Tag Archives: Лозен

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Планината, Лозенската

Лозенската планина, не Лозенец

Заглавието е такова, защото ми подчертава Лозен като грешно и иска да е Лозенец. Да, някога Лозенец беше приказен и спокоен квартал, в който човек можеше да се разхожда. Сега е пренаселен, презастроен, псевдо-луксозен квартал. За това, ако човек иска да се разходи, добре ще да е да излезе извън пределите на околовръстното и да се разходи по нещо с „лоз” в името, но да има в името си и планина – Лозенската планина.

Лозенската планина е в сянката на Витоша, буквално и преносно. А не би трябвало да е така. Да, по-ниска е, но, ако не сте някой краен шоп, ще се съгласите, че Лозенската е по-спокойна от Витоша, по-симпатична и с доста по-красиви гледки. Богата е на различни растителни видове и си е направо опитно поле, по което да учите мало и голямо кое цвте какво е.

Сега ще ви разкажа за планината, която превзехме на два пъти (този петък и една събота преди няколко седмици), но ако сте баш планинари и един ден ще ви е достатъчен, за да стигнете от село Лозен до Пасарел, изкачвайки по пътя връх Половрак.

Тъй като началната и крайната точка на маршрута са от двете страни на планината, най-добре ще е да ползвате градския транспорт. За целта трябва да стигнете рано сутринта на спирката на рейс 5 на Цариградско шосе при ХМС. Колите са на около 20 минути, и за това е добре да вземете него, а не 3, който тръгва към Пасарел – той е на 60-70 минути, така че е и малко вероятно да го срещнете.

Вземате рейса до последната му спирка, накрай село Лозен и оттам продължавате по ул. Половрак. Ориентир ви е тренировъчната база на Червения кръст, отминете ли я, значи почти сте стигнали екопътеката, белязана с дървена арка. Не се плашете от мяркащите се табели „Ловно поле 63“, увериха ни, че сега не е сезон за лов на каквото и да било.

По пътя има нови пейки, на които да отпочинете и да се насладите на гледката. Тъй като е пролет, сега е моментът, в който да се насладите на малката каскада на потока, в началото на маршрута. След 20-30 минути катерене, ще стигнете до поляна с чешма и върба, под която църкат-пъркат кюфтета, продават се бири и зелева салатка. Заредете си шишетата с вода и търбусите с кайма, защото след това, до Пасарел ще разчитате само на домашните си сандвичи.

От поляната пътят се разделя на две. Левият минава покрай женския манастир „Св. Спас”, пещерата и връх Половрак, а десният заобикаля върха отдолу, пропускайки стръмнините и отпращайки ви направо към Пасарел.

Първият път направихме излет само до вр. Половрак, а вторият хванахме дясната пътека, за това, сега ще направя сглобка от двете разходки.

След поляната тръгвате по лявата пътека, която носи имената на четници на Бенковски. В зависимост от крачката ви, най-много за 40-50 минути ще стигнете до манастира. Разположен е на ръба на склона с чудесна гледка към софийското поле, добре поддържан, макар стенописите в църквата да са реставрирани залепени с тиксо, за да не паднат от стените. Пред манастира има пейки, на които можете да отморите малко и да продължите нагоре.

Тук е момента да отбележа колко богата на цветя и растения е гората. Уцелихме поляни с жълти глухарчета, край пътя ни съпровождаха малки сини цветчета, на които казвам „див зюмбюл”, макар да не съм сигурна, че така се казва, едни много странни бели цветя, прилични на орхидеи, лечебни иглики, кукуряци и още много други.

Вървейки към върха, някъде отляво ще видите табела с надпис „Пещерата“. Ако искате да я видите трябва да направите малка отбивка. Нас, по пътя ни настигна един експедитивен дядо, който набързо ни нахока, че сме зле с графика, и за да стигнем до върха, няма нужда да ходим до пещерата, която още повече, не била това, което казвало името й, а само една проста дупка в скалата. Продължихме нагоре.

По пътя има една чудна поляна с беседка и към София гледка. Най-подир ще стигнете до под връх Половрак, където се намира гробът на незнайния четник на Бенковски. Можете да се поспрете и замислите по някои исторически въпроси, после да поседнете на панорамната пейка с изглед към Рила, преди да закрачите последните 50-ина метра към върха. Малко е странно, защото има една пирамида с тухли без надпис, която може да бележи върха, но има и една скала с побито на нея знаме, та не мога да ви кажа кое точно е Връх Половрак, за това се снимайте и на двете. От точката със знамето има идеална гледка към София, Витоша и Рила.

Оттук насетне ви чака слизане. Може би трябваше да кажа отначало, че гоните червено-бялата маркировка. И до върха всичко с нея е наред. На слизане от върха обаче, в ниското изведнъж тя зачезна. И тъй като ние така или иначе първия път се връщахме към Лозен, хванахме просто пътека надясно, без да се морим да търсим табели. За да стигнете до Пасарел, обаче, ще трябва да я потърсите, а тя на места е рисувана дори на камъни по земята, така че бъдете осторожни.

Ако пък сте взели прекия път от кюфтетата, пътьом ще минете покрай блатото (ще ви се пада отляво) и „Рейсовете“ – възвишение с фургони, които местните младежи наричат така (отдясно) и минута след това ще стигнете един кръстопът, на който ще видите познатата маркировка.

Както казах, вече няма катерене. Минава се през много красива горичка, като отляво ви е склон, а тези от вас които не носят очила, веднага между клоните ще съзрат снежните върхове на Рила. При първата ни разходка времето беше неприятно и нямах шанс да ги видя дори от Половрак, за това онзи ден креснах от радост и тръгнах с апарата да катеря склона и да се муша по клони, за да получа по-чист изглед.

Не го правете, защото колкото и хубави снимки да нащракатае измежду клонаците, след още половин час ще се озовете на страхотна голяма поляна. Първото което ще видите пред себе си ще е Витоша и метеорологичните станции на Черни връх.

Малко по-късно отляво ще блесне и Рила в цялата си прелест., а като гарнитура – Искъра и най-вероятно Щъркелово гнездо.

Доста път минава по това плато и естетическата наслада е голяма. Човек се чуди на коя планина да се наслаждава по-напред. Не трябва да забравяме и домакина, обръщайки се назад ще видите и Половрак, а гледайки към Витоша, в дясно има някакъв друг лозенски връх, който, понеже не знаехме как се казва, с Емил кръстихме Пълноврак. Ако сте поизморени, можете да починете малко на това плато. А може да наберете сили и да изтраете още малко, защото след известно време и едно малко спускане ще стигнете мястото за пикник – няколко хубави, масивни пейки с масички, огнище, нещо като маса за приготвяне на манджите и аптечка! И всичкото това под една цъфнала джанка (когато отидете вече може би ще е зелена).

Изобщо приказно е, казвам ви! Но, за съжаление, от тук започват да се виждат и части от човешки поселения. Не знам каква се пада земята тук, за мен си е гора и планина, в които не трябва да има нищо. Други явно не мислят така – тук там, по ръбовете на поляните, там където започва гората са изникнали фургони. И колкото повече приближавате Пасарел, толкова повече престават да приличат на прости фургони. Ще ви ги покажа, но потрайте малко. На мястото за пикник има кръстопът.

Можете да тръгнете към лобното място на Списаревски, към Матейната чешма или обратно към Половрак. Пътя към Списаревски може да го поемете през баира с пейката или под него (в ляво от чешмата за водопой ще видите и табелата). Ако поемете отгоре внимавайте за мотори и АТВ-та. За съжаление единственото, което нарушава спокойствието в планината, това са те, а младежите от Лозен и Пасарел се надпреварват кой е по-бръмчав и може да ви връхлетят от изневиделица.

Пътят все повече се спуска надолу и стигате до едно широко място с висока концентрация на постоянно пребиваващи фургони – къде сдобили се с покрив, къде с пристроени стая-две. На едно място рекичката е преградена с бент и в нея плуват гъски, а над тях се кипри чисто нова дървена къщичка и толкова дървен клозет. Повечето фургони си имат такива, а надолу по течението водата в рекичката е доста мътна. Пък може и да е законно, но доколко редно? Открийте фургона на снимката:

В този момент решихме да се разсеем с поредното странно цвете, а не с пасарелските гори. И докато гледахме цвекето над нас прехвърча орел. Пътят навлезе в ниското между два хълма, следвайки рекичката. На това място ще е добре да се огледате за тояжка, защото пътеката няколко пъти пресича реката и, ако си нямате опора или някои от речните камъни ви поведе, можете да се намокрите малко преди финала.

И така ще стигнете до паметната плоча, отбелязваща местността където е паднал самолета на Димитър Списаревски. Има пейки и масички за сядане, нещо като навес, но мястото е малко усойно и страховито.

Е, отминете ли това място значи сте стигнали до края на еко пътеката – отново белязан с арка. Тук пътя се дели на ляв и десен. Десния води към язовира и през въжен мост се стига до спирка на рейс 3. Ние видяхме марикировката да продължава по левия път, за това хванахме него. Той е по-дълъг и минава през вилната зона на Пасарел. Почвата е богата на слюда и, ако имате време може да се поровите, за да си намерите някое и друго по-тлъсто парче. Тук ще вметна, че още в началото на пътя, мернахме бляскаво камъче на пътя – погледнахме го, изчоплихме го и се оказа, че е парче метал. Не знаем дали е природно, но неравната му форма ни навежда на мисълта, че не е употребена човешка сила за създаването му. Малко след това пък намерихме друго камъче, което ни заприлича на парче стъкло, но тъй като и него не сме виждали в естествена форма, не искаме да гадаем. После си начупихме и един бял камък, който се пръсна на остриета и сега не ни трябва апликационно ножче вкъщи!

Изобщо, Лозенската планина е рай за всякакви цветари, каменари и буболечкари (атестация за последното видяхме в качилия се от спирката при въжения мост д-р Петър Берон 😉 .
Та така неусетно стигате до Пасарел, а маркировката в един момент прелива в червено-белите светлоотражателни лепенки на кофите за боклук. И ето ви на централния площад, където е първа и последна спирка на рейс 3, който идва и тръгва точно „в и двадесет“. Срещу билет от левче, след около 30-40 минути сте в София заедно с хубавите спомени от тази прекрасна планина на хвърлей разстояние от града.

А, ако ви се гледат още снимки, елате във FB страницата на Патиланско царство.