Tag Archives: дете

Авторисуване

Седи вчера, изкъпаната Тиквичка, по хавлийка, насред стаята. Жълтото й халатче се разхлабило и тя, видяла свободно място, хванала един химикал и си драска по коремчето. Усмихва ми се насреща и чурулика:

Най-интересно е авторисуването

– Исувам се! Исувам се! – рисувала се, демек. След четири години с детско присъствие, тези случки далеч не ни притесняват с Емил и последното нещо, което се сещаме да направим е да й вземем химикала.

– Тиквичке, утре ще се чудят госпожите в градината, какво е това. – Смеем се всички, особено тя, която явно знае каква ще е физиономията на г-жа Черешка – така й казваме, защото името й е почти същото, но детето не може да го произнесе и се чува точно Черешка. В следващия миг се сещам за един не особено весел филм, но просто ми изникна:

– Тиквичка е „Мементо“ дете! – нали се сещате, онзи филм на Нолан, в който Гай Пиърс се беше татуирал целя. А на нея и без да е гледала филма идеята явно не й хареса, защото изведнъж се смръщи и измърмори:

– Не съм… аъъм… Ментово дете!

Advertisements

Вдъхновение

Когато човек се вдъхнови от слънцето, тревичките и събуждащата се природа, много е вероятно да реши да си изрисува криво-ляво входната врата.

Ето така:

Слънце свети на врата

Ако обаче този човек има деца и те го видят да прави горното, то той трябва да е напълно готов и да реагира много спокойно и зарадвано, когато децата му вземат личен пример и му сервират това на нощното шкафче:

Детско творчество

🙂

Не закачай бебето!

В определени аспекти българите биваме отглеждани по ужасен начин от заобикалящите ни възрастни, което по-късно води до възпроизвеждането на същия модел спрямо децата ни и така до безкрай…Да ви илюстрирам мисълта си:

Внимавай, да не…

Внимавай, да не паднеш! Ще си счупиш главата
ще си извадиш окото
ще се разболееш
ще ти изстине гърлото
ще си преплетеш червата
ще останеш без ръка
ще се изсипеш
ще се намушиш
ще си пробиеш бузата
ще си удариш главата
ще си прекършиш врата, че и гръбнака
кучето ще прекоси целия град с единствената цел да ухапе точно теб
ще хванеш глисти точно от тая кофичка в пясъчника…

Заплахите, които дебнат децата докато кротко си играят вкъщи или на двора, са толкова много, че мозъците на мнозинството родители и абсолютно всички баби и дядовци са  устроени като на гениален шахматист, който всяка секунда от денонощието изчислява милиардите вероятности наследникът да се осакати или загине по възможно най-изключително-жестокия-и-ужасен-съпроводен-с-адски-мъки начин! Поради тази причина, мнозинството от отглеждащите деца в България, забравят простата радост от това да гледаш как те растат пред теб. Забравят колко е важно да насърчават това дете в поривите му за развитие и самостоятелност, приемане и преодоляване на предизвикателства. И докато единици от нас оставят децата си да се оправят в прости житейски ситуации и поздравяват дребосъците за това, че сами са се качили на кълбото и колко са високо, повечето от децата растат в постоянен страх, че правят нещо нередно и по-добре да не приемат предизвикателството на оня клон, защото разумното е да са кротки… и един ден избиват в съвсем друга посока. Но това е друга тема. Тук просто искам да обърна внимание на всички с деца край себе си – насърчавайте ги, предизвиквайте ги, хвалете ги. И забравете за възпитаването в страх! Правите ужасна грешка.

А отгледани в такава среда, както казах по-горе, мултиплицираме този страх и като възрастни – спрямо децата си и внимание – спрямо чуждите деца! Дресирани да изчисляваме вероятностите за „нещо лошо“, решаваме че имаме право да просветителстваме и сме в правото си да отваряме очите на всеки кривнал от пътеката на страха.

„Аз от теб по-добре знам и съветът ми е безплатен“

Като отглеждаща вече второ дете съм се наслушала на какви ли не коментари. И без изключение те ме водят до извода, че всички други, освен родителите, имат интерес едно дете да оцелее и пребъде. Единствени родителите му са малоумни, незнаещи, неразбиращи и направили и родили това дете с едничката цел – да го очистят, къде съзнателно, къде по невнимание (което обаче подсъзнателно си е съзнателно). Няма родител, който да не е бил мишена на такива обвинения, атаки и домогвания за вменяване на безразсъдност и безотговорност. Понякога коментарите могат да са наистина невинни:

„Оу, какво хубаво бебенце! Каква пухкава косичка! Не я ли духа много вятъра!“ – в превод „Сложи му на детето една ушанка на главата, нищо че е 35 градуса и е средата на август! Ще настине!“

Друг път и по-директни:

„Ау, това бебе как си го сгънала в това кенгуру! Не му стига въздух да диша!“ Оди обяснявай, че не е кенгуру и така на бебето му е най-добре, иначе нямаше да спи, а щеше да се дере! ТЕ знаят по-добре от теб.

А може да се стигне и до истинска бруталност. Миналата седмица в трамвая някаква мърлява жена (сама некъпала се от миналогодишния Великден) се появи от нищото и сграбчи ръката на Тиквичка, която кротко се кефеше на една дървена шпатулка за преглед на гърло. Жената задърпа детската ръка и шпатулата и започна да крещи в лицето ми:

„Каква си такава майка! Как можеш да оставяш детето да играе с такива работи! За малко да си пробие бузата и да си извади окото! Трябва да си ми благодарна!…“

За мое най-голямо изумление, всичко живо мълчеше, че и одобрителни погледи се намериха. За секундата-две, в които ми бяха набълвани тия безумия, с настървение и погнуса успях да откопча детската ръчичка, стиснала здраво и пазеща играчката си. Трябваше да я отнема все пак, защото както казах „спасителката“ на зрението на бебето не изглеждаше особено чистоплътна. Детето, горкото, ревна и взе да пипа прозореца и в резултат последва нов залп от:

„Ето, пълна безотговорница! Що го оставяш да пипа прозореца, пълен е с микроби!“ На това се сдържах да кажа само „Да! И след малко ще го оставя да си оближе ръката. Пътувай и ми се махай от главата!“

Ужасно е, че биваме отглеждани в такъв негативизъм и страх. Страшно е, че го възпроизвеждаме. Отвратително е да живеем със схващането, че имаме правото да се месим в живота на хората, близки, не толкова близки и напълно непознати! Замислете се за това следващия път, когато понечите да питате дали на бебето не му е малко студено или дали не плаче, защото е жадно. В най-общия случай родителите му мислят само доброто и няма нужда да се намесвате, ако няма реална опасност за него. Настинката такава ли е? Не!? Майка му не смята ли да го накърми след като слезе на следващата спирка? Хайде, пътувайте и не давайте непоискани съвети 😉

П.П. Аз лично никога не съм правила забележка на непознати за децата им. Макар да съжалих, че не го направих преди месец, когато в подранилата жега видях майка с яке и зимна шапка, да бута количка с пищящо и както ми се стори борещо се на живот и смърт бебе, увито в космонавт и одеяло. Не знам в 30 градусова жега колко може да издържи горкото, сви ми се сърцето, но някак си не можах да се пречупя и да й направя забележка. Виж, приятели съм питала, защо като са с джапанки, са увили децата с дрехи и одеяла, но нищо повече. Въпрос на техен избор и разбирания… а и като се обрине от жега бебето, може би сами ще се сетят. Няма нищо по-безценно и убедително от личния опит.

До довечера!

Скоро четох една статия за това как децата овладяват майчиния си език. Имаше мъдрости вътре, Умберто Еко и други такива.

И от тогава много се заслушвам в това, което говори Дребосъчето. Защото то може да е много неправилно понякога, но показва как малкият човек си проправя пътя в езиковата джунгла и култивира собствената си езикова градинка. Прост пример за това е как той не казва „бях“, а си стъкмява „бешох“ – от миналата форма на „съм“ във второ лице и окончанието за минало свършено време „-ох“(като в четох, отидох).  Което не показва, че не знае нещо, напротив. Знае и двете, защото ги е чувал и запомнил, просто тепърва се учи да жонглира и да си служи с тях.

А когато се стигне до играта с думи и цели изрази, наистина става смешно:

Миналата седмица се обърнах към Дребосъка с въпрос за един панталон:
– Как ти се струва?
– Амии, деветнадесет…
– Как така деветнадесет?
– Еми струва деветнадесет – в този момент осъзнах, че под „струва“ Дребосъчето все още разбира само „каква цена“ е, но не и дали му се нрави дрехата 🙂

А вчера, тръгвайки за градина, извиках подире му:
– Довиждане! – а звънливият отговор беше
– Довиждане! До Добър вечер!

Та до „Довиждане и до добро утро“ с този залез от вчера!

Залез

 

Детска логика

Детската логика е… детска логика. Винаги може да ни изненада с простата си очевидност, която поради култивирането в последващите детството ни години изагубваме.

Днес баба ми ни беше на гости или по-скоро ми помагаше с домашните  задачи. Дребосъчето дълго чака да го изведем на разходка и понеже това дълго не се случваше, накрая си намерил занимание докато ни чака…

По едно време влизам в кухнята при баба ми и заварвам следната картинка:

Дребосъчето, изровило една хилка за федербал от някъде налага баба ми с хилката, докато тя наглежда манджата в печката! Аз с възмута се втурнах към него и, отнемайки му оръжието, възмутена го попитах:

– Ама може ли така? Баба толкова те обича, а ти? Защо биеш баба?! – а той, с усмивка ми отговори сякаш прави най-естественото нещо на земята –

– Тупам роклята!