Tag Archives: език

Буква „уай“… другото!

Трябваше да внасям едни пари по банков път миналата седмица.

Отивам в банковия клон, а там едно девойче…абе не девойче, че имаше барем 25-30 години, не е като да не е учила до сега. Разговаряме се, дърата-бърата. Стигаме до основание за внасяне на сумата.

Why Y?– Пишете „My Toys“.
– На латиница или кирилица? – пита ме тя и аз се зачудвам има ли разлика, но решавам да го направя по-интересно и избирам:
– Нека да е на кирилица.
– Ама на кирилица как да го напиша? Някак си…

Е, да, мисля си, „my“ ще изглежда като месеца на кирилица. Смешно е. Великодушна съм:

– Добре де, хайде на латиница.
– Чудесно. – изчуруликва тя и тръгва да пише преди да спре след няма и 5 секунди.
– Ама как искате да ви го напиша „тойс“?
– А?! Как как?  С „уай“! – в този момент забелязвам раздирания й от нерешителност показалец, който се въртеше бясно във формата на V около u, j и i! Накрая реши да се спре на u и аз в последния миг я спирам с:
– Другото „уай“! – насреща ми се облещват две недоумяващи кафяви очи – Онова до „т“-то.
– Ааа, „игрек“! – Предавам се! Мале!
– Да, аз съм добре с английския. – викам – Забравих как е на френски или немски.
– Да, да. То е! – казва доволна тя, че явно „знае“ и двата споменати езика.

Майкоууу, whY, не учат хората?

Advertisements

До довечера!

Скоро четох една статия за това как децата овладяват майчиния си език. Имаше мъдрости вътре, Умберто Еко и други такива.

И от тогава много се заслушвам в това, което говори Дребосъчето. Защото то може да е много неправилно понякога, но показва как малкият човек си проправя пътя в езиковата джунгла и култивира собствената си езикова градинка. Прост пример за това е как той не казва „бях“, а си стъкмява „бешох“ – от миналата форма на „съм“ във второ лице и окончанието за минало свършено време „-ох“(като в четох, отидох).  Което не показва, че не знае нещо, напротив. Знае и двете, защото ги е чувал и запомнил, просто тепърва се учи да жонглира и да си служи с тях.

А когато се стигне до играта с думи и цели изрази, наистина става смешно:

Миналата седмица се обърнах към Дребосъка с въпрос за един панталон:
– Как ти се струва?
– Амии, деветнадесет…
– Как така деветнадесет?
– Еми струва деветнадесет – в този момент осъзнах, че под „струва“ Дребосъчето все още разбира само „каква цена“ е, но не и дали му се нрави дрехата 🙂

А вчера, тръгвайки за градина, извиках подире му:
– Довиждане! – а звънливият отговор беше
– Довиждане! До Добър вечер!

Та до „Довиждане и до добро утро“ с този залез от вчера!

Залез

 

Познай заглавието

За много години, народе!
Да сте ми живи и здрави, да си пишем днес и утре, от по света и у нас!
Надявам се, да сте посрещнали 2010-та в най-топлата и приятна компания с най-близките си хора. Аз така направих, само че се изместих за празненствата в съседна ни Турция, за да съчетая празника с туризма и да си осигуря едно ориенталско посрещане, че комай в Азия не бях стъпвала преди.И преди да ви заразказвам за по-туристическите работи ще ви кажа за една весела случка.

Возим се значи с приятели на корабчето-градски транспорт за към азиатската част на Истанбул. Беше първия ден на Новата година. Топлинка и слънце, само морето беше по-бурно, та си седяхме по седалките, за да задържим празничната вечеря в стомасите си.
И се качва едно семейство – млад мъж на около 30, облечен с костюм по европейски; жена му – булка на неговите години, с годежен пръстен и халка на ръката, ама със забрадка на главата; до тях седнаха нейните майка и сестра – и двете също със забрадки. Та пристигат и сядат срещу нас. И като по команда и четиримата вадят книжки.

Аз нали съм си от кокошка крак яла, веднага се загледах да видя какво четат. Ама бързо се отказах от задачата с книгите на жените – всичките с едни розови корици и много букви с ченгелчета от всички страни. Преместих се на книгата на бея (bay се оказа господин на турски). И неговото заглавие беше с много опашки и извивки и, за това погледнах към автора:

– Ако е някой западен все ще му позная името. – И, да. Оказа се познат – Джордж Оруел – Ха! Той няма кой знае колко книги, все ще я позная. – загледах се небрежно в заглавието и зачетох – …Ha..y..v…an, Hayvan – Хайван?! Че така не казвахме ли на кучетата? И какво нататък – чи…ф… Çiftliği – чифликчи трябва да е май… Hayvan Çiftliği, Хайван чифликчи?! Хахаха, ама това е

Животинска ферма!!!

Сръгах Емил да изпитам познанията му по турски. Позахилихме се тайно. Значи хайванче, било животинка, а не както винаги съм мислела – куче.

Хе, толкова смешно ми прозвуча това заглавие, че с прибирането се хванах да проверя дали „Лебедово езеро“ е „Юрдек гьол“ – еми майтапа се оказа почти истина – пак си е гьол ама друго е името на лебеда 🙂 Та шега, шега, но така сме си омешали езика с на комшиите, че изненади ни чакат зад всеки ъгъл.

Силата на знанието и техническия напредък

„Кен лий“ та „Кен лий“ всеки това пее!
Пфуууу! Гледай какво чудо, чудо голямо!
А никой не е чувал… всъщност всички сте чували…
Хайде от начало!

Беше 1990-та, тъкмо бяха „случили“ палежа на Партийния дом, „Града на истината“ си беше вдигнал палатките, лятната ваканция беше свършила и пак тръгнахме на училище. А една песен се чуваше от всяко дворско кафене, надънена на купената от битака уредба – „Ламбада“!

Идея си нямах коя е групата, а езика не ми говореше нищо, нито на мен, нито на съучениците ми. Португалски ли, испански ли, някой предположи, че е „бразилски“. Един ден моята приятелка каза, че са й дали текста на песента. Отиваме след училище в тях – уж да пишем домашни, пък то да си препишем текста, че той е ценен и трябва да бъде върнат на собственика. Преписваме ние като монаси в средновековен манастир и внимаваме във всяка буква, че той португалския е език сложен и непонятен, току виж не препишем както трябва и отишъл коня в реката! Пишем, на португалски с кирилица:

„Шоооо ран ду сифой, кеюнджи а сони фешорааа
Шоооо ран ду сифой, кеюнджи а сони фешорааа

Шора куестара аулембрачи мамор
Ке юндижи нанонсоби куйда
Шоран дестара ау лембрачи ду мамор
Ке юндижи нанонсоби куйда

Аегор пасан паиста прасемпре унджипор…“

Нататък не си спомням, но тия няколко ги помня и до ден днешен! Текста беше разпръснат сред всички в училище, предаваше се от ръка на ръка като апокриф. Преди година на една сватба един приятел даже я пя със същите думи, които ви цитирах 🙂 А истинския текст ли?:

„Chorando se foi quem um dia so me fez chorar
Chorando se foi quem um dia so me fez chorar

Chorando estara ao lembrar de um amor
Que um dia nao soube cuidar
Chorando estara ao lembrar de um amor
Que um dia nao soube cuidar

A recordacao vai estar com ele aonde for…“

Така става като не знае някой езика, пее си каквото си иска. Ако се беше случил „Кен лий“ тогава – никой нямаше да се смее. Английския се знаеше колкото и португалския.
Навремето всички пеехме „Шоранду сифой“ и никой не стана известен от това.
Никой нямаше и да разбере! Някъде из нас трябва да се въргаля една касета – с детските ми записи – май нямам и касетофон, на който да пусна хоровото изпълнение от един рожден ден на „Ламбада“. Колко е максималния брой хора, който щеше да я чуе тогава?!
Голямо нещо е знаието на езици ще знаете! А техниката и нета пък колко са големи…
Та в ония години „Кен лий“ просто нямаше да се състои, струва ми се. 🙂 Техниката ни води към прогрес, ама не си ли мултиплицираме регреса чрез тоя прогрес – е те това не ми е много ясно!

Как се напуска змиярник? – Практическо ръководство

В предходния пост Стойчо ми каза „цар си“, а аз възроптах, че искам да съм царица. По принцип в такива случаи винаги се сещам за умопомрачителното „студентка“, дето и в официални документи го праскат. Това наше обсъждане обаче ме върна назад във времето – преди малко по-малко от година.

Трудовия ми стаж е малък и като гледам сигурно ще трябва да работя до гроб в буквалния смисъл на думата и никога да не доживея до пенцеата. Но и никога не бих седяла на някое работно място без да получавам някакво удовлетворение от работата си – материално или морално. Първата си работа напуснах заради възнаграждението и всичко в онзи случай беше по каналния ред. Второто напускане обаче беше много интересно и обусловено от много фактори.
Но един фактор беше по слиен от всички:
Да работиш в змиярник е съсипващо!
Не знаете какво е змиярник?! Това е когато колегите ти, прякото ти шефче и неговия пряк шеф са жени.
Защо не кокошарник ли? Ами кокошките само се кълват от време на време и все има поне един петел да разведрява атмосферата и да спада напрежението покрай него. Обаче в змиярника има само пепелянки и усойници, а в най-лошия случай „пепуси“ – хем пепелянки, хем усойници. Мдам. Пълно е с лицемерие, змиите се увиват в приятелски прегръдки и нарицателни като „слънчице“, „мило“, „съкровище“, а зад гърба си изплезват разцепения език и гледат да не си пилеят отровата, че то не се знае кога ще им притрябва да я боднат в някоя жертва.
Няма по-нездрава и съсипваща здравето среда. Всеки ден си виках:“Ох леле ще дойде лятото, а аз вместо на море ще трябва да замина на Наречен, да си лекувам нервите и стреса!“.
Та за мое добро реших да напускам. Набелязах си нова работа, явих си се на интервю и новия работодател – пекан – вика когато си уредите нещата на старото място Ви чакаме тук.
А междувременно нещата в змиярника се заразвиваха бързо. Явно е трудно дори за змии да живеят дълго заедно, защото накуп напуснаха няколко от тях. Отивам при моята пряка бос-ка.
– Моля, когато имаш малко време искам да поговорим.
За мое голямо учудване тя се нахили и каза:
– Какво и ти ли ще напускаш?
– Еми да.
Нахили се тя и излезе от стаята, а аз си мисля:“Егати кефа! Колко лесно мина!“. Тук е момента и да споделя, че на това място бях най-новия кадър и с най-малко стаж, но за сметка на това със старанието си бях поела досадната работата на старите кучета (опитните змии – ж.р.).
Развитието на нещата после беше смешно и ще попрескоча малко. Стигаме до момента, в който изведнъж се оказвам в една стая с моята бос-ка, нейната колега бос-ка и баш шефката – сами четирите. И си викам:
„Опаааа, тия са решили да ми спретнат другарски съд!“
Аз не съм конфликтна личност и не обичам сцените, за това казвам на шефката:
– Съжалявам, че така се е получило, исках да говоря първо с Вас, но виждам, че вече са Ви казали, че искам да напусна.
От там се започва едно съскане! Гледам ги тия напъни срещу мен и ми е жал. Усмихвам се и казвам само „съжалявам“. Повтарям си го това „съжалявам“ като някаква мантра, защото вляза ли им в тона, значи да се отпочне едно обяснение, а не мисля, че го заслужават. По едно време получавам единствения смислен въпрос:
– Ти молбата за напускане до кой си я адресира?
– Съгласно закона орган по назначаване и мой работодател е „професора“*. Молба още не съм подала, защото от уважение към Вас реших първо да Ви уведомя и след това да си подам молбата си на „професор“ Петрова.
Пряката ми боска беше със самочувствието на езиков експерт – приложен лингвист и от нямане какво да каже по въпроса на прескачането на светлата й личност възкликна възмутено:
– „Професора“ е жена, ако не знаеш! Женски род!(съссссссс…)
– Знам, но „професор“ идва от латински език, където женски род за тази дума няма и съответно такова нещо като „професорка“ не съществува.(и аз на мой ред:изсъссссссс)
Тук тя подскочи от нахлуването в „професионалната“ й територия и за малко не изахка възмутено.
Понеже много се натискаха, след този злополучен разговор се стигна до среща чак с „професор“ Петрова. Аз обясних, че като всяко човешко същество изпитвам постоянния стремеж да се развивам и момента е настъпил да направя крачка в полза на реализацията си. Тя пък, професора, им се изхили на боските:
– Искате да ми кажете, че службата Ви зависи изцяло от този млад човек тук, който е с най-малък стаж и от най-скоро?! И защо по този начин му го показвате?!
Безценна съм ей!
Изводите ми от случката бяха няколко:
Повечето работодатели са такива, като боските ми. Мислят постфактум как със сила да задържат кадрите, а не овреме да ги стимулират.
На лошото, ако отговориш с добро, то само по-лошаво става.
Езика вярно си е сексистко нещо. Мдам…
След седмица напуснах змиярника и отидох на море 🙂

*Имена не съм споменавала, а длъжностите не са баш такива, за да не се сетят за мен змиите (не че те четат такива четива, ама нейсе – от коректност ;))