Tag Archives: деца

Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Advertisements

Авторисуване

Седи вчера, изкъпаната Тиквичка, по хавлийка, насред стаята. Жълтото й халатче се разхлабило и тя, видяла свободно място, хванала един химикал и си драска по коремчето. Усмихва ми се насреща и чурулика:

Най-интересно е авторисуването

– Исувам се! Исувам се! – рисувала се, демек. След четири години с детско присъствие, тези случки далеч не ни притесняват с Емил и последното нещо, което се сещаме да направим е да й вземем химикала.

– Тиквичке, утре ще се чудят госпожите в градината, какво е това. – Смеем се всички, особено тя, която явно знае каква ще е физиономията на г-жа Черешка – така й казваме, защото името й е почти същото, но детето не може да го произнесе и се чува точно Черешка. В следващия миг се сещам за един не особено весел филм, но просто ми изникна:

– Тиквичка е „Мементо“ дете! – нали се сещате, онзи филм на Нолан, в който Гай Пиърс се беше татуирал целя. А на нея и без да е гледала филма идеята явно не й хареса, защото изведнъж се смръщи и измърмори:

– Не съм… аъъм… Ментово дете!

Счупеното не носи щастие

Обичайно, по навик, когато децата видят счупена люлка или катерушка и ме питат защо е развалена, аз казвам:

– Някои невъзпитани деца са ги счупили – или нещо в този тон. Кога пубертети, кога младежи; дали невъзпитани или държащи се лошо, в 99% от случаите казвам, че извършителите са деца.

А дали?

Преди няколко седмици щракнах ей тази сценка на детска площадка – няколко лели и баби, без деца.

Баби пушат на люлка

Две от бабите – се люлеят небрежно на детските люлки. Едната – пуши. А в светлината на случая със скъсаната люлка от вчера, при която от Общината твърдят, че е бил намесен люлеещ се възрастен, отново трябва да си напомня – не са само децата! Много често чупещите детските площадки са възрастни, които са пораснали само на ръст. Майки, татковци, баби и дядовци, случайни минувачи и редови пияници решават, че люлките, пързалките и катерушките са много удачни за сядане или забавление.

Слезте бе! Слезте от детските люлки!

Колаж баби се люлеят

Как дребните да престанат да се катерят нагоре по пързалките, как извънгабаритни тинейджъри да забележат, че огъват люлката, как ученици да спрат да чоплят семки по площадките, когато родителите им го правят?!

А вие, които не го правите – направете им забележка, не подминавайте! Безучастието ни излиза скъпо.

Вдъхновение

Когато човек се вдъхнови от слънцето, тревичките и събуждащата се природа, много е вероятно да реши да си изрисува криво-ляво входната врата.

Ето така:

Слънце свети на врата

Ако обаче този човек има деца и те го видят да прави горното, то той трябва да е напълно готов и да реагира много спокойно и зарадвано, когато децата му вземат личен пример и му сервират това на нощното шкафче:

Детско творчество

🙂

Родителски контрол

Неделя вечер. Както обикновено, прекарали сме деня с Дребосъчето и Тиквичка хубаво, посетили сме баби и дядовци и време за спане не е останало. Обичайно децата се трупират към 7 ч. и вкъщи цари спокойствие до понеделник сутрин. Днес умората явно не е била достатъчно, защото Дребосъчето се събуди в 9 ч. вечерта. Няма как ще си говорим, вечеряме и забавляваме. Ситуацията е следната:

Емил пуца някаква онлайн игра с танкове, а Дребосъчето, наместено в него, шава, пита за всичко ставащо и изобщо го разсейва от бойните действия. Аз гледам новини на компа. След тях пускат „Зараза“, започваща с предупреждение:

„Препоръчителен родителски контрол. Филмът не се препоръчва за лица под 12 години“.

Дребосъчето, много любопитно и ентусиазирано за танка, се пречка на баща си, който в отчаян опит да се отърве и да продължи стрелбата на спокойствие му казва:

– Отиди при мама да гледаш „Зараза“ – при което Дребосъчето, ръкомахайки емоционално и с възмутен и изненадан тон виква:

– Ама то… не …нали е забранено за деца до 12 години!!!

Леш! Изпонатръшкахме се от смях, а междувременно танкът беше гръмнат 😀

До довечера!

Скоро четох една статия за това как децата овладяват майчиния си език. Имаше мъдрости вътре, Умберто Еко и други такива.

И от тогава много се заслушвам в това, което говори Дребосъчето. Защото то може да е много неправилно понякога, но показва как малкият човек си проправя пътя в езиковата джунгла и култивира собствената си езикова градинка. Прост пример за това е как той не казва „бях“, а си стъкмява „бешох“ – от миналата форма на „съм“ във второ лице и окончанието за минало свършено време „-ох“(като в четох, отидох).  Което не показва, че не знае нещо, напротив. Знае и двете, защото ги е чувал и запомнил, просто тепърва се учи да жонглира и да си служи с тях.

А когато се стигне до играта с думи и цели изрази, наистина става смешно:

Миналата седмица се обърнах към Дребосъка с въпрос за един панталон:
– Как ти се струва?
– Амии, деветнадесет…
– Как така деветнадесет?
– Еми струва деветнадесет – в този момент осъзнах, че под „струва“ Дребосъчето все още разбира само „каква цена“ е, но не и дали му се нрави дрехата 🙂

А вчера, тръгвайки за градина, извиках подире му:
– Довиждане! – а звънливият отговор беше
– Довиждане! До Добър вечер!

Та до „Довиждане и до добро утро“ с този залез от вчера!

Залез

 

Детска логика

Детската логика е… детска логика. Винаги може да ни изненада с простата си очевидност, която поради култивирането в последващите детството ни години изагубваме.

Днес баба ми ни беше на гости или по-скоро ми помагаше с домашните  задачи. Дребосъчето дълго чака да го изведем на разходка и понеже това дълго не се случваше, накрая си намерил занимание докато ни чака…

По едно време влизам в кухнята при баба ми и заварвам следната картинка:

Дребосъчето, изровило една хилка за федербал от някъде налага баба ми с хилката, докато тя наглежда манджата в печката! Аз с възмута се втурнах към него и, отнемайки му оръжието, възмутена го попитах:

– Ама може ли така? Баба толкова те обича, а ти? Защо биеш баба?! – а той, с усмивка ми отговори сякаш прави най-естественото нещо на земята –

– Тупам роклята!