Tag Archives: Гърция

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. ИДълбок тиган все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край

Advertisements

Hippie Thessaloniki – до Солун с една риза на гърба (първа част)

„Петък – ден на майстора“, „Ако работиш в петък шефът ти ще умре“…защо тези не са вярни и защо всеки петък винаги идва по-гаден, по-натоварен и ужасен от предишния?!
Този петък заминавахме на разходка до Солун! Ура, ще ходим в чужбина!
Само дето от сутринта ме сюрпризираха – ще замествам техническия сътрудник на баш шефа (разбирай секретарката).
Забравете за бомбестите мадами с голям червен маникюр и пиличка в ръка! Да си секретарка е ад, жив ужас и огромен стрес. Хубаво прегрях, не можах да си направя проучването за Солун и тръгването беше предопределено – отиваме на сляпо. За капак не можах да тръгна по-рано от работа и даже стоях на пост и в следработно време. „Леле трябва да побързам, как ще си събера багажеца?!“
Успях да се прибера и да пъхна в раницата 2-3 парцала заедно с атласа на Европа (без да правя реклама – от ViaMichelin по-добри няма, въпреки че ми е малко стар, пътищата са си на указаното място, плюс-минус 1 къмпинг). В чантата сложих фотоапарата и още две-три неща.
Емил пристигна да ме вземе. Формàта за път беше – една кола четирима човека. И докато другите чакаха в колата ние с Емил хвърлихме последно око на интернета, а аз извадих атласа от раницата за сверяване. Погледнахме, аз бутнах атласа в чантата, Емил ми взе шалтето и чувала и хукнахме.

Приятеля ни, който шофираше живее в Банско и, затова решихме да го използваме като база за преспиване и начало на похода към превземането на Солун. И насред Банско се плеснах по челото в момент на велико просветление! Забравих си раницата с дрехите в София! Когато извадих атласа, не го върнах обратно в нея, а в чантата и взех само нея. В онзи момент Емил ми се радвал каква съм организирана спартанка и съм взела точно толкова дрехи, колкото ми трябват…мда добре започнахме екскурзията. Добре, че поне най-належащия елемент от дрехите ми беше в чантата.

Защо децата не бива да се возят на предната седалка?

Тръгнахме от Банско към 8 ч. сутринта. Аз като стàрило и пàтило винаги се возя с колан, въпреки че и винаги пътувам на задната седалка – принцип. Да обаче шофьора нямаше и ми беше отстъпено почетното място отпред. Като малка все врънках нашите да се возя на предната седалка. Е сега бидейки там, разбрах защо не трябва и не може деца да се возят отпред!:
Видях толкова сгазени животни, колкото не съм видяла през целия си живот! Цвък коте, пльок куче, цвръц таралежче, там пък лисица…от филм на ужасите не настръхвам толкова! За доброто на своите деца – никога не ги возете отпред!

Ние пък по живо по здраво, и под моето успешно навигиране (само веднъж объркахме посоката, но това беше защото на картата се завиваше на дясно, а на практика – на ляво!) стигнахме до Тесалоникито, центъра на областта „Македония“, името заради което се джанкат гърци и македонци.

Първите впечатления бяха:
„Абе, да не влизаме в Бейрут?!“
Да, странно е за хора несвикнали с архитектурата в Гърция – блокове с плоски покриви и тенти на всеки прозорец, прахоляк…Мизерийка си изглежда.

Та от магистралата плавно влизаш в една градска улица, която преминава в нещо като централна градска и изобщо е права чак до центъра. Повечето улици в Солун са прави и еднопосочни, и няма начин да се изгубиш. Такова си е устройството на повечето градове, които са търпели опожарявания, а Солун го е минало три пъти, така че ясно е. Ако сте с кола е добре да знаете, че въпреки знаците за талончета (за събота е указано, че талони се искат до 3 ч. следобяд) за паркиране – събота и неделя не ви безпокоят със скоби, глоби и подобни.
Как нацелихме улицата не знам, но паркирахме на 100-ина метра от

Бялата кула

Основната забележителност на града. Хубава е, обаче беше и оградена за реставрация. Тя е символа на града и се намира освен на крайбрежната улица и на всички сувенирчета, картички и други кичарийки в града. Тя, противно на очакванията ми да е византийска или римска, е построена от турците на вероятното място на стара кула от предишен режим.
Тръгвайки наляво от кулата минаваме покрай паметника на Филип Македонски, който беше доста скромен и се озовахме пред паметника на сина му.
Не знам как се завъртяхме из улиците но се видяхме насред площад Наварино, по-голямата част от който е заета от руините на

Двореца на Галериус –
римски император за кратко – 305-311 г. сл. Хр. Мястото не се среща много из интернет и спокойно можеше да го пропуснем. Комплекса, възстановен с европейски пари, е със свободен достъп и на входа любезно ви връчват брошура, за да се осведомите за Октагона (трябвало е да бъде тронна зала, но е преустроен на църква), базилика, част от хиподрума, основната част на двореца, заобиколен с колони и коридори с мозайки.
До октагона е и тоалетната, което е било едно много важно място както в ежедневието, така и в политическия живот на империята. От тази тук не е запазено много, затова ето ви картинката на това как трябва да е изглеждала. Ако много ви се иска да видите напълно запазена такава отскочете до Остия Антика (близо до Рим) или евентуално Помпей.
Въпреки че комплекса е възстановяван с европейски пари, с Емил за втори път, след Кавала, се убедихме в спецификите на гръцката реставрация, състояща се в подпирането на рисковия елемент с дървени клечки и надежди, че няма да се срути. Гърци.

След това място се изкачихме нагоре по улицата и, стигайки до централния булевард (същия по който влязохме в града)завихме надясно. След няма и 10-ина минути в големия пек се озовахме пред

Арката на Галериус
от която е останало достатъчно, за да е хубава. Построена е в чест на победата над персите от династията на Сасанидите и превземането на столицата им през 298 г. сл. Хр. Някога се е състояла от осем колони, от които са оцелели само три, като под централната арка е минавала Виа Игнатия, свързваща провинциите Илирия, Македония и Тракия и свършваща в Константинопол – общо около 1120 км. – нищо работа при това ръчна изработка (кога ли ще са готови нашите магистрали?).
От арката нагоре се намира

Ротондата или гробницата на Галериус

Много красива и изцяло запазена, поради простата причина, че е била превърната в джамия (каква изненада). И тя е възстановена и поддържана с европейски пари. Дори в момента се провежда някаква консервация, тъй като отвътре всичко е в скелета. Останали са елементи от християнските мозайки по купола, както и в някои от параклисите. В оригиналния си вариант е имала голяма дупка на купола – като Пантеона в Рим – но прищявките на хората са я лишили от тази забележителност. Направи ни впечатление, че и отвън, и отвътре сградата има дупки между тухлите, без те да имат изход поради което теорията за наблюдателници отпадна. По чудо жената, която беше на входа успя да ни обясни, че това е останало от строежа на самата сграда – там се е закрепвало скелето, за да се изкачва градежа все по-нагоре и нагоре. След това не са били запълнени, за да се използват за евентуални ремонтни дейности.
Входа и тук е без пари, има тоалетна и чешма, като е задължително в тоя пек да се освежите, защото иначе, че ви зацепи глава, което се случи на мен, защото шапката ми остана в София.

Премалели за нещо освежаващо се отправихме към най-близкото магазинче. Водата тук варира от 50 цента до 1.20 евро за литър и половина. Биричката също може да бъде центове, но и евро и нещо, ако я купувате от вестникарските будки. За себе си избрах сладолед, който ми е любим още от детството ми – Базука на Делта, воден сладолед за 1 евро. След изяждане ви остава пластмасовата клечка, която се пълни с вода и става страхотен пистолет. „Детска радост“ шарени бонбонки!
Както и друг път оставих посещението на сладкарски магазин за неделя, което си беше грешка отвсякъде, защото в такъв ден сякаш е паднала бомба, нищо не работи и хора почти не се виждат. Изобщо работното време на нещата в Гърция не го разбирам и имам чувството, че дръпват кепенците в 2 ч., а отварянето след 5 ч. е само пожелание, тъй като никъде няма работно време.
Ще оставя останалата част от разказа за втора част, защото много се разпилях в писанието и ще ви уморя. Утре ви връщам обратно на централния булевард, за да продължим нататък!

Към продължението насам.