Tag Archives: образование

Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Буква „уай“… другото!

Трябваше да внасям едни пари по банков път миналата седмица.

Отивам в банковия клон, а там едно девойче…абе не девойче, че имаше барем 25-30 години, не е като да не е учила до сега. Разговаряме се, дърата-бърата. Стигаме до основание за внасяне на сумата.

Why Y?– Пишете „My Toys“.
– На латиница или кирилица? – пита ме тя и аз се зачудвам има ли разлика, но решавам да го направя по-интересно и избирам:
– Нека да е на кирилица.
– Ама на кирилица как да го напиша? Някак си…

Е, да, мисля си, „my“ ще изглежда като месеца на кирилица. Смешно е. Великодушна съм:

– Добре де, хайде на латиница.
– Чудесно. – изчуруликва тя и тръгва да пише преди да спре след няма и 5 секунди.
– Ама как искате да ви го напиша „тойс“?
– А?! Как как?  С „уай“! – в този момент забелязвам раздирания й от нерешителност показалец, който се въртеше бясно във формата на V около u, j и i! Накрая реши да се спре на u и аз в последния миг я спирам с:
– Другото „уай“! – насреща ми се облещват две недоумяващи кафяви очи – Онова до „т“-то.
– Ааа, „игрек“! – Предавам се! Мале!
– Да, аз съм добре с английския. – викам – Забравих как е на френски или немски.
– Да, да. То е! – казва доволна тя, че явно „знае“ и двата споменати езика.

Майкоууу, whY, не учат хората?

@°¢☼?#§#)@(¤©#♂#☻?

Чете ли се?

За заглавието питам.
Не?! Ами  представи си драги ми Смехурко, че не можеше да четеш. Представи си, че нямаше кой да те научи на това. И всичко ти изглеждаше като горе на заглавието. Представи ли си?

А сега отиди в 16.30 ч. следобяд пред Министерски съвет и заплюй в лицето всички виновници, за това, че са те научили да четеш и пишеш!!! Щото ти е писнало да ти пречат с тоя протест.

Учителите ни дотират държавата + „бонус трак“

Ми да, драги ми Смехурко,

Позната, чиято майка е учител ми каза следното:

„Казва се, че ако се дадат исканите пари на учителите, държавата ще фалира. И излиза, че тая държава не е фалирала досега, защото учителите се жертват да я спасяват, като работят за стотинки – един вид учителите дотират държавата.“

Чак да се замисли човек…

Ето и бонуса:

Резултатите от стачката,

а и последствията от забатачването на образованието. Ето за това си мислех аз сутринта, идвайки на работа.

Вече трети ден стачкуват даскалите. А града, в който живея – нищо. Обичайните задръствания, няма блокади на града от таксиметрови автомобили. Трамвай No5 не се движи, но не защото лекарите от Пирогов са наизлязли, а защото се провежда обикновен ремонт по релсовия път. Вестниците са излязли както обикновено.

С думи прости – всичко си е по старо му и никой не изпитва на гърба си пряко и драматично учителската стачка. Е да, без да забравяме оная майка, дето няма кой да й гледа детето.

И потънах в размишление как, поради естеството на работа на учителите, никой не си дава сметка за дълготрайните и стратегически последствия от тяхната стачка, за състоянието на образованието и начина по който обществото възприема цялостната държавна система за възпитание, обучение и образование. (Изключвам хората тук, тук, и много други, които наистина живо се вълнуват от тези проблеми)

А резултатите в тази област ще лъснат след години – 10, 20, 30. Не че за 17 години не израсна поколение, което е било забравено. Деца и юноши, които станаха хора без да получат възпитание от родителите си, без да имат привилегията да седят пред необременени от битови тегоби учители, а и те самите натоварени с проблеми като как да се самоутвърдят в ученическия колектив: 1. Като ходят облечени и гримирани като какички; 2. Дали старците ще ги пуснат да въртят кючеци в детската дискотека; или 3. Как да ги накарам да ми купят оня gsm, дето го няма и Пешо.

Но за реалните и стряскащи резултати е рано. Те ще са налице едва когато това поколение реши да създава семейство, започне да ража и възпитава децата си. Ето тогава, и доста късно, ще осъзнаем какво престъпление сме извършили оставяйки раздрънканата каруца на образованието и настанената вътре наша отговорност да се занимаваме с децата си в калта. Защото като се замисля за тези още неродени петковци
предвиждам такъв живот,
че само си викам
дано, дано, дано,
дано, дано, дано,
не съм права в предположенията си.