Tag Archives: Западен парк

Западен парк съществува

за да докаже, че и на Запад се живее зле. Така перефразирам една поговорка, когато си помисля за Западен парк и по-специално входът му откъм квартала със същото име (последна спирка на трамвай 10 и рейсове 72 и 77).

Може би малцина са софиянците, кото са ходили там през последните двадесет и повече години. Това иначе оживено и същевременно диво и гористо преди години място, с настъпването на демокрацията опустя и сякаш бе погълнато от тъмна сила. Причината беше близостта му до циганския квартал Факултета. С течение на времето единствените му посетители останаха именно жителите на тази махала, които го заупотребяваха по свое усмотрение. Архитект Дик-off също му е вдигнал мерника, за това миналата седмица помолих Емил да се престрашим и да надникнем в парка, докато все още го има.

Западен парк е може би любимият парк от детството ми. Брезовите горички и „в дън горите тилилейски“ от приказките за мен се намираха именно там. За първи път видях жива костенурка не в зоологическата градина, а свободна и хрупаща трева, на поляна в началото на парка. В стопанството по-навътре пък се гледаха сърнички. Стигането и преминаването на Ж.П. линията и сричането на табелата край нея „Спри, огледай се, ослушай се и, ако няма влак премини“ си беше цяло приключение! Беше пълно с пейки и кошчета, алеите бяха с чакъл. Нямаше друг такъв парк в София.

Какво заварихме с Емил и Дребосъчето двадесет години по-късно:

На входа, край камара огромни камъни, млада двойка се кумеше дали да влезе или не. Сетих се за статия преди време, че много проститутки ползвали парка за офис и най-вероятно камъните са, за да не влизат колите. Двойката се отказа, но ние не. Навлязохме в и стигнахме до първата голяма поляна. Кълбото-катерушка си стои, пейки няма, костенурката отдавана е на супа, а знак, че някой нещо е построил/облагородил през последните години няма.

Подминахме странно струпване на свраки на фона на няколко чувала боклук, но не се престрашихме да се отделим от пътеката и да видим какво им блести на пернатите там. Пресякохме малкото мостче над канала, който някога беше празен, а сега е пълен почти до ръба и играе ролята на отходна канализация на тези, които не би трябвало да имат и водопровод. И тогава излязохме от София…БУКВАЛНО – срещу нас се носеха две стада кози.  Водеха ги двама дядовци. Чудно, къде ли ги прибират нощем, не ги ли е страх за хайванчетата така в парка.

Дърветата сред които пасяха козите бяха бивши и настоящи. Сами можете да видите как се прави сеч а ла цигански стил – махаш с брадвата на нивото на кръста и после влачиш!

Щракнахме добитъка и нещастните дървета и продължихме към следващото ми любимо място – от ляво на пътеката някога имаше нещо като изкоп, където обичахме да търчим нагоре-надолу, а есен растяха минзухари (може би и сега, но е късно за тях). Зад вдлъбнатината се простираше представата ми за мрачна, приказна, зловещо скърцаща борова гора… е, сега тя далеч не е гъста, а слънцето прозира зад няколкото реда останали борове 😦

После се минава край чудна гора от червен американски дъб, който вероятно заради височината си не е бил изсечен.

И хоп, ето ни на линията – табела няма, дървените трупи, служещи за пешеходна пътека между линиите също липсва, а тук таме липсват и камъни в зида край линията. Абе мъка, мъка, мъка.

След това са брезовите горички, зарязани и завзети от саморасляк, а иначе мястото е фантастично за пикник!

В тази част се забелязват и няколко опита за подобряване на положението…

От две беседки, оцеляла е само една, въпросът е докога. От другата е останала само пътечката до нея. Пътя до горското стопанство не е много, само дето стопанството вече го няма… Даже не пожелах да снимам остатъците от него – ограбени сгради, прозорци без дограма, като хора с извадени очи, покриви наполовина разграбени, наполовина оставени от кумова срама. Но, явно нещо се прави, защото имаше двама, човека, които бяха отпочнали ремонт на една от сградите, имаше и нови кошчета. Какво ли е станало със сърничките? И защо по дяволите се е стигнало до тук!

След стопанството се излиза на някогашната писта откъм Люлин, от където също са плъпнали къщи. Изобщо, като гледам строителството в парка, независимо от какъв етнос е то, се питам къде е тая държава и как всеки си прави каквото иска?!

Въпреки, че завръщането в парка ми донесе повече горчивина, отколкото радост, той все пак е хубав, красив! Тук таме има хора, така че не е опасен, поне през почивен ден. Това е добре, на фона на претъпканата Борисова градина, макар че заслужава да бъде огласян от детски глъч, а не от ударите на брадвите, които чухме с Емил дори посред бял ден!

Та, посетете го, той има нужда да си го върнем и съживим!

А във FB страницата на Патиланско царство можете да разгледате още малко снимки от парка 🙂

Без Димитров по димитровски

Добре че се раздискутирахме със Събина в предходния пост, за да се сетя, че й бях обещала да й разкажа истинската история зад едно нейно предположение за сграда, която беше забелязала през пролетта. Това е и пост, който трябваше да напиша още минаталата година, но за толкова неща не ми остава време, че е хубаво, все пак, че вижда бял свят.

Отивахме миналото лято с Емил на гости, при моята мила баба, за която вече веднъж сте чели. Вървим си и пътьом зяпаме наоколо. Грабна ме един блок с мнго хубави мушкатца и зацъках с език, когато Емил измести вниманието ми към блока зад нас, малък, невзрачен и сив, нямаше и четири етажа. Неугледен и обикновен, но на нивото на първия етаж имаше едни интересни надписи, които някак си бяха като да са в замазката. Не рисувани отгоре, а самата замазка там да е била правена по-тъмна. Спряхме се и заразгадавахме какво пише:

БДИМ…БЕЗ  ДИМИТРОВ  ПО  ДИМИТРОВСКИ

Бди някой. Нещо за Димитров, но какво точно – си остана мистерия. Нащракахме малко снимки и продължихме към баба ми. Когато се разговорихме, Емил реши да я попита дали знае нещо, за странните остатъци от лозунга на онази фасада, все пак блокът беше в квартала й.

– Ооо, разбира се.  Беше щаб на бригадирското движение Софстрой. Аз там съм живяла 45 дни през 1948-ма. Но самият блок е малко по-стар…

…През втората световна, районът на Западен парк се падал накрай света. В града имало немски войски и за тях на това място били построени жилищни сгради. Тази с надписа и нейните подобни били за войниците, а съседните по-симпатични с дървени балкончета и красоти по покривите – за офицерите. След 9 септември, вместо да бъдат съборени, сменили предназначението им. И така, блокчетата станали общежитие за младите бригадири, които участвали в построяването на различни обекти из града. Специално, лятото на 1948-ма, моята баба прекарала в блока със странния надпис, допринасяйки за строежа на  десета поликлиника, блоковете в ж.к. Лагера и АГ Тина Киркова, в която 62 години по-късно щял да се роди нейният първи правнук. От тогава й останали само няколко снимки и спомените, които ни разказа и показа:

„Бдим“ се вижда в ляво на снимката. А, в действителност надписът гласял „СТРОИМ  БДИМ  БЕЗ  ДИМИТРОВ  ПО  ДИРМИТРОВСКИ“

От нейните снимки става ясно, че имало и друг надпис за това какво се прави „с Димитров към…“ който, може би е красял някой от другите блокове.

Интересно ми е колко са се променили блокчетата през годините – били са бели, най-вероятно с червени украси (имало е звезди на входовете), някакви рисувани табла. Най-вероятно е царяла глъч и младежите от снимките, вече старци, имат купчина спомени да ни разкажат за престоя си там. Разпилели са се, всеки по пътя си, а блокът от общежитие е станал общински; стаите са станали апартаменти, продадени или отдадени под наем; а новите му обитатели и бегла представа си нямат за предходните.

Снимките говорят много и за града. Строени извън него, на снимките вече в границите му, не е имало и кой знае какво около тях – на тази снимка групата позира върху място, на което сега има по-нови блокове… А днес някой би казал, че мястото се намира в широкия  център на София. Изобщо мястото е коренно променено, хората са коренно различни. Всичко тече, всичко се променя и „Бдим” си замина след саниране на единия вход.