Tag Archives: градски транспорт

#ЛевишеЙсе

Пиша ви това докато вървя пеша. Е, добре де, писах го наум, сега само го нанасям.

1 юни – ден първи от новото БИЛЕТОБРОЕНЕ

Няма да купувам билет за 1.60! Карта не взимам, защото общината ме принуждава да купя такава със снимка, за да имам далавера от нея. А аз искам да мога да я отстъпвам, за да има смисъл от нея. Обаче оная без снимка не е никаква далавера, а все едно да съм с билети. Майната им. Ще ходя пеша или ще си плащам глобата за гратис.

Като за първи ден ще ходя пеша, след седмица-две може и да тръгна гратис да се возя – все ми е тая дали веднъж на няколко месеца ще ме глобяват или ще съм редовна. Първото ще ми е по-изгодно.

Но да видя първо толкова ли е невъзможно да се ходи пеша?

Ставане в 6.30 ч. – половин час по-рано от обикновеното.

  1. Данчето ми печели половин час повече живот на ден!
  2. Будене и на децата с половин час по-рано и по-добра мобилизация на подопечните:
  3. Успявам да им кресна само веднъж: „Ей, деца! Днес е първи юни! Не ме карайте да ви се карам точно днес! ОБЛИЧАЙТЕ СЕ! БЪРЗО!“

С надуването на балоните за първи юни се замотваме малко, но в 8 без 5 вече сме на входната врата и успявам да се върна само веднъж, защото съм забравила 2 неща.

  1. Та излизаме от нас, цели 15 минути по-рано.

Всичко на всичко оставям децата в детската и в

8.16 ч. започвам бойкота си!

8.16 ч. старт на подготовката ми за маратноско ходене….а, не обърках се. Просто начало на отиването ми на работа.

Подминавам спирката. Контрольори не се виждат. Не ми пука, моята позиция е принципна. Аз #левишеЙсе на ЙорДанчето и бандитите в столичната управа няма да дам рекет.

На следващата спирка се изкушавам да се кача, но не успявам да пресека навреме, изпускам трамвая и временното разколебаване и отстъпление от принципните ми позицци ми се разминава.

Вървя пеша, докато не идва първото ми двоумение – през кой тунел да мина – през тунела на колите с много изгорели газове, прах и шум, или през успоредния пешеходен – с много мръсотия, смрад на урина и тъмнина, в който не знам иззад коя колона ще изскочи някой. Избирам колите.

Редом с автомобилите

Пешеходната зона

После ме чака нов позитив от ходенето пеша:

  1. За да напусна квартала, трябва да се изкача по един хълм с бегли спомени от асфалт предимно прашен терен, но за миг имам усещането, че минавам през гора! Наслаждавам се на зеленината и ДИВОТАТА!

Официален пешеходен път

Стигам и до най-любимия ми подлез – този на гара Подуяне. Онзи ироничен, циничен жест на Кметицата ме разсмива всеки път:

да сложи „Клуб на инвалида“ в подлез, в който подемника (вероятно таксуван от изпълнителя като асансьор) не работи, а за да извикаш да ти включат рампата за инвалиди, трябва да слезеш по стълбите и да викнеш охраната.

А и не се знае дали работят и има ли ток, за да бъде включена … Подминавам с усмивка. Поглеждам си часовника. Трябва да побързам.

Тук обаче ме чакат новите светофари – пресичам 3 на червено!

Освен да ме направи гратисчия, Данчето ме научи да пресичам и на червено. Там, където трябва да ми е зелено успоредно с колите, ми е поне веднъж напразно червено. Майната им. Минавам, където знам, че до вчера по това време е било зелено.

  1. Докато вървя си викам: „Когато управата на един град е ГЪЗ, аз тренирам физически и работя за прасци и ГЪЗ, може би и за плочки“. Оглеждам се и забелязвам още:
  2. Може да не се е насърчавал спорта на общинско ниво, но вече не! Покрай мен профучават колела и ми се струва, че хората са се качили днес за сефте. Може да си спретнем „Тур дьо заобиколе де транс-пор“.
  3. Вече при катедралата Александър Невски усещам аромата на разцъфващите липи. Ето, ако не беше билета от #левишеЙсе, щях да пропусна този чудесен миг от пролетта!

Още малко и стигам до обичайното място, от което така или иначе си ходя пеша. Часът е 8.40. Направо не мога да повярвам каква крачка съм извадила, за да мина това разстояние. Според Google Maps съм изминала поне 5 километра. За да сме точни ми даде маршрута за 6.1 км/1 час и 17 мин, но страшния тунел го заобиколи, удължавайки маршрута с около 1 км, защото отказа да повярва, че ще се осмеля да мина през тунела с колите или пешеходния опасен тунел.

Става точно 8.56, когато прекрачвам прага на работата. Точно 40 минути! 40 минути – спорт и здраве. Е, въздухът и фините прахови частици с които се надишах може и да ми навредят на здравето, но на фона на другите предлагани социални услуги, здравеопазването ни е на доста добро ниво, нали? Да?

Да сумираме пак:

Станах по-рано с половин час и го спечелих за активен живот;

Събудих и децата по-рано – те спечелиха от същото;

Креснах само веднъж, защото имах повече време;

Минах през планина и мирисах цветя;

Спортувах –ходих и тичах, там където неправилно пресичах;

Дойдох на работа навреме (с трамвая е по-трудно);

Може би, най-накрая ще си купя ново колело;

Спестих #левишеЙсе

Негативи:

Движението ми отнема възможността да чета книги на път за работа;

Надишах се с прахоляк;

Наруших закона, пресичайки на червено;

Не мога да стигна по-рано на работа, за да тръгна по-рано и да взема децата от градина навреме;

Ще трябва да похарча пари за ново колело.

 

Та това беше: ДЕН ПЪРВИ ОТ НОВОТО БИЛЕТОБРОЕНЕ!

С аромат на градски транспорт

В началото на седмицата с Емил трябваше да излезем рано в зарана. Толкова рано, че май не чух съседския петел. Да и в София на някои места се обаждат такива пернати сутрин. Но да не се отклонявам. В 6 ч. бяхме на спирката на трамвая и си чакахме превоза, който, да не повярваш, дойде точно по разписание.

То, всъщност, било много приятно да се возиш толкова рано сутринта – възкликнахме и двамата с Емил на празния трамвай, в който, всичко на всичко, имаше 10 човека. Седнахме си един до друг и си се забърборихме небрежно, докато изведнъж един звук не ни накара да замлъкнем:

– Пссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссст, пссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссссссссссссссссст, псссссссссссссссссссссссссссът.

С Емил се погледнахме втрещени, защото някой тъкмо изхаби половин флакон дезодорант някъде зад гърбовете ни.

– Лелеее, каква беше тая химическа атака? – запитах аз в потрес

– Това не е химическа атака, а сутрешен душ!

Между другото, мисля, че пропускам няколко псссткания, но не можах да запомня точно колко бяха, защото вълните от сутрешния душ на неизвестната госпожа заляха носовете ни съвсем след кратко. Последваха няколко мъчителни спирки преди тя осезателно да изнесе себе си от трамвая, а и зловонието на евтин дезодорант да успее да изсфиряса през вратите преди да въздъхнем с облекчение и вдишаме от чистия сутрешен въздух. Бяхме останали само аз и Емил в целия трамвай и си мислехме, че повече такъв тормоз няма, когато на следващата спирка се качи възрастен човек с костюм… непран от началото на 50те години на миналия век! Ааа, не мога да ви опиша за каква смрад става въпрос! Или, може би, си знаете…

Наистина мога да твърдя, че ползването на градския транспорт е равнозначно на арома-терапия, истинско чистилище за разглезеното обоняние на нормалните хора. А фактът, че това се случва не само през лятото е още по-зловещ и спасение от тия работи няма открито, няма открито.

За някои – мобилна седмица, за други – мобилно ежедневие

И то по неволя.
Вчера случайно разбрах, че завършва седмицата на мобилността. Но и как да разбера, като по принуда съм ежедневно мобилна, кракомобилна. За какво иде дума ли? По повод на отминалата седмица на мобилността ще ви покажа как стигнах до вчерашното й закриване и как по принцип стигам до цивилизацията откакто си имаме Дребосъчето.
То, Дребосъчето, понеже е много ситно, се вози в количка и когато я купихме, с Емил започнахме да мъдрим как можем с нея да стигаме до някои от по-хубавите паркове в София – я Борисовата градина, я парка Заимов (интересно, струва ми се, че ако се изхожда от размера, парк трябва да е Борисовата, а Заимов да е градинка, но нейсе).
Първият, логичен вариант е да се вземе градския транспорт – нали в това ни убеждават и от общината? В нашия случай транспорта е трамвай. Но, за да стигнем до спирката, трябва да минем през подлез, защото отгоре шосето е много натоварено, а и така е редно. Подлезът има рампа…

или поне до половината на стълбището има рампа, НО дори и до края да имаше, пак нямаше да можем да я ползваме: някой изобщо виждал ли е тези метални релси да се използват от колички и инвалиди?! Тя не пасва на гумите на нито една количка, която съм виждала! На тази на Дребосъчето също. А инвалидна количка така ще се засили, че… (update: зимата на 2010 г. металните рампи бяха откраднати. Полицаи ни информираха, че крадците са били заловени и пуснати, а релсите си стоят при тях като доказателство)
Та трябва да моля някой да помага с количката, а желаещи няма много. Любопитното за този подлез е, че преди изборите за кмет, осветлението долу (счупените лампи) се подновяваше на всеки две седмици, а откакто се избра Йорданка Фандъкова, никой не е минавал да сложи и една крушка.

Освен това, вече на трамвайната спирка пак завися от хорското благоволение за качването в превозното средство.

И вместо да прося да ми помогнат с количката, аз юрвам към следващата спирка, защото там има рампа за чудо и приказ!

Спускам се надолу и…внимание!

Отводнителните решетки липсват и, ако случайно не приземя колелетата на правилното място, детето плонжира в дупката! Това веднъж се случи вече. Емил додава, че в мрака можете да забележите остатъка от охранителната будка на Егида. Утре идва есента – като се напълни с вода този маршрут отпада.
Слязла долу, вадя фенера, защото и тук крушки няма. Запътвам се към изхода за спирката и…

Ми няма и помен от някаква рампа.
Кръъъгом!
Запътвам се към другия край на подлеза, барем пресека кръстовището на отсрещната страна и да продължа пеша. Детето се кефи и мучи в количката на неочакваната нощ. Преди да стигна до рампата се гледам внимателно разпадащия се таван

И констатирам, че кризата е дошла това лято. По какво съдя ли?

Някой гладен е изтръгнал жиците на осветлението, по земята мазилка. Добре, че минаха и я посъбраха.

Пак прескачаме липсващите решетки на отводняването и затътряме нагоре, където пътеката пред рампата завършва в една новоизникнала тополка.

Пътя никога не е бил завършван и аз минавам оффруд с количката през буренака, и накрая достигам бленувания тротоар.

Пред нас се извисява внушителния ж.п. мост на подуянската гара и с Дребосъчето имаме избор да продължим по левия или десния път. При първия ни опит с Емил, той предложи да минем през „пешеходната зона” на моста. И втори път не минахме –

тунел засипан с нечии строителни отпадъци, смърдящ на адска клоака. Като го видях, автоматично се сетих за една сцена от „28 дни по-късно”, само зомбита липсват в този тунел, но вървейки по тясната пътечка прокарана от градски авантюристи или хора много на зор, очаквам точно нещо такова да изскочи. Малко съм го осветила със светкавицата, но иначе си тъне в мрак.

Та, за това с Дребосъчето поемаме през автомобилния тунел, където единствената смрад е на автомобилите. Същевременно внимаваме да не се закачим на металните светлоотражателни ленти монтирани малко преди Б.Б. да стане кмет, а от тогава изкъртени и стърчащи като градски драки.

Излизаме от тунела и стигаме до едно интересно препятствие – с Емил първо се пробвахме през „пешеходната зона”, защото мислехме, че няма да можем да минем покрай Лампата.

За щастие имаме по сантиметър отстояние от всяко колело и се измъкваме от примката на социалната ни изолация.

Но не съвсем.
Преди да си поемем въздух в цивилизацията, трябва да избутам Дребосъчето с неговата количка по каменистия хълм, предназначен за пешеходците.

Бутайки нагоре все се сещам за Сизиф. Само не разбирам защо „боговете” така строго са ме осъдили.
Напоследък, за да не издрусам мозъка на Дребосъчето по всички камънаци нагоре, го нося в слинг, а с една ръка бутам количката нагоре. Като ми мине майчинството ръцете ми сигурно ще са като на Шварци.
Малко преди да изкача хълма има един малък фъндък –

двуметрово парче асфалт, по което мога да се почувствам малко повече човек. А малко след това стигам и до улица с асфалт. Там има един паркинг, на който дежурства дават 5-6 песа, които до миналата година лаеха и гонеха, де що живо мине. Сега са се кротнали, но не знам кога ще ме подгонят с количката.
И такаааа – ето ме пред гара Подуяне –

точката, която ме докарва до по-нормалната част от града, в която роптая само срещу:
Невъзможността да използвам подлезите там;
Пежото на едно „бебе в колата”, което редовно спира на пътя на количките;
шахтите на Електро Снабдяване и БТК

които никога не са на едно ниво с тротоара, най-често по-високо и количката се запъва, има дупки между тях и тротоара или в самите капаци, та да си потъне някой някога

и накрая тротоарите, които или са високи или пък има разлика между тях и бордюра, в който забивайки се с количката, рискувам да пльосна Дребосъчето на улицата…

Това са все проблеми, за които не се бях замисляла, когато шляпах без количка из града ни.
Днес толкова ме тормозят и не само със самото си съществуване, но и с това, че ме карат да мисля, че някои наистина иска такива като мен да си седят вкъщи. Изолирани, затворени в един малък участък от града, от който да няма измъкване, което да е обреченост и за дребосъчетата, които ще растат в малкия си „гьол” и няма да се интересуват какво има в голямото море, ще си стоят и ще си блеят в кошарата, послушни.

Аз правя собствения си поход на императорите всеки ден, за Дребосъчето. Но се чудя, дали и други майки го правят. Повечето стоят в близкия парк и чоплят семки в краката на прохождащите си деца. Те поне имат избор да е така. А какво ли е за инвалидите, които дори с помощник не биха могли да минат през повечето препятствия?
Искат от нас мобилност, a всичко което правят, за да сме мобилни е кампанийки.

П.П. Миналата година чух по телевизията, че общината предвидила едни два милиона, за да оправи тънещия в мрак и разрушение пешеходен възел на гара Подуяне. Чудя се къде отидоха те и чий джоб пълнят примерно лихвичките от тия пари?

Куче в трамвая

Отивам сутринта на спирката и зачаквам трамвая. Отварям портмонето за стотинки за билетче – няма. Имам само по 10 лева. Когато се качвам, ватманката естествено ме отрязва – не дава едно билетче сàмо срещу 10 лева. Винаги съм се чудила какво ще стане, ако се качи контрола – не е като да е имало умишленост в нередовността ми. Исках, ама не ми продадоха – как ще ме глобят при това положение?
Между другото още си чакам отговор на жалбата във виртуалното деловодство. Вече забравих кога я подадох, май има три седмици вече…
Но докато се чудех как ще се возя на аванта един циганин ме потупа по рамото и ми подаде билетчето си, пуснато от автомата.
– Ето ви моето билетче!
– Ама ако мине контрола?!
– Аз слизам на следващата.
Поблагодарих и приятно ми стана. Понякога хората забравят, какво е да си любезен и помагаш (въпреки, че това нашето предаване на билетче си беше незаконно). Седнах на дългата седалка зад ватмана (с четири места) и се завозих.

След няколко спирки се качи друг циганин, прегърнал кашонче. А там в него се мъдри кученце – мъничко, кюмюрено черно, с бяло на гушката и само няколко бели косъмчета под долната устничка. И с еййй такива уши! Нали бебетата се раждат с големи уши, които после си остават същите. Странната двойка седна до мен и кучлето ме загледа мило. Ама толкова сладко гледаше, че ме разтопи от умиление. Така се случи, че до човекът с кучето седеше друг циганин, плешив, спретнат и със самочувствие, който реши да завърже разговор:
– Твое ли е кучето? –
– Даааа! – гласа му беше като на дете, отговарящо на учителката в класната стая.
– Ше го продаваш ли? – добродушно се хилеше оня.
– Да! За десет лева. Искаш ли го?! Ще те слуша много. – с такъв тон говореше за кучето и с такава топлота в очите гледаше големоушкото, че се зачудих дали наистина ще го даде, ако се намери купувач.
– Ааа, аз куче си имам. А това какво е?
– ПИНЧЕР! – Аз тайно хвърлих поглед към „пинчера”, който се равняваше по големина на цели 2-3 пинчера, беше черно-чериничко и ушите му бяха като на слон в сравнение с пинчерските. – Истински пинчер!
– А, пинчер! Много е голям!
– На шест месеца е…
– …и три години! – включи се с усмивка един друг чичо.
– Не, не! На шест месеца е…
– И три години – продължава да упорства чичото.
– Шест ме-се-ца – ученическата повтаря циганина и гушва любвеобилно кашона.
– Ама голям е, сигурно и висше образование има?!
– Има, има! И средно и висше!

Дойде ми спирката и не разбрах какво стана с кучето, намери ли си собственик в трамвая или още стои в кашона някъде на Женския пазар. Хубава животинка беше, макар и не маркова. Дано си намери стопанин.

Четенето на път

Имам един въпрос, чийто отговор живо ме вълнува:

Пробвате ли се да четете в градския транспорт? И по-точно –

Пречи ли ви се да четете в него?

Аз, например, нямам много време за четене вкъщи и, за това го правя най-често на път за някъде. И тогава имам чувството, че хората като видят човек с книга и обезумяват! Или пък четящите се превръщат в магнити за олигофрени…

Когато отворя книга в рейса всякакви баби с торби, чичовци с бохчи, работници, влачещи тръби и темп подобни, започват да се блъскат в мен и всячески да ми пречат да прехвърля и една страница.

Веднъж ми се случи една двойка –  леля и чичо – да ме настъпват и бутат в полупразен трамвай две спирки. На третата им направих забележка да не се бутат, а крясъците, които получих в отговор бяха:

„Бе на тебеее градския транспорт да не ти е библиотека!”

Не проумявам какво е това озлобление, което се появява у хората, когато видят човек с книга в ръка. Ревност ли е, презрение ли е, що ли?

Сюрреалистично нормално

Отдавна не съм ви разказвала какви работи ми се случват в транспорта. А те напоследък не са така весели като преди. Напротив, гротескни, грозни и страшни са.

Онзи ден се возих в рейса. Часа беше към 6 и 15 ч.вечерта. Пълен, претъпкан, от тези, които нямат прозорци, освен капандурата отгоре, а тя беше затворена. Намествам се в мелето, права до една двойна седалка. Рейса затвори врати и потегли и в този момент усетих задушливата миризма на химикал, на лепило. Погледнах хората около мен – момчето на външната седалка, на около 22-25 години, изглеждаше облечено много добре – хубаво яке, кецове, панталон. И изведнъж установих от къде се носи миризмата – държеше пликче с лепило.
Погледнах го втрещено. Беше си навел главата като при аварийно кацане на самолет, с една ръка придържаше пликчето към устата си, а с другата го мачкаше, явно за да излизат повече пàри.
Огледах се около мен, огледах се в този пълен с хора рейс. Никой сякаш не забелязваше нищо, никой не го смущаваше това, което се случва пред него. Замислих се, бих ли могла да кажа нещо?
Момчето вдигна глава от плика и ме погледна. Като видя, че се опитвам да чета вестника си, каза:
– Искате ли да седнете?
Отказах. Не му казах нищо. Не знам какво удоволствие му доставя, не знам защо го правеше и защо насред цялата тая тълпа…Почувствах се тъпо, почувствах се като всички тия хора до мен, които бяха безразлични и не се интересуваха какво става около тях. Не мога да разбера него. Но не мога да разбера и хората, возещи се в тоя рейс. Нима никой от тях няма деца…

Безразличието, което лъхаше от всички тях беше по-ужасяващо от това надрусано с лепило момче.

Поне някой да го беше помолил да си затвори плика докато не диша, дори някаква такава глупост да беше казал някой. Вместо това, всички там се правеха, че не им мирише.

А миришеше ужасно. Миришеше на лепкава незаинтересованост и късогледство.

***
Преди две седмици с Емил се возихме в трамвая. Беше към 8 ч. вечерта. Качихме се във второто вагонче, което беше почти празно. На най-предните три седалки седяха три хлапета, които нямаха повече от 12-13 години. Бърбореха си нещо и се хилеха. Вида им беше като на хулиганчета. Едното от тях имаше един пресипнал глас, като да беше дон Вито в детските си години, а носа му изглеждаше да е бил чупен повече от веднъж, направо се вливаше в челото без извивки. Но това не му стигаше, защото, очевидно, тартор беше най-голямото по ръст момче.
След две спирки Емил ми прошушна:
– Абе тия хлапета истински пачки размятат, че не хвърлям до там.
– Да бе, ти пък, не ги ли виждаш на какви години са! – въпреки това обточих врат да видя какво става през две седалки напред, но не видях какво държат. Секунди след това обаче, високото момче се изправи и извади от джоба си пачка с няколко стотачки и доста повече петдесетарки. Облещих се и погледнах Емил учудено. Тогава се заслушахме в разговора им. Говореха как са започнали месеца на 20 хиляди, на 15 хиляди. Тарторчето заяви, че има 75 банкноти по 50 лева. Онова с чупения нос заброи и отсече, че има 5 бона. Направо невярващи с Емил слушахме и се чудехме това не са ли някакви хартийки от монополи докато голямото момче не дръпна една от новите си стотачки, помириса я с блажена физиономия и предложи да си играят на „камък, ножица, хартия”. За времето преди да слязат, разиграха около 600 лева.
Не знам от къде бяха набарали тия пари, но трите момчета имаха повече пари в себе си от годишния доход на доста хора. И пак не можах да си обясня, къде е нормалността в тая картинка. Няколкото човека в трамвая зяпаха с нескрита завист и определено не забелязваха абсолютната сюрреалистичност на сценката…

Питам се ненормална ли съм, че тия неща ми се струват ненормални?!

Аз съм от по-преди!

Сутринта на вратата на трамвая (както обикновено на първата, тъй като там стават най-веселите случки) баба и дядо се борят кой да се качи пръв:

– Абе стига си се бутал!
– Като не щеш да се буташ, да не беше идвала тук!
– Ти да не беше идвал, аз съм преди тебе тука.
– Аз не те питам кога си дошла, а от къде си.
– Аз тука съм дошла на десет годин и, за това съм преди тебе тука!
– Гледай ги тия, карат се кой е по-софиянец, а миришат на чесън сутринта! – Обади се един „аристократ”.

След няколко спирки бабата се засуети да слиза:

– Тука ли е за театър София? – и бързо някой ѝ отговори, че това е следващата спирка.
Дядката обаче не пропусна шанса да закопае противника:
– Гледай я моля ти се! Вика, че е от София, а не знае къде е театър София. Ха!