Tag Archives: кражба

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. ИДълбок тиган все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край

Благороден обир

Тази седмица започнаха постите… някакви пости, не им разбирам много, че нали съм атеист. А гледам в същото време, на отсрещния балкон, ей тази гледка:


Лелей! Слюнките ти потичат, очите се облещват, а стомаха песен гладна и жална подхваща. Гледах, гледах аз няколко дни тая идилична картинка и неминуемо в ума ми се зароди план – Хайде да направим един Луканкшънс Илевън, Изкуплението Суджук-шенк, На лов и суджуклов. Смятам да похитя де суджук и пастърма виси на тоя простор. Да направя услуга на постещите им стопани, да не би да се изкушат да нарушат поста, да облажат и да горят в казана (ако вярват в тези работи. А факта, че не ги закачат, според мен това значи). Да не говорим как ще си отидат зян тия вкусотии като напече слънцето в края на седмицата – как лой ще текне по мозайката и ще гангренясат мезетата.

Сакън! Не може така!

За това сформирам екип: търся някой с въдица. За делбата ще се договорим, но да не забравяме, че аз знам къде са мезетата, а въдици много 😉

Спрете джебчийството

Мина месец, откак обраха каквото ценно имаше в нас, пък аз се натъкнах на интересна картичка, от онези безплатните.
Тя не е произведена тук, а в Белгия. Кампанията, която пропагандира е:
„Спри джебчия!”

Спри джебчия!

Спри джебчия!

Харесва ми. Инициативата е на полицията и се подкрепя от всички видове градски транспорт в Брюксел, националната железница, пощите и т.н.

Докато ние с Емил още не знаем дали нашите крадци са известни на полицията, защото не ни идва ред при служителите ѝ (понеже много работа имат – криза и от глад вероятно са се повишили и престъпленията), в белите страни хората насърчават предотвратяването на престъпления. И е похвално!
Спомням си за моята смешна случка с джебчийката в трамвая. Е по-добре да се случва така, отколкото да ни обират без никой да е видял и чул. За съжаление за момента, ако Пешо влезе във входа с любовница, всички ще видят, но ако откраднат от дома ви покъщнината никой няма да е видял. Въпрос на реалии.

Ако ви харесва как са го измислили белгийците, гласувайте в Свежо – тук 🙂

Когато вкъщи влезе чужд

От понеделник вратата на входа зееше. Колкото пъти я затваряхме, толкова пъти след това я намирахме отворена.

Обичам есента, листопадното жълто на дърветата и покриващото ги небесносиньо. Снимах ги по-миналия петък.

Купихме бира и забързахме към къщи. След малко започваше мача. За да извади ключовете, Емил ми подаде огромната бутилка и аз като весел пияндурник се захихиках с бутилката, чакайки да влезем. Емил отвори или поне така ми се стори. Всъщност дръпна ключа с половината патрон на него:
– Разбили са ни!
Изтръпнах, мозъкът ми се стопи или поне така ми се стори. Това което каза не беше възможно.
От устата ми се изтръгна само някакво жално изскимтяване. Оставих бутилката на стълбището и се разтреперех, но все още не разбирах това не е ли шега. Стоях на входната врата и не смеех да прекрача, кършейки ръце. Зърнах дрънкулките си разпилени в коридора, но не ги виждах. В погледа ми се набиваха само две малки червени топченца, пластмасови обеци, подарени ми от сестра ми. Стояха там на зеления мокет като малки цветчета, единствените останали на поляната на живота ми. Емил извика от хола:
– Телевизора е тук…- аз прекрачих входната врата, а Емил се провикна от стаята ни– и компютъра е тук, и принтера – за секунда помислих, че сме пощадени. Влязох в коридора и в този момент застинах. Емил каза това, за което се сетих в същия момент – КАМЕРАТА, взели са камерата!
Всичко се сгромоляса около мен. Погледнах хола – книгите по местата им, само шкафа разхвърлян по земята.
– Камерата…снимките, филмчетата, господи, аз не ги свалих…Емилееее…спомените ни…не ги свалих!
Носех я със себе си всеки ден, толкова много неща исках да снимам, навсякъде е пълно с вдъхновение, жълти листа, отворени прозорци и баби, седящи на пейките….
– Защо не я взех днес?! Защо, защо не я взех, аз всеки ден я взимам!!!
Всичко се завъртя. Започнах да снова напред назад без да пипам нищо, скимтейки и кършейки пръсти:
– Не пипай нищо! Обади се на полицията. – май бях изпаднала в истерия. Така ми се струва сега. Тогава мислех, че съм в ред.
Полицаите дойдоха след 20 минути.
Емил слезе да им отвори. Входната врата, която от понеделник зееше, сега стоеше затворена и трябваше някой да отвори. Качиха се и вътре нахлуха няколко мъже, и нито един от тях не беше униформен. При първа възможност попитах Емил дали са му се легитимирали. Не разбира се. В този момент всички ми приличаха на престъпници.
Захванаха се с отпечатъци. Други двама заснимаха. Сложиха стрелки пред някои от разпилените вещи. Бельото ми се валяше по земята. Стоях и гледах тъпо с убеждението, че не трябва да пипам нищо, отричайки си всяко право на лична неприкосновеност, убедена, че ако пипна нещо ще разруша всяко доказателство и Хорейшо няма да може да намери следи…
Чух се с родителите си, Емил с неговите. Откраднатото беше подарено с много обич и най-вече мисъл за бъдещето. Когато я получавахме капитан Стария чорап каза:
„Някога Пипи, те снимах с нашия фотоапарат. Всяко поколение трябва да е по-напред от предишното. Ето, ти ще снимаш твоите дечица с камера” Каза го разбира се много по-вдъхновено и красиво, от което сърцето ми се свива още повече.
Сега се чувствах така като да не е откраднат просто един обикновен предмет. Сякаш човекът влязъл в дома ми, бе откраднал бъдещето ми, всички моменти, които ми предстояха да се случат и трябваше да запечатам… просто ги нямаше вече.
Емил претърпя даже по-голяма загуба – цялото му минало с 10 годишна давност – изчезна, няма го вече.

После трябваше да ни вземат отпечатъци.
Стоях в средата на хола и докато полицая мажеше ръцете ми с един валяк с мастило, мислех за дръпнатото перде.
Дали сега крадецът гледа от някъде?
Наблюдавал ли ни е преди това, като по филмите – да ни проучва и изучава навиците ни.
Нещо вътре в мен искаше да е така и не от някакъв вроден мой ексхибиционизъм, не. Искаше ми се, човекът влязъл в нас да не е просто влязъл, да не е случаен, минаващ ей така за малко. Искаше ми се поне малко да му пука за мен, да знае как живеем с Емил, да е научил друго за мен освен какви дрехи имам в гардероба…да му пука…да види какво ми е… глупости! Никога няма да му пука.
Дали сега вижда, как взимат на мен отпечатъци вместо на него? На мен мирният гражданин. „Край с анонимността ти Пипи. Вече имаш досие и без да си престъпник. В списъка с отпечатъци си, наред с всичката мазна, долна и крадлива сган”.

А разгледал ли е информацията, която ни отне? Дали е видял колко сме щастливи с Емил?
Дали му се е приискало да се издигне над облаците, ако е видял снимките от самолета?
Прочел ли е разказите на Емил? Или просто е форматирал, изтривайки всичкия дългогодишен труд за секунди.
Прочел ли е стихотворението, което Емил написа за първият ми рожден ден след нашето запознаване?
Би ли му станало мъчно като види филмчетата ми от село – самата аз ги правих със сълзи на очи, защото отидох там за последно.

Предметите, които ни бяха взели – най-ценното и скъпо – нашите спомени и нашето бъдеще.
Отнеха ми и сигурността. Вярвам, че Емил ще ме защити и няма да позволи нищо да ми се случи. Но не мога да спра да се сепвам при всеки извънреден звук или шум. Не мога да се отърся от мисълта, че зад завесата има някой. Дърпам я и там няма никой, но мисълта, че може и да не е така не ме напуска. Проверявам дали ключа е превъртян до последно и светвам лампата в коридора на път за хола.
Чувството, че тук е ходил някой необезпокояван не ме напуска. Чувството, че той може да е пак тук, въпреки новата врата не ме напуска. Мисълта, че ще трябва да нося със себе си четири нови, блестящи ключа също…
И вече никога не искам да снимам листопад.