура със своите пещерни рисунки, макар и невключена в тази компания на световни съкровища, също е застрашена. Тя беше и причината да започна този блог – исках да споделя опасенията си, възмущението от това което правим и това което не правим за наследството ни.

Национален парк Пирин също е в групата на природните забележителности за ЮНЕСКО. Не е нужно кой знае какво, за да разбере човек защо го грози изваждане от там. Само трябва да отиде стъпи в Банско и да вземе лифта… Говорейки за лифт се сещам за миналогодишните ми ходения до Рила – Седемте рилски езера и кратката ми разходка по Мусаленската пътека. И тъй като няма пощада за щастливците попаднали в критериите на ЮНЕСКО, какво остава за другите?! Няма милост. Няма и помен от дивота и горска идилия, а ако не внимаваш може да те сгази някой от хвърчащите камиони. Онзи ден разбрах от Дзвер, че по разширяването на пътеката продължава да кипи усилен труд…

Нужно ли е да изброявам още? Има ли значение кой е начело на ЮНЕСКО? Мислите ли, че нещо може да се промени? Защото аз си мисля, че ще си демагогстваме навън, а тук ще продължаваме да си правим каквото си щем.

„Стремеж“ – за добър ден!

dsc07430.JPG

О, миг, поспри!
Снимката е направена накрай Пирин по залез слънце. За мое съжаление не съм аз автора. Обаче като я погледна и така се отплесвам, че сякаш съм била там.

Хайде,

Хубав ден и до залез!