Tag Archives: възпитание

Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Счупеното не носи щастие

Обичайно, по навик, когато децата видят счупена люлка или катерушка и ме питат защо е развалена, аз казвам:

– Някои невъзпитани деца са ги счупили – или нещо в този тон. Кога пубертети, кога младежи; дали невъзпитани или държащи се лошо, в 99% от случаите казвам, че извършителите са деца.

А дали?

Преди няколко седмици щракнах ей тази сценка на детска площадка – няколко лели и баби, без деца.

Баби пушат на люлка

Две от бабите – се люлеят небрежно на детските люлки. Едната – пуши. А в светлината на случая със скъсаната люлка от вчера, при която от Общината твърдят, че е бил намесен люлеещ се възрастен, отново трябва да си напомня – не са само децата! Много често чупещите детските площадки са възрастни, които са пораснали само на ръст. Майки, татковци, баби и дядовци, случайни минувачи и редови пияници решават, че люлките, пързалките и катерушките са много удачни за сядане или забавление.

Слезте бе! Слезте от детските люлки!

Колаж баби се люлеят

Как дребните да престанат да се катерят нагоре по пързалките, как извънгабаритни тинейджъри да забележат, че огъват люлката, как ученици да спрат да чоплят семки по площадките, когато родителите им го правят?!

А вие, които не го правите – направете им забележка, не подминавайте! Безучастието ни излиза скъпо.

Не закачай бебето!

В определени аспекти българите биваме отглеждани по ужасен начин от заобикалящите ни възрастни, което по-късно води до възпроизвеждането на същия модел спрямо децата ни и така до безкрай…Да ви илюстрирам мисълта си:

Внимавай, да не…

Внимавай, да не паднеш! Ще си счупиш главата
ще си извадиш окото
ще се разболееш
ще ти изстине гърлото
ще си преплетеш червата
ще останеш без ръка
ще се изсипеш
ще се намушиш
ще си пробиеш бузата
ще си удариш главата
ще си прекършиш врата, че и гръбнака
кучето ще прекоси целия град с единствената цел да ухапе точно теб
ще хванеш глисти точно от тая кофичка в пясъчника…

Заплахите, които дебнат децата докато кротко си играят вкъщи или на двора, са толкова много, че мозъците на мнозинството родители и абсолютно всички баби и дядовци са  устроени като на гениален шахматист, който всяка секунда от денонощието изчислява милиардите вероятности наследникът да се осакати или загине по възможно най-изключително-жестокия-и-ужасен-съпроводен-с-адски-мъки начин! Поради тази причина, мнозинството от отглеждащите деца в България, забравят простата радост от това да гледаш как те растат пред теб. Забравят колко е важно да насърчават това дете в поривите му за развитие и самостоятелност, приемане и преодоляване на предизвикателства. И докато единици от нас оставят децата си да се оправят в прости житейски ситуации и поздравяват дребосъците за това, че сами са се качили на кълбото и колко са високо, повечето от децата растат в постоянен страх, че правят нещо нередно и по-добре да не приемат предизвикателството на оня клон, защото разумното е да са кротки… и един ден избиват в съвсем друга посока. Но това е друга тема. Тук просто искам да обърна внимание на всички с деца край себе си – насърчавайте ги, предизвиквайте ги, хвалете ги. И забравете за възпитаването в страх! Правите ужасна грешка.

А отгледани в такава среда, както казах по-горе, мултиплицираме този страх и като възрастни – спрямо децата си и внимание – спрямо чуждите деца! Дресирани да изчисляваме вероятностите за „нещо лошо“, решаваме че имаме право да просветителстваме и сме в правото си да отваряме очите на всеки кривнал от пътеката на страха.

„Аз от теб по-добре знам и съветът ми е безплатен“

Като отглеждаща вече второ дете съм се наслушала на какви ли не коментари. И без изключение те ме водят до извода, че всички други, освен родителите, имат интерес едно дете да оцелее и пребъде. Единствени родителите му са малоумни, незнаещи, неразбиращи и направили и родили това дете с едничката цел – да го очистят, къде съзнателно, къде по невнимание (което обаче подсъзнателно си е съзнателно). Няма родител, който да не е бил мишена на такива обвинения, атаки и домогвания за вменяване на безразсъдност и безотговорност. Понякога коментарите могат да са наистина невинни:

„Оу, какво хубаво бебенце! Каква пухкава косичка! Не я ли духа много вятъра!“ – в превод „Сложи му на детето една ушанка на главата, нищо че е 35 градуса и е средата на август! Ще настине!“

Друг път и по-директни:

„Ау, това бебе как си го сгънала в това кенгуру! Не му стига въздух да диша!“ Оди обяснявай, че не е кенгуру и така на бебето му е най-добре, иначе нямаше да спи, а щеше да се дере! ТЕ знаят по-добре от теб.

А може да се стигне и до истинска бруталност. Миналата седмица в трамвая някаква мърлява жена (сама некъпала се от миналогодишния Великден) се появи от нищото и сграбчи ръката на Тиквичка, която кротко се кефеше на една дървена шпатулка за преглед на гърло. Жената задърпа детската ръка и шпатулата и започна да крещи в лицето ми:

„Каква си такава майка! Как можеш да оставяш детето да играе с такива работи! За малко да си пробие бузата и да си извади окото! Трябва да си ми благодарна!…“

За мое най-голямо изумление, всичко живо мълчеше, че и одобрителни погледи се намериха. За секундата-две, в които ми бяха набълвани тия безумия, с настървение и погнуса успях да откопча детската ръчичка, стиснала здраво и пазеща играчката си. Трябваше да я отнема все пак, защото както казах „спасителката“ на зрението на бебето не изглеждаше особено чистоплътна. Детето, горкото, ревна и взе да пипа прозореца и в резултат последва нов залп от:

„Ето, пълна безотговорница! Що го оставяш да пипа прозореца, пълен е с микроби!“ На това се сдържах да кажа само „Да! И след малко ще го оставя да си оближе ръката. Пътувай и ми се махай от главата!“

Ужасно е, че биваме отглеждани в такъв негативизъм и страх. Страшно е, че го възпроизвеждаме. Отвратително е да живеем със схващането, че имаме правото да се месим в живота на хората, близки, не толкова близки и напълно непознати! Замислете се за това следващия път, когато понечите да питате дали на бебето не му е малко студено или дали не плаче, защото е жадно. В най-общия случай родителите му мислят само доброто и няма нужда да се намесвате, ако няма реална опасност за него. Настинката такава ли е? Не!? Майка му не смята ли да го накърми след като слезе на следващата спирка? Хайде, пътувайте и не давайте непоискани съвети 😉

П.П. Аз лично никога не съм правила забележка на непознати за децата им. Макар да съжалих, че не го направих преди месец, когато в подранилата жега видях майка с яке и зимна шапка, да бута количка с пищящо и както ми се стори борещо се на живот и смърт бебе, увито в космонавт и одеяло. Не знам в 30 градусова жега колко може да издържи горкото, сви ми се сърцето, но някак си не можах да се пречупя и да й направя забележка. Виж, приятели съм питала, защо като са с джапанки, са увили децата с дрехи и одеяла, но нищо повече. Въпрос на техен избор и разбирания… а и като се обрине от жега бебето, може би сами ще се сетят. Няма нищо по-безценно и убедително от личния опит.

Детска логика

Детската логика е… детска логика. Винаги може да ни изненада с простата си очевидност, която поради култивирането в последващите детството ни години изагубваме.

Днес баба ми ни беше на гости или по-скоро ми помагаше с домашните  задачи. Дребосъчето дълго чака да го изведем на разходка и понеже това дълго не се случваше, накрая си намерил занимание докато ни чака…

По едно време влизам в кухнята при баба ми и заварвам следната картинка:

Дребосъчето, изровило една хилка за федербал от някъде налага баба ми с хилката, докато тя наглежда манджата в печката! Аз с възмута се втурнах към него и, отнемайки му оръжието, възмутена го попитах:

– Ама може ли така? Баба толкова те обича, а ти? Защо биеш баба?! – а той, с усмивка ми отговори сякаш прави най-естественото нещо на земята –

– Тупам роклята!

Неандерталци от градски тип

Ето ме отново, след няколкоседмично размотаване из града в търсене на интересни неща за показване и обсъждане. Та какво ново? Новото е старо – много от живеещите тук не се съобразяват с нищо и никого. Другите си мърморим и не правим нищо. Но в един квартал, в един блок, на някой все пак му е дошло до гуша и в пристъп на възмутен кипеж е оставил за мърлявия си съгражданин следното послание:

За мое учудване има неандерталец и той може да чете. А знам, че го има именно поради послеписа – няколко дена след като направих снимката, въпросният индивид беше скъсал откритото писмо до него. Дано поне е минал на следващо ниво в развитието и се замисля дали да си хвърля боклука. Дано, но надали.