Tag Archives: град

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

15 август - 17 септември 2016 г.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

Хумор, сатира и яхта

Разхождаме се вчера в пролетния февруарски следобяд с Емил и дребосъчетата.Както обикновено зяпаме около нас, показваме, разказваме истории и снимаме това-онова.
Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян ГерджиковТака случайно попаднахме пред една гаражна порта, цялата изпъстрена с шарени цветове и елементи. Трябваше да се отдръпна, за да видя какво е изрисувано. А при отдалечаването видях и табелка, която не е характерна за улични графити, какъвто ми се стори и тази порта. Прилближих се и прочетох:
–       Иван Яхнаджиев. А, това е онзи Яхнаджиев, художникът!
Понечих да снимам, а при чуването на фамилията, Дребосъчето се настани в кадър и взе да говори нещо, което ми се стори безкрайно несвързано:
–       О, Яхнаджиев! Как е, как е морето, Яхнаджиев? Как е яхтата, Яхнаджиев? – всичко това оцветено с артистична интонация и искрен детски хилеж.
–       Какво, какво казваш?! – мигах без да разбирам, от къде се взеха тези думи и какво си разказва.
–       Оооо! Това е като онова! Дребосъчето прави връзка с разговора ни от онзи ден – каза през смях Емил, а аз пак недоумявах – нали онзи ден им разказвахме как като малки сме си играли да звъним на имена от телефонния указател?
–       Е, и?!
–       Еми, ти си звъняла да питаш Вампирски дали смуче кръв. Аз съм търсил Хвърчилков, за да го питам как му е хвърчилото. Дребосъчето пък се сети да пита Яхнаджиев за яхтата му.
И така открихме играта на смешните фамилии и какво ги питаме 🙂
След кратко търсене установих, че портата е на професор ви Огнян Герджиков, а на него и художникът лично кварталния инспектор им е обещал да пази, така че „да не мине някой младеж със спрей и да ги унищожи“. Ех, Яхнаджиев! Ех, яхта в бурното море на уличното изкуство! (цялото интрвю)Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян Герджиков

По прозорците

Много обичам да вдигам поглед и да зяпам хорските балкони и прозорци. Хубаво нещо са те. Не само ди дават изглед към света, но и показват на на него що за човек си ти. Ето например този прозорец в кв. Красна поляна:
prozoretz-hladilnik
Направо може да се ориентираш за хранителния режим на живущите в апартамента – хляб и вино! Компания им прави, нещо което прилича на оцет, вода или може би ракия…И каква изобретателност и борба с теснотията в градската среда. Прекрасно и само на 7-8 етажа над спирка на градския транспорт. На някой може да му падне като манна небесна на главата! 🙂

obshtplan

Ако това те е усмихнало, дай му точка в Свежо 🙂

Спас

Снощи беше дошла зимата. Събуди се от течението, под вратата зееше голям процеп. Мазето, в което се настани, не беше кой знае колко уютно. Вратата – неуплътнена, не се заключваше, прозореца зееше счупен. Но иначе имаше един дюшек, парцали и разни работи, които да държат топло. Все пак всичко е по-добре от улицата. А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец.
– Уф, това течение ми схвана кръста! Трябваше ми по-дебело кожухче за зимата. – Замисли се какво ще прави днес. Дали да се разходи и види какво става из квартала? Не му се шляеше много-много в този студ. – Направо ще ми паднат ушите и носа от студ!
От известно време бе занемарил себе си и вскичко, апатия отвсякъде. Последната емоция беше намирането на това мазе. Преди да си го намери обиколи един куп квартали и никъде нищо. Или заключени врати, или някой вече се беше настанил. Но най-често беше осигурена сигурността на домашните туршии – катинари и ключалки.
– Като че ли ми трябват тъпите им туршии. Какво ще стане, ако ме пуснат на стария семеен дюшек?! Даже дървениците и бълхите ще обера вместо тях! Услуга им правиш видиш ли, а те…
Полежа си още малко свит между разхвърляните парцаляци. Успя дори да забрави течението и студа. Но след няколко часа се случи неизбежното – червата му закъркориха и не даваха вид, че ще спрат да свистят, докато не сложи нещо в тумбака.
– Няма как ще трябва пак да се влача по корем.
В кръчмата Веска винаги го гледаше със симпатия. Тя – типична лелка – дебела, изрусена, с тюркоазен молив на очите и червило очертаващо стопилите се с годините устни, с широко копринено костюмче в две части. И грам привлекателност нямаше в нея, но пък си беше заплюла Спас. Обгрижваше го, все ще му рече по някоя мила дума. И винаги се смиляваше и му даваше по нещо за хапване, веднъж не го върна гладен. Той нямаше какво да й даде в замяна, само можеше да я изслушва кротко докато тя си изкаже всичко дето й е на душата. Изслушване срещу храна, натурално стопанство.
Спас събра сили, надигна се от дюшека и се упъти към кръчмата. Тъкмо предвкусваше студеното кюфте, което се надяваше да получи от Веска, когато излезе иззад ъгъла и видя, че кръчмата е затворена.
– О, по дяволите! Днес е неделя! Еми какво пък, ще поровим малко по кофите, не е болка за умиране.
Закрачи към кофите на съседния блок.

***
„Уф, какъв е тоя шум?! Искам да се наспя. Нали е неделя! Останаха ли стени в тоя блок за бутане, ще се срути вече.“ Божи стана от леглото. Още един почивен ден, в който стана в 8, без да се е наспала. Погледна се в огледалото:“Оооо, идеално отпочинала физиономия! Исках да имам торбички от преспиване по дяволите“. Отиде в кухнята, да направи кафе. Маслото пак беше в хладилника, „Пак ще трябва да го размразявам в тоя студ“
– Хайде стига си мърморила от рано! – Шума на съседската бормашина събуди и родителите й, които се обадиха от спалнята.  Божи приготви закуската и  наля кафето докато другите станаха. Баща й дойде и запали цигара. Отвори широко прозореца, което донесе студа в кухнята и накара Божи да възроптае срещу пушачите. Както мърмореше навън се чу шум.

***
Спас почти беше стигнал до кофите, когато чу зад гърба си пронизителен лай. Сепна се, обърна се и видя глутница кучета, пет-шест, които го бяха забелязали и с лай се бяха устремили право към него. Изтръпна. Беше гладен и нямаше сили за дълго преследване. Въпреки това, хукна с все сили. Хукна през улицата и беше цяло чудо, че не го сгази някой автомобил. Зад гърба му останаха блоковете, къде да избяга? Отправи се към голямата поляна
– Грешка Спасе, грешка. Къде сега? – бягайки трескаво оглеждаше огромното поле пред себе си. Съзря бетонния пилон по средата. Два метра висок, трябваше да успее да се закрепи.

***
Лая беше оглушителен. Божидара първа отиде на прозореца и се ужаси при гледката: Някакво коте се беше покатерило на пилона насред поляната, който нямаше и 5 на 5 сантиметра ширина. Стоеше там, цялото наежено и настръхнало. Пилона беше обкръжен от няколко бездомни кучета, които скачаха и като по чудо не успяваха да стигнат притиснатото горе животно. От своя страна котето замахваше с лапа към муцуните на преследвачите, като противно на гравитацията, запазваше равновесие на малкото си местенце.
– Ау, елате да видите! – Божидара не обичаше котките, в къщи имаха куче, но това което видя я ужаси. – Елате ще хванат котето! -Тримата седяха на прозореца и ставаха свидетели на котешката обсада. – Направете нещо, да направим нещо, ще падне, ще го хванат!
– Ей сега ще мине някой да ги разгони кучетата. – пилона беше на около 5-6 метра от улицата. Минаха няколко човека, но само се обърнаха по посока на лая и продължиха.
– Как така не правят нищо?! – хората минаваха безразлично, кучетата се настървяваха все повече – Да слезем, трябва да слезем, трябва да го спасим!
От съседния блок се появи момиче с парцал за чистене. При вида й, който дори не беше плашещ, кучетата се разбягаха. Само две останаха в близост, сякаш се заканваха на котката и момичето. Котарака напусна убежището си, а момичето си тръгна. В този момент изостаналите кучета решиха да се втурнат отново на преследване.

***
„Тичай Спасе! Тичай колкото ти държат краката!“ Котката се спусна през поляната, през улицата, подмина един москвич, от който двама мъже разтоварваха бидон с кисело зеле. Спас се озова насред затворения правоъгълник на паркинга, колите бяха оградени отвсякъде с ограда. Спас се спусна между колите, под тях. В този момент глутницата се втурна покрай мъжете с москвича. Божи се разпищя:
– Ще го хванат, ще го хванат, направете нещо, горкото коте…
Баща й също се развика, хвърли нещо по кучетата, но бяха прекалено високо, за да предотврати случващото се.
– Хора, разгонете кучетата! Не виждате ли, че ще убият животното! Хора ли сте?! Не стойте там. Хора ли сте, ей?! Хора ли сте?!! – викаше той с ужас в гласа, Божи ревеше.
Долу Спас опита да се скрие под една кола.
– Ох, да не бях гладен, сега изобщо нямаше да съм тук. Как се набутах в този ограден паркинг! – Кучетата обиколиха колата. Едно от тях тръгна да се провира отдолу – трябва да се измъкна!
Спас се стрелна между две кучета и излезе на открито. Отгоре чу писъци и някакъв мъж, който крещеше нещо. Не можа да го чуе защото в този момент едно от кучетата го застигна и Спас усети как челюстите щракнаха. Кучето го захапа за врата и го подхвърли във въздуха.
– Как искам…- Спас си помисли как иска душата му да замръзне, да замръзне като лед, та да не може да се отдели от измършавялото му тяло. Кучетата се нахвърлиха.

***
– Как може, как може, хора ли са това? – Божи ридаеше, изпадна в истерия. Баща й продължаваше да пита онези долу:
– Хора ли сте бе…
– Кво бе?! – получи отговор
– Убиха животното бе, хора – отчаяние.

***
А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец. Само насред паркинга в една локва лежеше Спас. Нямаше кръв, беше се сляла с калта. Той се сля с калта и избледня. После изчезна. Нямаше кой да спаси Спас.