Tag Archives: дишане на лепило

Сюрреалистично нормално

Отдавна не съм ви разказвала какви работи ми се случват в транспорта. А те напоследък не са така весели като преди. Напротив, гротескни, грозни и страшни са.

Онзи ден се возих в рейса. Часа беше към 6 и 15 ч.вечерта. Пълен, претъпкан, от тези, които нямат прозорци, освен капандурата отгоре, а тя беше затворена. Намествам се в мелето, права до една двойна седалка. Рейса затвори врати и потегли и в този момент усетих задушливата миризма на химикал, на лепило. Погледнах хората около мен – момчето на външната седалка, на около 22-25 години, изглеждаше облечено много добре – хубаво яке, кецове, панталон. И изведнъж установих от къде се носи миризмата – държеше пликче с лепило.
Погледнах го втрещено. Беше си навел главата като при аварийно кацане на самолет, с една ръка придържаше пликчето към устата си, а с другата го мачкаше, явно за да излизат повече пàри.
Огледах се около мен, огледах се в този пълен с хора рейс. Никой сякаш не забелязваше нищо, никой не го смущаваше това, което се случва пред него. Замислих се, бих ли могла да кажа нещо?
Момчето вдигна глава от плика и ме погледна. Като видя, че се опитвам да чета вестника си, каза:
– Искате ли да седнете?
Отказах. Не му казах нищо. Не знам какво удоволствие му доставя, не знам защо го правеше и защо насред цялата тая тълпа…Почувствах се тъпо, почувствах се като всички тия хора до мен, които бяха безразлични и не се интересуваха какво става около тях. Не мога да разбера него. Но не мога да разбера и хората, возещи се в тоя рейс. Нима никой от тях няма деца…

Безразличието, което лъхаше от всички тях беше по-ужасяващо от това надрусано с лепило момче.

Поне някой да го беше помолил да си затвори плика докато не диша, дори някаква такава глупост да беше казал някой. Вместо това, всички там се правеха, че не им мирише.

А миришеше ужасно. Миришеше на лепкава незаинтересованост и късогледство.

***
Преди две седмици с Емил се возихме в трамвая. Беше към 8 ч. вечерта. Качихме се във второто вагонче, което беше почти празно. На най-предните три седалки седяха три хлапета, които нямаха повече от 12-13 години. Бърбореха си нещо и се хилеха. Вида им беше като на хулиганчета. Едното от тях имаше един пресипнал глас, като да беше дон Вито в детските си години, а носа му изглеждаше да е бил чупен повече от веднъж, направо се вливаше в челото без извивки. Но това не му стигаше, защото, очевидно, тартор беше най-голямото по ръст момче.
След две спирки Емил ми прошушна:
– Абе тия хлапета истински пачки размятат, че не хвърлям до там.
– Да бе, ти пък, не ги ли виждаш на какви години са! – въпреки това обточих врат да видя какво става през две седалки напред, но не видях какво държат. Секунди след това обаче, високото момче се изправи и извади от джоба си пачка с няколко стотачки и доста повече петдесетарки. Облещих се и погледнах Емил учудено. Тогава се заслушахме в разговора им. Говореха как са започнали месеца на 20 хиляди, на 15 хиляди. Тарторчето заяви, че има 75 банкноти по 50 лева. Онова с чупения нос заброи и отсече, че има 5 бона. Направо невярващи с Емил слушахме и се чудехме това не са ли някакви хартийки от монополи докато голямото момче не дръпна една от новите си стотачки, помириса я с блажена физиономия и предложи да си играят на „камък, ножица, хартия”. За времето преди да слязат, разиграха около 600 лева.
Не знам от къде бяха набарали тия пари, но трите момчета имаха повече пари в себе си от годишния доход на доста хора. И пак не можах да си обясня, къде е нормалността в тая картинка. Няколкото човека в трамвая зяпаха с нескрита завист и определено не забелязваха абсолютната сюрреалистичност на сценката…

Питам се ненормална ли съм, че тия неща ми се струват ненормални?!