Tag Archives: възпитание

Истанбулската конвенция и раждането

Тръгнах да обяснявам на приятели, какво не им е в ред в разбирането за Истанбулската конвенция (ИК) и „джендър образованието“, но стана толкова дълго, че реших да го споделя като пост. Използвах простия пример с раждането, което явно е основния вменен смисъл на съществувание на жената според противниците на ИК. Разбира се обяснението по долу е само един малък елемент, получил засилен фокус от мен, и далеч не изчерпва аргументите, защо ИК трябва да бъде ратифицирана. Та, надявам се да съм го написала така, че да може да ме разбере и набожна социалистическа лидерка, и патриот с цици и корем, като на жена в 10-ия месец. Ето:

Джендър стереотип е, когато на момиченцата и момченцата от малки им говорят, набиват и ги възпитават, че раждането е нещо много ужасно и болезнено, а на жената и мъжът са вменени следните роли на поведение:
Жената тогава е слаба и безпомощна, пасивна и в ръцете на други хора. Цялата гледка е толкова непоносима, че мъжът, които иначе ходи на войни да убива други хора, не може да понесе тая сцена и припада! Затова мъжете чакат, безпомощно, докато жените им биват израждани, и те – безпомощни. Мъжете после отиват да пият по повода (все едно те са заслужили, щото са свършили цялата работа), а жените понеже са изтерзани, защото раждането е ужасно, са оставени без бебе да си почиват. Така и двамата родители пропускато шанса да станат свидетели на най-величавият миг в живота на един родител – и на двамата отнет, заради закостенялото схващане за акта на раждане.

Сумирам – жената – слаба и уплашена, мъжът слаб и стреснат.

А сега си представете, че децата ги учат в училище, че раждането, тоя „едничък минг на смисъл на живота” (според контра-ИК), не е болезнен, не е страшен и не се припада от него. Че може да е прекрасен и споделен?!

Представете си, че от малки са ни научили, че жената, когато ражда, проявява най-голямата сила, на която човешко същество е способно! Че мъжът също е смел и може да е там, за да ѝ помага и подкрепя, да бъде нежен и успокояващ, да я пази! И тия двамата заедно да изживеят тоя миг и заедно, споделено посрещнат своето сътворение?!

А представяте ли си, че тия деца, когато като възрастни изживеят тоя миг заедно, ще се отнасят един към друг с много, много по-голямо уважение и любов. Защото всеки един от тях ще знае на какво сме способни като човешки същества, поотделно и един за друг.

И така се освободят и счупят джендър стереотипа на родителите ни, на бабите и дядовците ни и всички ония преди нас. И постигнат съвсем ново ниво на разбиране на другия, като пълноправно и способно човешко същество.

Това ли е страшното? Да посеем зрънцето на уважението и взаимното зачитане? С това ли няма нищо да промени Истанбулската конвенция?

__________________

П.С. Пак повтарям това далеч не обяснява този широкообхватен въпрос. Не инвалидира хората, които не са избрали горното за себе си – при раждане или изобщо раждане.
Само е опит да обясни малък аспект от него, без да неглижира други групи от хора и техните проблеми и виждания по въпроса.

Счупеното не носи щастие

Обичайно, по навик, когато децата видят счупена люлка или катерушка и ме питат защо е развалена, аз казвам:

– Някои невъзпитани деца са ги счупили – или нещо в този тон. Кога пубертети, кога младежи; дали невъзпитани или държащи се лошо, в 99% от случаите казвам, че извършителите са деца.

А дали?

Преди няколко седмици щракнах ей тази сценка на детска площадка – няколко лели и баби, без деца.

Баби пушат на люлка

Две от бабите – се люлеят небрежно на детските люлки. Едната – пуши. А в светлината на случая със скъсаната люлка от вчера, при която от Общината твърдят, че е бил намесен люлеещ се възрастен, отново трябва да си напомня – не са само децата! Много често чупещите детските площадки са възрастни, които са пораснали само на ръст. Майки, татковци, баби и дядовци, случайни минувачи и редови пияници решават, че люлките, пързалките и катерушките са много удачни за сядане или забавление.

Слезте бе! Слезте от детските люлки!

Колаж баби се люлеят

Как дребните да престанат да се катерят нагоре по пързалките, как извънгабаритни тинейджъри да забележат, че огъват люлката, как ученици да спрат да чоплят семки по площадките, когато родителите им го правят?!

А вие, които не го правите – направете им забележка, не подминавайте! Безучастието ни излиза скъпо.

Не закачай бебето!

В определени аспекти българите биваме отглеждани по ужасен начин от заобикалящите ни възрастни, което по-късно води до възпроизвеждането на същия модел спрямо децата ни и така до безкрай…Да ви илюстрирам мисълта си:

Внимавай, да не…

Внимавай, да не паднеш! Ще си счупиш главата
ще си извадиш окото
ще се разболееш
ще ти изстине гърлото
ще си преплетеш червата
ще останеш без ръка
ще се изсипеш
ще се намушиш
ще си пробиеш бузата
ще си удариш главата
ще си прекършиш врата, че и гръбнака
кучето ще прекоси целия град с единствената цел да ухапе точно теб
ще хванеш глисти точно от тая кофичка в пясъчника…

Заплахите, които дебнат децата докато кротко си играят вкъщи или на двора, са толкова много, че мозъците на мнозинството родители и абсолютно всички баби и дядовци са  устроени като на гениален шахматист, който всяка секунда от денонощието изчислява милиардите вероятности наследникът да се осакати или загине по възможно най-изключително-жестокия-и-ужасен-съпроводен-с-адски-мъки начин! Поради тази причина, мнозинството от отглеждащите деца в България, забравят простата радост от това да гледаш как те растат пред теб. Забравят колко е важно да насърчават това дете в поривите му за развитие и самостоятелност, приемане и преодоляване на предизвикателства. И докато единици от нас оставят децата си да се оправят в прости житейски ситуации и поздравяват дребосъците за това, че сами са се качили на кълбото и колко са високо, повечето от децата растат в постоянен страх, че правят нещо нередно и по-добре да не приемат предизвикателството на оня клон, защото разумното е да са кротки… и един ден избиват в съвсем друга посока. Но това е друга тема. Тук просто искам да обърна внимание на всички с деца край себе си – насърчавайте ги, предизвиквайте ги, хвалете ги. И забравете за възпитаването в страх! Правите ужасна грешка.

А отгледани в такава среда, както казах по-горе, мултиплицираме този страх и като възрастни – спрямо децата си и внимание – спрямо чуждите деца! Дресирани да изчисляваме вероятностите за „нещо лошо“, решаваме че имаме право да просветителстваме и сме в правото си да отваряме очите на всеки кривнал от пътеката на страха.

„Аз от теб по-добре знам и съветът ми е безплатен“

Като отглеждаща вече второ дете съм се наслушала на какви ли не коментари. И без изключение те ме водят до извода, че всички други, освен родителите, имат интерес едно дете да оцелее и пребъде. Единствени родителите му са малоумни, незнаещи, неразбиращи и направили и родили това дете с едничката цел – да го очистят, къде съзнателно, къде по невнимание (което обаче подсъзнателно си е съзнателно). Няма родител, който да не е бил мишена на такива обвинения, атаки и домогвания за вменяване на безразсъдност и безотговорност. Понякога коментарите могат да са наистина невинни:

„Оу, какво хубаво бебенце! Каква пухкава косичка! Не я ли духа много вятъра!“ – в превод „Сложи му на детето една ушанка на главата, нищо че е 35 градуса и е средата на август! Ще настине!“

Друг път и по-директни:

„Ау, това бебе как си го сгънала в това кенгуру! Не му стига въздух да диша!“ Оди обяснявай, че не е кенгуру и така на бебето му е най-добре, иначе нямаше да спи, а щеше да се дере! ТЕ знаят по-добре от теб.

А може да се стигне и до истинска бруталност. Миналата седмица в трамвая някаква мърлява жена (сама некъпала се от миналогодишния Великден) се появи от нищото и сграбчи ръката на Тиквичка, която кротко се кефеше на една дървена шпатулка за преглед на гърло. Жената задърпа детската ръка и шпатулата и започна да крещи в лицето ми:

„Каква си такава майка! Как можеш да оставяш детето да играе с такива работи! За малко да си пробие бузата и да си извади окото! Трябва да си ми благодарна!…“

За мое най-голямо изумление, всичко живо мълчеше, че и одобрителни погледи се намериха. За секундата-две, в които ми бяха набълвани тия безумия, с настървение и погнуса успях да откопча детската ръчичка, стиснала здраво и пазеща играчката си. Трябваше да я отнема все пак, защото както казах „спасителката“ на зрението на бебето не изглеждаше особено чистоплътна. Детето, горкото, ревна и взе да пипа прозореца и в резултат последва нов залп от:

„Ето, пълна безотговорница! Що го оставяш да пипа прозореца, пълен е с микроби!“ На това се сдържах да кажа само „Да! И след малко ще го оставя да си оближе ръката. Пътувай и ми се махай от главата!“

Ужасно е, че биваме отглеждани в такъв негативизъм и страх. Страшно е, че го възпроизвеждаме. Отвратително е да живеем със схващането, че имаме правото да се месим в живота на хората, близки, не толкова близки и напълно непознати! Замислете се за това следващия път, когато понечите да питате дали на бебето не му е малко студено или дали не плаче, защото е жадно. В най-общия случай родителите му мислят само доброто и няма нужда да се намесвате, ако няма реална опасност за него. Настинката такава ли е? Не!? Майка му не смята ли да го накърми след като слезе на следващата спирка? Хайде, пътувайте и не давайте непоискани съвети 😉

П.П. Аз лично никога не съм правила забележка на непознати за децата им. Макар да съжалих, че не го направих преди месец, когато в подранилата жега видях майка с яке и зимна шапка, да бута количка с пищящо и както ми се стори борещо се на живот и смърт бебе, увито в космонавт и одеяло. Не знам в 30 градусова жега колко може да издържи горкото, сви ми се сърцето, но някак си не можах да се пречупя и да й направя забележка. Виж, приятели съм питала, защо като са с джапанки, са увили децата с дрехи и одеяла, но нищо повече. Въпрос на техен избор и разбирания… а и като се обрине от жега бебето, може би сами ще се сетят. Няма нищо по-безценно и убедително от личния опит.

Детска логика

Детската логика е… детска логика. Винаги може да ни изненада с простата си очевидност, която поради култивирането в последващите детството ни години изагубваме.

Днес баба ми ни беше на гости или по-скоро ми помагаше с домашните  задачи. Дребосъчето дълго чака да го изведем на разходка и понеже това дълго не се случваше, накрая си намерил занимание докато ни чака…

По едно време влизам в кухнята при баба ми и заварвам следната картинка:

Дребосъчето, изровило една хилка за федербал от някъде налага баба ми с хилката, докато тя наглежда манджата в печката! Аз с възмута се втурнах към него и, отнемайки му оръжието, възмутена го попитах:

– Ама може ли така? Баба толкова те обича, а ти? Защо биеш баба?! – а той, с усмивка ми отговори сякаш прави най-естественото нещо на земята –

– Тупам роклята!

Неандерталци от градски тип

Ето ме отново, след няколкоседмично размотаване из града в търсене на интересни неща за показване и обсъждане. Та какво ново? Новото е старо – много от живеещите тук не се съобразяват с нищо и никого. Другите си мърморим и не правим нищо. Но в един квартал, в един блок, на някой все пак му е дошло до гуша и в пристъп на възмутен кипеж е оставил за мърлявия си съгражданин следното послание:

За мое учудване има неандерталец и той може да чете. А знам, че го има именно поради послеписа – няколко дена след като направих снимката, въпросният индивид беше скъсал откритото писмо до него. Дано поне е минал на следващо ниво в развитието и се замисля дали да си хвърля боклука. Дано, но надали.

Допитване

Драги ми смехурковци!

Както всяка година, така и тази, забравих, че този блог има Рожден Ден и го пропуснах. Беше на 14 септември. Това, макар и със закъснение ме наведе на някои размишления.

За разлика от нашите политици, аз не се страхувам от думата на народа. А, тъй като, от известно време съм застанала на един кръстопът по отношение на този блог, реших да спретна допитване и да получа мненията и препоръките ви по няколко въпроса.

Както сигурно сте забелязали, в последната около година минах през нещата, които се случват на повечето жени – бременност и раждане, а сега с Емил отглеждаме/възпитаваме/забавляваме се заедно с Дребосъчето. Това, логично доведе до нови предмети за писане и размишления. А майчинството е един неспирен извор на теми.

Малко или много, включвайки ги в съдържанието на блога, започнах да се опасявам, че не това търсите вие, влизайки в Патиланско царство. Може би нагласите са да се посмеете малко, да прочетете какво се е случило тук или там из града, да прочетете колко съм се възмутила в дадена ситуация и какво може да се направи по въпроса.

Заради това в последно време обмислям идеятата, че трябва да направя разграничение на патиланските от маманските теми, като започна паралелен блог по въпросите на Дребосъчето. И почти го направих миналата седмица, когато Стойчо ми сподели мнението си по въпроса. Той изказа няколко довода, защо не трябва да правя такова разделение и да оставя Патиланско царство така, като го размеся с новите теми. Ето какво каза той:

  • От двата стола ще падна на земята или иначе казано – да пишеш един блог редовно е трудно, а два още повече. На практика ще имам два буренясващи блога, с рядко публикуване на статии или единият ще вземе превес за сметка на смъртта на другия.
  • Според него няма смисъл от отделен блог тъй като вие, читателите, не се страхувате от тези нови теми, а дори напротив, и би ви било интересно да ги прочетете тук, защото иначе повечето от вас никога не влизате в бг-мама. Един вид това е една естествена еволюция на Патиланско царство.
  • Един нов блог би събрал само майки, а мъжете-читатели няма да се преместят, докато ако всичко остане в царството – ще четат и мъжете. Както каза Стойчо: „Нали се сещаш, че НИКОГА не влизам в БГ-мама? Но това изобщо не значи, че едни такива теми не са ми интересни, само че женската компания обикновено плаши мъжете, защото в новия ти сайт като читатели ще дойдат само читателките ти (и то само интересуващите се)“. Следователно, по тази логика ще си разкъсам читателите на две половини със съмнителен ефект от упражнението, „а нови читатели много трудно ще дойдат“ – в това съм сигурна. Не са един или два майчинските форуми, блогове и подобията им, та един нов е много вероятно да остане глас в пустиня. Незабелязан като прашинка на ревера на интернета.

Заради тези неща наистина се разколебах в това да отварям нов блог и мисля, че наистина ще се радвам да чуя мнението ви по въпроса. Бих се радвала и да разбера как ще ви се стори и една промяна в изгледа на Патиланско царство, за да отговаря на новостите в съдържанието му (не няма да го украся с картинки на бебета 😉 ) Няма ли това да ви издразни или пък оранжевото ви е писнало за тези няколко години и смятате, че трябва да поразместя „мебелите“? 🙂

За това се надявам да  отговорите на следните три питания (и едно уточняващо), а ако имате желание и/или опит в това, да споделите в собствен коментар 🙂

Предварително ви благодаря!

Индиана Джоунс и тиквеното семе

Щом е на наша територия, като чуете Индиана Джоунс трябва да ви щраква, че става въпрос за професор Николай Овчаров.
Но преди да разкажа за него искам да кажа нещо друго:
Аз вярвам в личния пример!
Дълбоко съм убедена, че това което правим влияе на хората и най-вече на децата около нас. Дори най-големия михлюзин с поведението си влияе на обкръжаващите го.

Поради това считам, че при възпитанието на своите деца родителите са отговорни за поведението си пред децата – те са светилото в детския живот и за дълъг период от време децата черпят от личния им пример във взаимодействието си с околния свят.
Учителите също са на показ всеки ден – не може един учител да изисква дадено поведение от учениците без той самия да го спазва.
Да не говорим за всички звезди и звездички, към които се обръщат децата в пубертетските си години. В западния свят машината действа по-загрижено за подрастващите, отколкото е тук (макар понякога и от лицемерни подбуди) – всяка стъпка на звездата се следи от цяла армия, за да не би имиджа да пострада и родителите да се разпищят или не дай си боже – направят някоя асоциация за защита от звездите и личния им пример.

Тук естествено такива работи няма и децата се носят като гангстерчета и мутреси по подобие на успелите си модели на подражание.

Схванахте ли горе долу накъде бия?

Рядко има някоя личност тук, която да може да бъде пример с нещо положително. А кой не е чувал за Перперикон и славния му преоткривател?! (тук също може да се спори, но ще говоря за масовите схващания по въпроса) Факт е, че всяко хлапе знае за Перперикон и другите открития на археолога.
Та господин професора Овчаров, написал книгата „Разказите на българския Индиана Джоунс”, играе по нашите географски ширини модел за подражание на децата, които искат да станат археолози някой ден.

И представете си Гошко – момченце на 7-8 години, което като порасне иска да стане като чичко Овчаров – български Индиана Джоунс, и да го показват по телевизията. Излиза Гошето сутринта с баба си до магазина.
Отиват на трамвайната спирка и какво вижда Гошко: Вижда в петък, точно в 8.44 ч. как Инди Овчаров чака на спирката като обикновен човек, наметнал омачкан шлифер, с филцова шапка (само камшика му липсва), да чопли семки, тиквени семки.

И не само да ги чопли, а да хвърля небрежно обвивките в краката си, като пълен…простак.

Моето мнение за плюенето на семки на обществени места го знаете. Аз застанах на място и го загледах господина с насмешка и повдигната вежда, той пък се обърна с гръб и захвана следващата тиквена семка без да му пука, та камо ли да се засрами. Защото най-вероятно е тиквеник, макар и учен.

Само дето Гошко също го видя и утре и той ще чопли тиквени семки на улицата, защото така прави българския Индиана Джоунс. Български, ама Индиана.

Свежо? Гласувай с оранжева стрелка тук