Tag Archives: конкурс за работа

За едната идея

Може да сте забелязали, че най-накрая си лепнах и аз един Криейтив Комънс лиценз. Мислех да го направя в момента, в който научих, че съществува подобно нещо и още преди да прочета историите на Нож и виличка и Еленко. Историите им са много интересни и поучителни, а Еленко (чийто блог чета отскоро) дори води дело срещу в. 24 часа.
Моята история, която ще разкажа е малко по-различна и недоказуема. И тя е причината да си сложа лиценза. Не защото съм скръндза и скруджарка, но и аз като всеки нормален човек имам някакво чувство за справедливост. Ето защо:

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски – да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта – бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество – да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия – съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер – дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми – млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България…

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение – организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея – Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си… Колко по нашенски…

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:“Ей те това е благодарение на мен!“ Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек 🙂