Tag Archives: обир

Благороден обир

Тази седмица започнаха постите… някакви пости, не им разбирам много, че нали съм атеист. А гледам в същото време, на отсрещния балкон, ей тази гледка:


Лелей! Слюнките ти потичат, очите се облещват, а стомаха песен гладна и жална подхваща. Гледах, гледах аз няколко дни тая идилична картинка и неминуемо в ума ми се зароди план – Хайде да направим един Луканкшънс Илевън, Изкуплението Суджук-шенк, На лов и суджуклов. Смятам да похитя де суджук и пастърма виси на тоя простор. Да направя услуга на постещите им стопани, да не би да се изкушат да нарушат поста, да облажат и да горят в казана (ако вярват в тези работи. А факта, че не ги закачат, според мен това значи). Да не говорим как ще си отидат зян тия вкусотии като напече слънцето в края на седмицата – как лой ще текне по мозайката и ще гангренясат мезетата.

Сакън! Не може така!

За това сформирам екип: търся някой с въдица. За делбата ще се договорим, но да не забравяме, че аз знам къде са мезетата, а въдици много 😉

Спрете джебчийството

Мина месец, откак обраха каквото ценно имаше в нас, пък аз се натъкнах на интересна картичка, от онези безплатните.
Тя не е произведена тук, а в Белгия. Кампанията, която пропагандира е:
„Спри джебчия!”

Спри джебчия!

Спри джебчия!

Харесва ми. Инициативата е на полицията и се подкрепя от всички видове градски транспорт в Брюксел, националната железница, пощите и т.н.

Докато ние с Емил още не знаем дали нашите крадци са известни на полицията, защото не ни идва ред при служителите ѝ (понеже много работа имат – криза и от глад вероятно са се повишили и престъпленията), в белите страни хората насърчават предотвратяването на престъпления. И е похвално!
Спомням си за моята смешна случка с джебчийката в трамвая. Е по-добре да се случва така, отколкото да ни обират без никой да е видял и чул. За съжаление за момента, ако Пешо влезе във входа с любовница, всички ще видят, но ако откраднат от дома ви покъщнината никой няма да е видял. Въпрос на реалии.

Ако ви харесва как са го измислили белгийците, гласувайте в Свежо – тук 🙂

Когато вкъщи влезе чужд

От понеделник вратата на входа зееше. Колкото пъти я затваряхме, толкова пъти след това я намирахме отворена.

Обичам есента, листопадното жълто на дърветата и покриващото ги небесносиньо. Снимах ги по-миналия петък.

Купихме бира и забързахме към къщи. След малко започваше мача. За да извади ключовете, Емил ми подаде огромната бутилка и аз като весел пияндурник се захихиках с бутилката, чакайки да влезем. Емил отвори или поне така ми се стори. Всъщност дръпна ключа с половината патрон на него:
– Разбили са ни!
Изтръпнах, мозъкът ми се стопи или поне така ми се стори. Това което каза не беше възможно.
От устата ми се изтръгна само някакво жално изскимтяване. Оставих бутилката на стълбището и се разтреперех, но все още не разбирах това не е ли шега. Стоях на входната врата и не смеех да прекрача, кършейки ръце. Зърнах дрънкулките си разпилени в коридора, но не ги виждах. В погледа ми се набиваха само две малки червени топченца, пластмасови обеци, подарени ми от сестра ми. Стояха там на зеления мокет като малки цветчета, единствените останали на поляната на живота ми. Емил извика от хола:
– Телевизора е тук…- аз прекрачих входната врата, а Емил се провикна от стаята ни– и компютъра е тук, и принтера – за секунда помислих, че сме пощадени. Влязох в коридора и в този момент застинах. Емил каза това, за което се сетих в същия момент – КАМЕРАТА, взели са камерата!
Всичко се сгромоляса около мен. Погледнах хола – книгите по местата им, само шкафа разхвърлян по земята.
– Камерата…снимките, филмчетата, господи, аз не ги свалих…Емилееее…спомените ни…не ги свалих!
Носех я със себе си всеки ден, толкова много неща исках да снимам, навсякъде е пълно с вдъхновение, жълти листа, отворени прозорци и баби, седящи на пейките….
– Защо не я взех днес?! Защо, защо не я взех, аз всеки ден я взимам!!!
Всичко се завъртя. Започнах да снова напред назад без да пипам нищо, скимтейки и кършейки пръсти:
– Не пипай нищо! Обади се на полицията. – май бях изпаднала в истерия. Така ми се струва сега. Тогава мислех, че съм в ред.
Полицаите дойдоха след 20 минути.
Емил слезе да им отвори. Входната врата, която от понеделник зееше, сега стоеше затворена и трябваше някой да отвори. Качиха се и вътре нахлуха няколко мъже, и нито един от тях не беше униформен. При първа възможност попитах Емил дали са му се легитимирали. Не разбира се. В този момент всички ми приличаха на престъпници.
Захванаха се с отпечатъци. Други двама заснимаха. Сложиха стрелки пред някои от разпилените вещи. Бельото ми се валяше по земята. Стоях и гледах тъпо с убеждението, че не трябва да пипам нищо, отричайки си всяко право на лична неприкосновеност, убедена, че ако пипна нещо ще разруша всяко доказателство и Хорейшо няма да може да намери следи…
Чух се с родителите си, Емил с неговите. Откраднатото беше подарено с много обич и най-вече мисъл за бъдещето. Когато я получавахме капитан Стария чорап каза:
„Някога Пипи, те снимах с нашия фотоапарат. Всяко поколение трябва да е по-напред от предишното. Ето, ти ще снимаш твоите дечица с камера” Каза го разбира се много по-вдъхновено и красиво, от което сърцето ми се свива още повече.
Сега се чувствах така като да не е откраднат просто един обикновен предмет. Сякаш човекът влязъл в дома ми, бе откраднал бъдещето ми, всички моменти, които ми предстояха да се случат и трябваше да запечатам… просто ги нямаше вече.
Емил претърпя даже по-голяма загуба – цялото му минало с 10 годишна давност – изчезна, няма го вече.

После трябваше да ни вземат отпечатъци.
Стоях в средата на хола и докато полицая мажеше ръцете ми с един валяк с мастило, мислех за дръпнатото перде.
Дали сега крадецът гледа от някъде?
Наблюдавал ли ни е преди това, като по филмите – да ни проучва и изучава навиците ни.
Нещо вътре в мен искаше да е така и не от някакъв вроден мой ексхибиционизъм, не. Искаше ми се, човекът влязъл в нас да не е просто влязъл, да не е случаен, минаващ ей така за малко. Искаше ми се поне малко да му пука за мен, да знае как живеем с Емил, да е научил друго за мен освен какви дрехи имам в гардероба…да му пука…да види какво ми е… глупости! Никога няма да му пука.
Дали сега вижда, как взимат на мен отпечатъци вместо на него? На мен мирният гражданин. „Край с анонимността ти Пипи. Вече имаш досие и без да си престъпник. В списъка с отпечатъци си, наред с всичката мазна, долна и крадлива сган”.

А разгледал ли е информацията, която ни отне? Дали е видял колко сме щастливи с Емил?
Дали му се е приискало да се издигне над облаците, ако е видял снимките от самолета?
Прочел ли е разказите на Емил? Или просто е форматирал, изтривайки всичкия дългогодишен труд за секунди.
Прочел ли е стихотворението, което Емил написа за първият ми рожден ден след нашето запознаване?
Би ли му станало мъчно като види филмчетата ми от село – самата аз ги правих със сълзи на очи, защото отидох там за последно.

Предметите, които ни бяха взели – най-ценното и скъпо – нашите спомени и нашето бъдеще.
Отнеха ми и сигурността. Вярвам, че Емил ще ме защити и няма да позволи нищо да ми се случи. Но не мога да спра да се сепвам при всеки извънреден звук или шум. Не мога да се отърся от мисълта, че зад завесата има някой. Дърпам я и там няма никой, но мисълта, че може и да не е така не ме напуска. Проверявам дали ключа е превъртян до последно и светвам лампата в коридора на път за хола.
Чувството, че тук е ходил някой необезпокояван не ме напуска. Чувството, че той може да е пак тук, въпреки новата врата не ме напуска. Мисълта, че ще трябва да нося със себе си четири нови, блестящи ключа също…
И вече никога не искам да снимам листопад.