Tag Archives: забележителности

До края на пътя

Септември отрано се сговни, всички изгледи за циганско лято се изтекоха в останалите незапушени канавки така че,  всеки ден, в който не вали си е подарък. Миналата неделя не беше изключение и, след като свършихме със задачите за деня, на паркинга пред един строителен магазин, погледнах заобикалящите софийското равно поле планини и усетих огромно нежелание да се приберем по обяд между няколкото стени.

– Хайде да отидем на импровизиран пикник някъде по планините- рекох аз и след малко, взели по връхна дреха и няколко хлебчета с шунка емнахме по избор на Емил към Локорско или Подгумер – чудехме се между двете, на мен Подгумер ми звучеше по-интересно, като да намерим нещо под нечии гуми там 🙂

Както и да е отидохме към Локорско. Отделяйки се от Олковръстното в онази му част, потеглихме по пътя за селото. От дясно подминахме черен път, който явно се катери към бивш табан на Кремиковци или нещо подобно, вече започнало за се залесява. Срещнахме две момчета с АТВ, които се връщаха от там, но ни увериха, че горе няма нищо интересно. Препоръчаха ни края на селото и нагоре за разходка. Преди да продължим  по посоката снимах, тия гъби-цистерно-великани, които с Емил единодушно решихме, че стават за декор на някоя фантастика.

Някакви-неща-за-съхранение-на-нещоБлизък план към високия вход

Пътя през селото минава покрай, местната градинка, два или три паметника, които не спряхме да видим, мина покрай кметството, после леко в дясно подминахме бившето селско училище, което по информация в Уикипедия, когато е било бяло, се е виждало от София чак, а в момента се ремонтира и обновява. Бъдещето му се е проснало в амплоато на бизнессграда.

Нагоре, нагоре стигнахме до църквата „Св. Николай“, която се реставрира, а доскоро е била в много по-лошо състояние от това, в което я видяхме. Явно Локорско претърпява бурен разцвет.

Църквата "Св. Николай" в Локорско

Лек завой сред църквата и голяма бяла нова къща ознаменува края на селото. Бих казала, че ахнах при вида й. Не разбирам от архитектура, но тази къща определено ми се понрави много!

Голямата каменна къща

Предната й страна е разположена на ската така, че се извисява над селото и през френските прозорци собствениците й разполагат с прекрасна гледка над нощна София (може би и дневна, при ясно време и липса на смог). Но за да се влезе в къщата трябва да продължите по пътя си и да минете отзад, където на нивото на улицата е гаража. Отделям й толкова време, защото наистина много ми хареса и такива неща рядко се виждат по нашите земи. Обикновено, човекът който има пари да направи такова нещо, се втурва към проект с някой бароково ренесансов миш-маш и амбразурки по балконите. Тук парите са изляти в съвременен проект и незнамсиколкосистотинхиляди за камъни. Вкопаната кула с кучешка колибка долу и беседка отгоре е прекрасно допълнение, което сигурно струва колкото още една къща, но е също толкова хубаво.

Къщата

Единствената ми забележка е към оградата, направена от стари жп траверси. Гледайки как се разграбва Подуенската гара разпределителна, чудно ми е собственика на къщата на кой е платил за тези. Емил пък отбеляза нещо друго и ме подсети, че точно тук преди около месец имаше пожар – та така напоенички, тези траверси са много пожароопасни. И наистина, разминало им се е за малко, защото пожарът е спрял точно от другата страна на пътя.

Горски пожар

Картината на изгоряла гора е тъжна, дърветата хем са там, дори игличките на боровете седят по местата си, но всичко е жълто и кафяво, като есен, но по-мрачно и тъжно. Все едно смъртта е минала, вдъхнала е живота от всяко стръкче и е отминала…

Огненият змей беше тукПепелище

След хубавата къща, пътя става строго еднолентов и доста повдигнат от земята, така че не се препоръчва излизането от него! На връщане ни се случи, заради едно разминаване и, добре че момчето в отсрещната кола слезе да ни помогне, че иначе щяхме да си висим там полуобърнати.

Пътят е все нагоре, подминава пожара и излиза на билото. Гледките към софийското равно поле започват да стават все по-хубави: кеф ти София на длан, кеф ти Кремиковци (за по-индустриално настроените), кеф ти Витоша, Лозенска планина и отвъд до Рила при ясно време!

Гледка OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

И така се стига до края на пътя, където се паркирахме. Имаше някакъв надпис, на който не отделихме специално внимание, но в Google Earth се спрях, за да прочета:

 

Lokorsko.bmp„Пазете чисто педераси“

Малко крайно, но който го е написал явно е имал своите основания, а целта му е била постигната, защото околността е много чиста.

Понеже нямахме много време се проснахме на първата полянка с гледка до пътя. И докато си хапвахме набързо направените сандвичи, при нас кацна калинка. После още една и още една и общо взето, като се загледахме – над поляната, вместо комари или мухи, беше гъсто облетявано от калинки. Класически, черни на червени точки, жълти с кафяви точки… абе много калинки! Следващото правителство да знае!

Нагоре пътя става червена натрошена скала, по която щъкаха една лада и няколко джипа. Велосипедистите също са запознати с мястото и катерят нагоре, където, сега разбирам бил най-високият връх на Софийска планина – Драгунът с 1110 м (да ме убиете до днес не знаех, че имало Софийска планина, част от Старопланинската верига!).

Изобщо гората над село Локорско е чудесна и ви препоръчвам разходка там при хубаво време! Тази събота и неделя може да не е много топло, но за разходки май ще става, замислете се 😉

Панорама

Hippie Thessaloniki – до Солун с една риза на гърба (първа част)

„Петък – ден на майстора“, „Ако работиш в петък шефът ти ще умре“…защо тези не са вярни и защо всеки петък винаги идва по-гаден, по-натоварен и ужасен от предишния?!
Този петък заминавахме на разходка до Солун! Ура, ще ходим в чужбина!
Само дето от сутринта ме сюрпризираха – ще замествам техническия сътрудник на баш шефа (разбирай секретарката).
Забравете за бомбестите мадами с голям червен маникюр и пиличка в ръка! Да си секретарка е ад, жив ужас и огромен стрес. Хубаво прегрях, не можах да си направя проучването за Солун и тръгването беше предопределено – отиваме на сляпо. За капак не можах да тръгна по-рано от работа и даже стоях на пост и в следработно време. „Леле трябва да побързам, как ще си събера багажеца?!“
Успях да се прибера и да пъхна в раницата 2-3 парцала заедно с атласа на Европа (без да правя реклама – от ViaMichelin по-добри няма, въпреки че ми е малко стар, пътищата са си на указаното място, плюс-минус 1 къмпинг). В чантата сложих фотоапарата и още две-три неща.
Емил пристигна да ме вземе. Формàта за път беше – една кола четирима човека. И докато другите чакаха в колата ние с Емил хвърлихме последно око на интернета, а аз извадих атласа от раницата за сверяване. Погледнахме, аз бутнах атласа в чантата, Емил ми взе шалтето и чувала и хукнахме.

Приятеля ни, който шофираше живее в Банско и, затова решихме да го използваме като база за преспиване и начало на похода към превземането на Солун. И насред Банско се плеснах по челото в момент на велико просветление! Забравих си раницата с дрехите в София! Когато извадих атласа, не го върнах обратно в нея, а в чантата и взех само нея. В онзи момент Емил ми се радвал каква съм организирана спартанка и съм взела точно толкова дрехи, колкото ми трябват…мда добре започнахме екскурзията. Добре, че поне най-належащия елемент от дрехите ми беше в чантата.

Защо децата не бива да се возят на предната седалка?

Тръгнахме от Банско към 8 ч. сутринта. Аз като стàрило и пàтило винаги се возя с колан, въпреки че и винаги пътувам на задната седалка – принцип. Да обаче шофьора нямаше и ми беше отстъпено почетното място отпред. Като малка все врънках нашите да се возя на предната седалка. Е сега бидейки там, разбрах защо не трябва и не може деца да се возят отпред!:
Видях толкова сгазени животни, колкото не съм видяла през целия си живот! Цвък коте, пльок куче, цвръц таралежче, там пък лисица…от филм на ужасите не настръхвам толкова! За доброто на своите деца – никога не ги возете отпред!

Ние пък по живо по здраво, и под моето успешно навигиране (само веднъж объркахме посоката, но това беше защото на картата се завиваше на дясно, а на практика – на ляво!) стигнахме до Тесалоникито, центъра на областта „Македония“, името заради което се джанкат гърци и македонци.

Първите впечатления бяха:
„Абе, да не влизаме в Бейрут?!“
Да, странно е за хора несвикнали с архитектурата в Гърция – блокове с плоски покриви и тенти на всеки прозорец, прахоляк…Мизерийка си изглежда.

Та от магистралата плавно влизаш в една градска улица, която преминава в нещо като централна градска и изобщо е права чак до центъра. Повечето улици в Солун са прави и еднопосочни, и няма начин да се изгубиш. Такова си е устройството на повечето градове, които са търпели опожарявания, а Солун го е минало три пъти, така че ясно е. Ако сте с кола е добре да знаете, че въпреки знаците за талончета (за събота е указано, че талони се искат до 3 ч. следобяд) за паркиране – събота и неделя не ви безпокоят със скоби, глоби и подобни.
Как нацелихме улицата не знам, но паркирахме на 100-ина метра от

Бялата кула

Основната забележителност на града. Хубава е, обаче беше и оградена за реставрация. Тя е символа на града и се намира освен на крайбрежната улица и на всички сувенирчета, картички и други кичарийки в града. Тя, противно на очакванията ми да е византийска или римска, е построена от турците на вероятното място на стара кула от предишен режим.
Тръгвайки наляво от кулата минаваме покрай паметника на Филип Македонски, който беше доста скромен и се озовахме пред паметника на сина му.
Не знам как се завъртяхме из улиците но се видяхме насред площад Наварино, по-голямата част от който е заета от руините на

Двореца на Галериус –
римски император за кратко – 305-311 г. сл. Хр. Мястото не се среща много из интернет и спокойно можеше да го пропуснем. Комплекса, възстановен с европейски пари, е със свободен достъп и на входа любезно ви връчват брошура, за да се осведомите за Октагона (трябвало е да бъде тронна зала, но е преустроен на църква), базилика, част от хиподрума, основната част на двореца, заобиколен с колони и коридори с мозайки.
До октагона е и тоалетната, което е било едно много важно място както в ежедневието, така и в политическия живот на империята. От тази тук не е запазено много, затова ето ви картинката на това как трябва да е изглеждала. Ако много ви се иска да видите напълно запазена такава отскочете до Остия Антика (близо до Рим) или евентуално Помпей.
Въпреки че комплекса е възстановяван с европейски пари, с Емил за втори път, след Кавала, се убедихме в спецификите на гръцката реставрация, състояща се в подпирането на рисковия елемент с дървени клечки и надежди, че няма да се срути. Гърци.

След това място се изкачихме нагоре по улицата и, стигайки до централния булевард (същия по който влязохме в града)завихме надясно. След няма и 10-ина минути в големия пек се озовахме пред

Арката на Галериус
от която е останало достатъчно, за да е хубава. Построена е в чест на победата над персите от династията на Сасанидите и превземането на столицата им през 298 г. сл. Хр. Някога се е състояла от осем колони, от които са оцелели само три, като под централната арка е минавала Виа Игнатия, свързваща провинциите Илирия, Македония и Тракия и свършваща в Константинопол – общо около 1120 км. – нищо работа при това ръчна изработка (кога ли ще са готови нашите магистрали?).
От арката нагоре се намира

Ротондата или гробницата на Галериус

Много красива и изцяло запазена, поради простата причина, че е била превърната в джамия (каква изненада). И тя е възстановена и поддържана с европейски пари. Дори в момента се провежда някаква консервация, тъй като отвътре всичко е в скелета. Останали са елементи от християнските мозайки по купола, както и в някои от параклисите. В оригиналния си вариант е имала голяма дупка на купола – като Пантеона в Рим – но прищявките на хората са я лишили от тази забележителност. Направи ни впечатление, че и отвън, и отвътре сградата има дупки между тухлите, без те да имат изход поради което теорията за наблюдателници отпадна. По чудо жената, която беше на входа успя да ни обясни, че това е останало от строежа на самата сграда – там се е закрепвало скелето, за да се изкачва градежа все по-нагоре и нагоре. След това не са били запълнени, за да се използват за евентуални ремонтни дейности.
Входа и тук е без пари, има тоалетна и чешма, като е задължително в тоя пек да се освежите, защото иначе, че ви зацепи глава, което се случи на мен, защото шапката ми остана в София.

Премалели за нещо освежаващо се отправихме към най-близкото магазинче. Водата тук варира от 50 цента до 1.20 евро за литър и половина. Биричката също може да бъде центове, но и евро и нещо, ако я купувате от вестникарските будки. За себе си избрах сладолед, който ми е любим още от детството ми – Базука на Делта, воден сладолед за 1 евро. След изяждане ви остава пластмасовата клечка, която се пълни с вода и става страхотен пистолет. „Детска радост“ шарени бонбонки!
Както и друг път оставих посещението на сладкарски магазин за неделя, което си беше грешка отвсякъде, защото в такъв ден сякаш е паднала бомба, нищо не работи и хора почти не се виждат. Изобщо работното време на нещата в Гърция не го разбирам и имам чувството, че дръпват кепенците в 2 ч., а отварянето след 5 ч. е само пожелание, тъй като никъде няма работно време.
Ще оставя останалата част от разказа за втора част, защото много се разпилях в писанието и ще ви уморя. Утре ви връщам обратно на централния булевард, за да продължим нататък!

Към продължението насам.

До Киев и назад – Втора серия – За Киев, жените, архитектурата и други такива

Чудех се как да подхвана разказа си за Киев. Дали да го направя тематичен, както направих с пътуването до там и обратно или да си пусна паметта по нанадолнището и да разказвам всичко подред. В крайна сметка, след сума ти почесвания избрах втория вариант. И:

Колко Ви е часа?
Та приближаваме със самолета към Киев, където ни очакваше лек времетръс.

Има още