Tag Archives: екскурзия

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Планината, Лозенската

Лозенската планина, не Лозенец

Заглавието е такова, защото ми подчертава Лозен като грешно и иска да е Лозенец. Да, някога Лозенец беше приказен и спокоен квартал, в който човек можеше да се разхожда. Сега е пренаселен, презастроен, псевдо-луксозен квартал. За това, ако човек иска да се разходи, добре ще да е да излезе извън пределите на околовръстното и да се разходи по нещо с „лоз” в името, но да има в името си и планина – Лозенската планина.

Лозенската планина е в сянката на Витоша, буквално и преносно. А не би трябвало да е така. Да, по-ниска е, но, ако не сте някой краен шоп, ще се съгласите, че Лозенската е по-спокойна от Витоша, по-симпатична и с доста по-красиви гледки. Богата е на различни растителни видове и си е направо опитно поле, по което да учите мало и голямо кое цвте какво е.

Сега ще ви разкажа за планината, която превзехме на два пъти (този петък и една събота преди няколко седмици), но ако сте баш планинари и един ден ще ви е достатъчен, за да стигнете от село Лозен до Пасарел, изкачвайки по пътя връх Половрак.

Тъй като началната и крайната точка на маршрута са от двете страни на планината, най-добре ще е да ползвате градския транспорт. За целта трябва да стигнете рано сутринта на спирката на рейс 5 на Цариградско шосе при ХМС. Колите са на около 20 минути, и за това е добре да вземете него, а не 3, който тръгва към Пасарел – той е на 60-70 минути, така че е и малко вероятно да го срещнете.

Вземате рейса до последната му спирка, накрай село Лозен и оттам продължавате по ул. Половрак. Ориентир ви е тренировъчната база на Червения кръст, отминете ли я, значи почти сте стигнали екопътеката, белязана с дървена арка. Не се плашете от мяркащите се табели „Ловно поле 63“, увериха ни, че сега не е сезон за лов на каквото и да било.

По пътя има нови пейки, на които да отпочинете и да се насладите на гледката. Тъй като е пролет, сега е моментът, в който да се насладите на малката каскада на потока, в началото на маршрута. След 20-30 минути катерене, ще стигнете до поляна с чешма и върба, под която църкат-пъркат кюфтета, продават се бири и зелева салатка. Заредете си шишетата с вода и търбусите с кайма, защото след това, до Пасарел ще разчитате само на домашните си сандвичи.

От поляната пътят се разделя на две. Левият минава покрай женския манастир „Св. Спас”, пещерата и връх Половрак, а десният заобикаля върха отдолу, пропускайки стръмнините и отпращайки ви направо към Пасарел.

Първият път направихме излет само до вр. Половрак, а вторият хванахме дясната пътека, за това, сега ще направя сглобка от двете разходки.

След поляната тръгвате по лявата пътека, която носи имената на четници на Бенковски. В зависимост от крачката ви, най-много за 40-50 минути ще стигнете до манастира. Разположен е на ръба на склона с чудесна гледка към софийското поле, добре поддържан, макар стенописите в църквата да са реставрирани залепени с тиксо, за да не паднат от стените. Пред манастира има пейки, на които можете да отморите малко и да продължите нагоре.

Тук е момента да отбележа колко богата на цветя и растения е гората. Уцелихме поляни с жълти глухарчета, край пътя ни съпровождаха малки сини цветчета, на които казвам „див зюмбюл”, макар да не съм сигурна, че така се казва, едни много странни бели цветя, прилични на орхидеи, лечебни иглики, кукуряци и още много други.

Вървейки към върха, някъде отляво ще видите табела с надпис „Пещерата“. Ако искате да я видите трябва да направите малка отбивка. Нас, по пътя ни настигна един експедитивен дядо, който набързо ни нахока, че сме зле с графика, и за да стигнем до върха, няма нужда да ходим до пещерата, която още повече, не била това, което казвало името й, а само една проста дупка в скалата. Продължихме нагоре.

По пътя има една чудна поляна с беседка и към София гледка. Най-подир ще стигнете до под връх Половрак, където се намира гробът на незнайния четник на Бенковски. Можете да се поспрете и замислите по някои исторически въпроси, после да поседнете на панорамната пейка с изглед към Рила, преди да закрачите последните 50-ина метра към върха. Малко е странно, защото има една пирамида с тухли без надпис, която може да бележи върха, но има и една скала с побито на нея знаме, та не мога да ви кажа кое точно е Връх Половрак, за това се снимайте и на двете. От точката със знамето има идеална гледка към София, Витоша и Рила.

Оттук насетне ви чака слизане. Може би трябваше да кажа отначало, че гоните червено-бялата маркировка. И до върха всичко с нея е наред. На слизане от върха обаче, в ниското изведнъж тя зачезна. И тъй като ние така или иначе първия път се връщахме към Лозен, хванахме просто пътека надясно, без да се морим да търсим табели. За да стигнете до Пасарел, обаче, ще трябва да я потърсите, а тя на места е рисувана дори на камъни по земята, така че бъдете осторожни.

Ако пък сте взели прекия път от кюфтетата, пътьом ще минете покрай блатото (ще ви се пада отляво) и „Рейсовете“ – възвишение с фургони, които местните младежи наричат така (отдясно) и минута след това ще стигнете един кръстопът, на който ще видите познатата маркировка.

Както казах, вече няма катерене. Минава се през много красива горичка, като отляво ви е склон, а тези от вас които не носят очила, веднага между клоните ще съзрат снежните върхове на Рила. При първата ни разходка времето беше неприятно и нямах шанс да ги видя дори от Половрак, за това онзи ден креснах от радост и тръгнах с апарата да катеря склона и да се муша по клони, за да получа по-чист изглед.

Не го правете, защото колкото и хубави снимки да нащракатае измежду клонаците, след още половин час ще се озовете на страхотна голяма поляна. Първото което ще видите пред себе си ще е Витоша и метеорологичните станции на Черни връх.

Малко по-късно отляво ще блесне и Рила в цялата си прелест., а като гарнитура – Искъра и най-вероятно Щъркелово гнездо.

Доста път минава по това плато и естетическата наслада е голяма. Човек се чуди на коя планина да се наслаждава по-напред. Не трябва да забравяме и домакина, обръщайки се назад ще видите и Половрак, а гледайки към Витоша, в дясно има някакъв друг лозенски връх, който, понеже не знаехме как се казва, с Емил кръстихме Пълноврак. Ако сте поизморени, можете да починете малко на това плато. А може да наберете сили и да изтраете още малко, защото след известно време и едно малко спускане ще стигнете мястото за пикник – няколко хубави, масивни пейки с масички, огнище, нещо като маса за приготвяне на манджите и аптечка! И всичкото това под една цъфнала джанка (когато отидете вече може би ще е зелена).

Изобщо приказно е, казвам ви! Но, за съжаление, от тук започват да се виждат и части от човешки поселения. Не знам каква се пада земята тук, за мен си е гора и планина, в които не трябва да има нищо. Други явно не мислят така – тук там, по ръбовете на поляните, там където започва гората са изникнали фургони. И колкото повече приближавате Пасарел, толкова повече престават да приличат на прости фургони. Ще ви ги покажа, но потрайте малко. На мястото за пикник има кръстопът.

Можете да тръгнете към лобното място на Списаревски, към Матейната чешма или обратно към Половрак. Пътя към Списаревски може да го поемете през баира с пейката или под него (в ляво от чешмата за водопой ще видите и табелата). Ако поемете отгоре внимавайте за мотори и АТВ-та. За съжаление единственото, което нарушава спокойствието в планината, това са те, а младежите от Лозен и Пасарел се надпреварват кой е по-бръмчав и може да ви връхлетят от изневиделица.

Пътят все повече се спуска надолу и стигате до едно широко място с висока концентрация на постоянно пребиваващи фургони – къде сдобили се с покрив, къде с пристроени стая-две. На едно място рекичката е преградена с бент и в нея плуват гъски, а над тях се кипри чисто нова дървена къщичка и толкова дървен клозет. Повечето фургони си имат такива, а надолу по течението водата в рекичката е доста мътна. Пък може и да е законно, но доколко редно? Открийте фургона на снимката:

В този момент решихме да се разсеем с поредното странно цвете, а не с пасарелските гори. И докато гледахме цвекето над нас прехвърча орел. Пътят навлезе в ниското между два хълма, следвайки рекичката. На това място ще е добре да се огледате за тояжка, защото пътеката няколко пъти пресича реката и, ако си нямате опора или някои от речните камъни ви поведе, можете да се намокрите малко преди финала.

И така ще стигнете до паметната плоча, отбелязваща местността където е паднал самолета на Димитър Списаревски. Има пейки и масички за сядане, нещо като навес, но мястото е малко усойно и страховито.

Е, отминете ли това място значи сте стигнали до края на еко пътеката – отново белязан с арка. Тук пътя се дели на ляв и десен. Десния води към язовира и през въжен мост се стига до спирка на рейс 3. Ние видяхме марикировката да продължава по левия път, за това хванахме него. Той е по-дълъг и минава през вилната зона на Пасарел. Почвата е богата на слюда и, ако имате време може да се поровите, за да си намерите някое и друго по-тлъсто парче. Тук ще вметна, че още в началото на пътя, мернахме бляскаво камъче на пътя – погледнахме го, изчоплихме го и се оказа, че е парче метал. Не знаем дали е природно, но неравната му форма ни навежда на мисълта, че не е употребена човешка сила за създаването му. Малко след това пък намерихме друго камъче, което ни заприлича на парче стъкло, но тъй като и него не сме виждали в естествена форма, не искаме да гадаем. После си начупихме и един бял камък, който се пръсна на остриета и сега не ни трябва апликационно ножче вкъщи!

Изобщо, Лозенската планина е рай за всякакви цветари, каменари и буболечкари (атестация за последното видяхме в качилия се от спирката при въжения мост д-р Петър Берон 😉 .
Та така неусетно стигате до Пасарел, а маркировката в един момент прелива в червено-белите светлоотражателни лепенки на кофите за боклук. И ето ви на централния площад, където е първа и последна спирка на рейс 3, който идва и тръгва точно „в и двадесет“. Срещу билет от левче, след около 30-40 минути сте в София заедно с хубавите спомени от тази прекрасна планина на хвърлей разстояние от града.

А, ако ви се гледат още снимки, елате във FB страницата на Патиланско царство.

Хайде на гости на комшиите! (първа част)

Хайде! Позабавих се, но вече съм готова да тръгваме! Събирайте багажа, но не много. Отиваме наблизо – в Истанбул!
Не знам за вас, но аз за първи път отивах в страна от „Ориента”. Хванахме рейса през нощта и като изключим слизането за проверка на границата, тихо и кротко си спах на седалката докато Емил не ме събуди с новината, че влизаме в Истанбул. И какво видях първо?

Знаме

Много знамена, огромни, яркочервени и като от коприна да се веят така хипнотизиращо на изграващото слънце, че свят ти се завива. В сутрешната мараня изглеждаха толкова вълшебни, че изведнъж си казваш:
„Брей, чак да ти се прище да умреш за такова знаме!” Пълно зомбиране.

По първоначално четене за това, къде какво има за гледане в Истанбул си бяхме запазили хотел до историческия квартал Султанахмет (от другата страна на Златния рог е по-търговската част, но за нея тук няма да прочетете много).
Късно се сетихме, че може да изкараме новогодишните празници в Истанбул, за това хотелът ни беше в друг квартал – Фатих (40 евро за стая на вечер с включена закуска и wi-fi) .Но то и това не е много, само 40 минути пеша или няколко минути с трамвая, който е с жетонче, което се купува за лира и петдесет. Ако планирате по отрано, можете да си намерите и по-евтини хотели, направо в сърцето на Султанахмет.

Та какво има за виждане в Султанахмет?

Синята джамия

Красива си е, няма какво да си кривим душата, като влезеш вътре също толкова хубава. За да влезем обаче трябва да се наредим на опашка и да изчакаме реда си. Стигаме до кош с найлонови торбички, в които трябва да пъхнем чепиците си и с тях под мишница да влезем в джамията. Само това, вход не се плаща. Просторна, светла, синя. На мен лично впечатление ми направиха огромните полилеи, висящи много ниско над главите на молещите се/туристите, които висяха на многобройни кабели от тавана – толкова много, че за секунда, като погледнеш нагоре, вместо да види купола погледа ти се оплита в тях.

На влизане Емил ме предупреди, че вътре мирише…ами ако имате по-остро обоняние ще уловите миризмата на димящи туристически чорапи, но надявам се това да не ви спре за посещението на тази прекрасна джамия.
Версиите за нейното построяване са две:
Туристическата гласи, че султана наел за архитект чужденец и му казал, че иска златни минарета. Обаче на турски златен (аltın) и шест (altı) звучат почти еднакво и онзи чул шест. Хубава е тази история, но в действителност архитекта си бил с чалма и разбирал турски. Просто султанът решил да се изфука за сметка на хазната. По онова време единствено в Мека имало джамия с шест минарета и народът на империята бил доста недоволен от екстравагантния разход на султана. Султански му работи.

Излизайки от Синята джамия, погледът ви се спира върху

Света София

Малко гъчкано с туристи и продавачи на всякакви джундурии е пространството между двете религиозни сгради, но можете да сколасате и да седнете на някоя пейка и да се насладите на гледката.

Пак според екскурзоводските твърдения, султана искал да я надцака огромната Св. София с по-голяма джамия и натоварил прочутия архитект Синан със задачата. Въртял сукал Синан, накрая трябвало да си признае – не можел да построи дори същата по големина джамия. За това турнали на Св. София минарета и готово. Това е само легенда.
От друга страна, човек като попрочете малко разбира, че не е точно така пък – ако не са били османците днес нямаше да има нищо запазено. Накратко, мозайките на Св. София първо са били унищожени от император Лъв III, който решил да иконоборства през 726 г. Всичко, което виждаме запазено днес е правено след това и то е съвсем малко – благодарение на тъпите кръстоносци от Четвъртия кръстоносен поход, които ограбили де що църква имало в Константинопол и унищожили каквото не можели да извлачат, а после обърнали базиликата на католическа катедрала.
При пристигането на османците през 1453 г. Света София била толкова зле, че жива да я оплачеш. Само дето считаните от много от туристите за „злодеи” мюсюлмани вместо да й турят кръста, взели че започнали да я възстановяват и укрепват, а Синан по-късно така правил пристройките, че да обхванат като обръч базиликата и да я държат изправена на крака и до днес. И противно на католиците, не посмели да чегъртат лицата на светците (те даже не ги отричат, но за това като стигнем до двореца Топкапъ), а само ги покрили с гипс и боя, защото и те са малко доста иконоборци. И така до 1935 г. когато Ататюрк решил да направи Хагия София музей (с билет към днешна дата – 20 лири), замазката била махната и изскочили запазените мозайки.
Те са много малко и аз ще ви спомена само за една, която ме впечатли ужасно много:
Божията милост по време на Страшния съд
Мозайката е датирана към 1261 г. – по времето на византийския Ренесанс и се предполага, че е направена, за да отбележи края на годините на „католическа окупация”. Изобразява Исус заобиколен от дева Мария и Йоан Кръстител. Звучи толкова просто, а като застанете пред тях и забравяте ума и дума. Изобразени са толкова живи, от плът и кръв, от лицата им струи такава благост. Тоновете се преливат така, че дори не забелязваш, това да е мозайка. Просто трябва да се види!

И крачейки чуваш стъпките си по напукания мраморен под – такъв какъвто е от 1400 години, усетил да крачат императори и патриарси, завоеватели от различни краища на света. Тук до днес. Мисълта за това колко си нищожен на фона на този свидетел на времето те кара да потръпнеш.

Има още много неща, които могат да се кажат за базиликата, но най-добре си ги прочетете сами и да ги видите със собствените си очи. А след това изхода – много удобен, за да се бухнете в друга старина:

Цистерната на Юстиниан I

(На него дължим Света София, но за това си отворете читанките), която наричат и Цистерната Базилика. Предполага се, че била направена по времето на Константин и впоследствие Юстиниан я преправил в по-голяма – можела да събира до 100 000 м 3 вода. С влизането имаш усещането, че влизаш в подземен дворец – 336 колони подредени в 12 редици от по 28 колони, но вместо излъскан до блясък под те посреща водно огледало. Представих си мястото пълно с вода почти до тавана, без осветление, с една лодчица и аз с факел в ръка да се нося по водата и направо тръпки ме побиха. Но в момента е доста празно и наистина изглежда приказно. Като се загледате ще забележите, че някои от колоните са сбиритак – не са правени специално по предназначението, ами влачени от тук и от там. Точно това според мен е причината там да се намират и две глави на горгоната Медуза – две от колоните са по-къси и под тях са подпъхнати двете глави. Поради фактът, че едната е обърната наопаки, а другата настрани някои учени тикви да се опитват да намерят под вола теле (поне според мен) и да рисуват теории, как двете глави били там по предназначение и да гадаят защо са поставени по различен начин.

Когато се насладите на цистерната ще излезете на улицата по-която минава трамвайчето и Св. София ще бъде пред очите ви. Пресечете релсите и тръгнете по сокака покрай стените на Св. София (казва се Caferiye). В края й завийте надясно – това е уличката между Св. София и стените на стария султански дворец – Топкапъ, накъдето всъщност съм ви повела – къщичките залепени за стената на двореца са просто прекрасни, дървени, боядисани в пастелни цветове, точно като излязли от детска книжка. В края на улицата стигате до входа на

Топкапъ

където мисля да ви оставя да разгледате на спокойствие. А там има много съкровища за виждане и като изключим златния султански трон и скъпоценните камъни, можем да се надивим на

меча на Давид,
тояжката на Мойсей
черепа в златен обков на Йоан Кръстител
косъм от брадата на Мохамед

…хм да всите са християнски люде без Мохамед. Как са попаднали тези християнски реликви тук?! Хе, а кой е казал, че мюсюлманите отричат нашите пророци?! Те просто не спират да бройкат пророците до Исус, а продължават и след него – до Мохамед.
И изведнъж се замисляш за олтара на Св. София, чийто купол е с мозайка на Дева Мария с Младенеца, а долу под тях е ислямския мимбар (портата гледаща към Мека) – и започваш да си мислиш как тия две религии можеха да бъдат и в толкова по-приятелски отношения…

Когато се нагледате (може би ще ви трябва цял ден) след изхода минавате покрай археологическия музей – можете да навестите и него. Уморихте ли се вече? Хайде да се пошляем.

Улицата от изхода ви връща пак на трамвайните релси. По трамвая, по трамвая и погледът ви се спира на Високата порта – е, толкова ли малка се оказа?! Поне на мен не ми се стори много внушителна, но нейсе.
По пътя си ще се убедите в нещо – Истанбул е града на дебелите котки и депресираните кучета, както каза Емил. Котките явно са на почит и ги хранят както местните, така и туристите. Виж, кучетата са друго нещо – толкова са наплашени, че даже не смеят да припарят до теб. Единственото бездомно куче, което си позволи да ме изджавка беше една пума пред нашата църква Св. Стефан (прихванало нещо от нашия характер).

И така, говорейки си сладко стигаме до водата на Златния рог. От дясно ни е гарата на Ориент експрес, а тръгвайки наляво ще стигнете до пазара за подправки (където има всичко, но не знам колко е качествено…кърито е по-добро от продаваното в България, но не е и баш баш). От пристанището пък можете да хванете гемия за разходка – има скъпи, но има и такива с жетони за градския транспорт, така че май е по-добре да не ръсите по 20 лири, а? 🙂

Сега ще ви оставя да си починете, а утре ще ви заведа до нашата църква, двореца Долмабахче и каквото друго ми остана.

Hippie Thessaloniki – до Солун с една риза на гърба (първа част)

„Петък – ден на майстора“, „Ако работиш в петък шефът ти ще умре“…защо тези не са вярни и защо всеки петък винаги идва по-гаден, по-натоварен и ужасен от предишния?!
Този петък заминавахме на разходка до Солун! Ура, ще ходим в чужбина!
Само дето от сутринта ме сюрпризираха – ще замествам техническия сътрудник на баш шефа (разбирай секретарката).
Забравете за бомбестите мадами с голям червен маникюр и пиличка в ръка! Да си секретарка е ад, жив ужас и огромен стрес. Хубаво прегрях, не можах да си направя проучването за Солун и тръгването беше предопределено – отиваме на сляпо. За капак не можах да тръгна по-рано от работа и даже стоях на пост и в следработно време. „Леле трябва да побързам, как ще си събера багажеца?!“
Успях да се прибера и да пъхна в раницата 2-3 парцала заедно с атласа на Европа (без да правя реклама – от ViaMichelin по-добри няма, въпреки че ми е малко стар, пътищата са си на указаното място, плюс-минус 1 къмпинг). В чантата сложих фотоапарата и още две-три неща.
Емил пристигна да ме вземе. Формàта за път беше – една кола четирима човека. И докато другите чакаха в колата ние с Емил хвърлихме последно око на интернета, а аз извадих атласа от раницата за сверяване. Погледнахме, аз бутнах атласа в чантата, Емил ми взе шалтето и чувала и хукнахме.

Приятеля ни, който шофираше живее в Банско и, затова решихме да го използваме като база за преспиване и начало на похода към превземането на Солун. И насред Банско се плеснах по челото в момент на велико просветление! Забравих си раницата с дрехите в София! Когато извадих атласа, не го върнах обратно в нея, а в чантата и взех само нея. В онзи момент Емил ми се радвал каква съм организирана спартанка и съм взела точно толкова дрехи, колкото ми трябват…мда добре започнахме екскурзията. Добре, че поне най-належащия елемент от дрехите ми беше в чантата.

Защо децата не бива да се возят на предната седалка?

Тръгнахме от Банско към 8 ч. сутринта. Аз като стàрило и пàтило винаги се возя с колан, въпреки че и винаги пътувам на задната седалка – принцип. Да обаче шофьора нямаше и ми беше отстъпено почетното място отпред. Като малка все врънках нашите да се возя на предната седалка. Е сега бидейки там, разбрах защо не трябва и не може деца да се возят отпред!:
Видях толкова сгазени животни, колкото не съм видяла през целия си живот! Цвък коте, пльок куче, цвръц таралежче, там пък лисица…от филм на ужасите не настръхвам толкова! За доброто на своите деца – никога не ги возете отпред!

Ние пък по живо по здраво, и под моето успешно навигиране (само веднъж объркахме посоката, но това беше защото на картата се завиваше на дясно, а на практика – на ляво!) стигнахме до Тесалоникито, центъра на областта „Македония“, името заради което се джанкат гърци и македонци.

Първите впечатления бяха:
„Абе, да не влизаме в Бейрут?!“
Да, странно е за хора несвикнали с архитектурата в Гърция – блокове с плоски покриви и тенти на всеки прозорец, прахоляк…Мизерийка си изглежда.

Та от магистралата плавно влизаш в една градска улица, която преминава в нещо като централна градска и изобщо е права чак до центъра. Повечето улици в Солун са прави и еднопосочни, и няма начин да се изгубиш. Такова си е устройството на повечето градове, които са търпели опожарявания, а Солун го е минало три пъти, така че ясно е. Ако сте с кола е добре да знаете, че въпреки знаците за талончета (за събота е указано, че талони се искат до 3 ч. следобяд) за паркиране – събота и неделя не ви безпокоят със скоби, глоби и подобни.
Как нацелихме улицата не знам, но паркирахме на 100-ина метра от

Бялата кула

Основната забележителност на града. Хубава е, обаче беше и оградена за реставрация. Тя е символа на града и се намира освен на крайбрежната улица и на всички сувенирчета, картички и други кичарийки в града. Тя, противно на очакванията ми да е византийска или римска, е построена от турците на вероятното място на стара кула от предишен режим.
Тръгвайки наляво от кулата минаваме покрай паметника на Филип Македонски, който беше доста скромен и се озовахме пред паметника на сина му.
Не знам как се завъртяхме из улиците но се видяхме насред площад Наварино, по-голямата част от който е заета от руините на

Двореца на Галериус –
римски император за кратко – 305-311 г. сл. Хр. Мястото не се среща много из интернет и спокойно можеше да го пропуснем. Комплекса, възстановен с европейски пари, е със свободен достъп и на входа любезно ви връчват брошура, за да се осведомите за Октагона (трябвало е да бъде тронна зала, но е преустроен на църква), базилика, част от хиподрума, основната част на двореца, заобиколен с колони и коридори с мозайки.
До октагона е и тоалетната, което е било едно много важно място както в ежедневието, така и в политическия живот на империята. От тази тук не е запазено много, затова ето ви картинката на това как трябва да е изглеждала. Ако много ви се иска да видите напълно запазена такава отскочете до Остия Антика (близо до Рим) или евентуално Помпей.
Въпреки че комплекса е възстановяван с европейски пари, с Емил за втори път, след Кавала, се убедихме в спецификите на гръцката реставрация, състояща се в подпирането на рисковия елемент с дървени клечки и надежди, че няма да се срути. Гърци.

След това място се изкачихме нагоре по улицата и, стигайки до централния булевард (същия по който влязохме в града)завихме надясно. След няма и 10-ина минути в големия пек се озовахме пред

Арката на Галериус
от която е останало достатъчно, за да е хубава. Построена е в чест на победата над персите от династията на Сасанидите и превземането на столицата им през 298 г. сл. Хр. Някога се е състояла от осем колони, от които са оцелели само три, като под централната арка е минавала Виа Игнатия, свързваща провинциите Илирия, Македония и Тракия и свършваща в Константинопол – общо около 1120 км. – нищо работа при това ръчна изработка (кога ли ще са готови нашите магистрали?).
От арката нагоре се намира

Ротондата или гробницата на Галериус

Много красива и изцяло запазена, поради простата причина, че е била превърната в джамия (каква изненада). И тя е възстановена и поддържана с европейски пари. Дори в момента се провежда някаква консервация, тъй като отвътре всичко е в скелета. Останали са елементи от християнските мозайки по купола, както и в някои от параклисите. В оригиналния си вариант е имала голяма дупка на купола – като Пантеона в Рим – но прищявките на хората са я лишили от тази забележителност. Направи ни впечатление, че и отвън, и отвътре сградата има дупки между тухлите, без те да имат изход поради което теорията за наблюдателници отпадна. По чудо жената, която беше на входа успя да ни обясни, че това е останало от строежа на самата сграда – там се е закрепвало скелето, за да се изкачва градежа все по-нагоре и нагоре. След това не са били запълнени, за да се използват за евентуални ремонтни дейности.
Входа и тук е без пари, има тоалетна и чешма, като е задължително в тоя пек да се освежите, защото иначе, че ви зацепи глава, което се случи на мен, защото шапката ми остана в София.

Премалели за нещо освежаващо се отправихме към най-близкото магазинче. Водата тук варира от 50 цента до 1.20 евро за литър и половина. Биричката също може да бъде центове, но и евро и нещо, ако я купувате от вестникарските будки. За себе си избрах сладолед, който ми е любим още от детството ми – Базука на Делта, воден сладолед за 1 евро. След изяждане ви остава пластмасовата клечка, която се пълни с вода и става страхотен пистолет. „Детска радост“ шарени бонбонки!
Както и друг път оставих посещението на сладкарски магазин за неделя, което си беше грешка отвсякъде, защото в такъв ден сякаш е паднала бомба, нищо не работи и хора почти не се виждат. Изобщо работното време на нещата в Гърция не го разбирам и имам чувството, че дръпват кепенците в 2 ч., а отварянето след 5 ч. е само пожелание, тъй като никъде няма работно време.
Ще оставя останалата част от разказа за втора част, защото много се разпилях в писанието и ще ви уморя. Утре ви връщам обратно на централния булевард, за да продължим нататък!

Към продължението насам.