Tag Archives: Зараза

Еболата има ли почва у нас?

Вкъщи сме гoлеми фенове на апокалиптичните сценарии и често си чертаем планове какво ще правим, ако изведнъж мнозинството хора станат зомбита, избухне трета световна война, свърши петролът и светът, какъвто го познаваме се разпадне. Ей такива неща 🙂
Всъщност нещата едва ли биха протекли драматично, като в „28 дни по-късно“ или „Живите мъртви“. Май е далеч по-вероятно всичко да стане тихо и спокойно и да се развива в дълъг период от време. Бих била луда да си мисля за филмови простотии, но все пак големи епидемии далеч не са непознати на човечеството. Една такава е и тази от ебола, която тихо и кротко си дълбае цяла година в няколко страни от Африка. Не бих се поддавла на психоза, но все пак си задавам въпроса:

Дали би стигнала до тук? A aко стигне, какво?

Онзи ден попаднах на статия, че ебола не застрашава страни с модерна система за обществено здравеопазване (предполага се тези в Западния свят), така че няма от какво да се притесняваме.  Прочетох статията малко преди да разбера, че в една такава страна – Испания – болницата, в която почина първият им болен, се е заразила сестра  от персонала. Както стана ясно по-късно – заради липсата на инстуктаж и подценяване на ситуацията. Та какво остава за нас, където дълбоко се съмнявам да имаме здравеопазване на испанското ниво?

Ето какво:


Сутринта отидох до лаборатория, за да си направя кръвна картина. Влизам аз в лабораторията – стая в къща, не много блестяща и представителна, ама айде. Виждате, от раз започнах с компромисите.
Викам си: „Те, инструментите са еднократни“. Лелята пожелава първо да платя, а чак след това да пристъпим по същество. Вадя аз паричките, омачкани и мръсни банкноти, минали през незнайно колко и какви ръце. Разплащаме се, издава ми бележка и после става, за да мине от другата ми страна, където са банчиците за кръв и еднократните игли. Не мие ръцете и хваща със същите тези ръце буркана, в който има памук, взема малко и посяга към спирта…

– Ама извинете! Няма ли да си сложите ръкавици?! – подскочих аз изненадано и ужасено.
– Ами… те са за мен само – започва да обяснява.
– За Вас, за мен!
– Да, щом искате ще си сложа. Просто не ми е удобно с тях. – Аз мълча, докато сухо я гледам как вади от кутийката и слага с неохота от еднократните ръкавици.
После е ясно – бодна ме така, че да ми се образува неприятно топче на мястото. Ей така, може би, за да си знам и да не се правя на хитра много много следващия път.
Даже не съм сигурна, че пак не може да ми лепне нещо така – със сложени от немити ръце ръкавици и памук в отворен буркан на неизвестна възраст. Така се предават болести, всякакви малки и безобидни, големи и гадни. Не съм медицинско лице, но ми се струва, че, дали ще е бум на хепатит или експлозия от ебола, е все тая. С такова ниво на специалистите и липса на настоятелност от страна на пациентите (малцина биха възразили, като мен, а и аз първо се замислих дали да искам ръкавици) такива болести и зарази ще си измаршируват из милата ни Родина абсолютно необезпокоявани, като на парад.

Родителски контрол

Неделя вечер. Както обикновено, прекарали сме деня с Дребосъчето и Тиквичка хубаво, посетили сме баби и дядовци и време за спане не е останало. Обичайно децата се трупират към 7 ч. и вкъщи цари спокойствие до понеделник сутрин. Днес умората явно не е била достатъчно, защото Дребосъчето се събуди в 9 ч. вечерта. Няма как ще си говорим, вечеряме и забавляваме. Ситуацията е следната:

Емил пуца някаква онлайн игра с танкове, а Дребосъчето, наместено в него, шава, пита за всичко ставащо и изобщо го разсейва от бойните действия. Аз гледам новини на компа. След тях пускат „Зараза“, започваща с предупреждение:

„Препоръчителен родителски контрол. Филмът не се препоръчва за лица под 12 години“.

Дребосъчето, много любопитно и ентусиазирано за танка, се пречка на баща си, който в отчаян опит да се отърве и да продължи стрелбата на спокойствие му казва:

– Отиди при мама да гледаш „Зараза“ – при което Дребосъчето, ръкомахайки емоционално и с възмутен и изненадан тон виква:

– Ама то… не …нали е забранено за деца до 12 години!!!

Леш! Изпонатръшкахме се от смях, а междувременно танкът беше гръмнат 😀