Tag Archives: Витоша

Хайде, другият път!

Беше преди две години – организирано изкачване на Черни връх, с водач Боян Петров. Толкова пъти преди това се бях канила да заведа Дребосъчето там и все нещо осуетяваше плановете. Този път беше крайно време да отиде на върха. Че и в компанията на Боян Петров – мотивиращо!
Сборният пункт беше на Алеко. Хубаво, но толкова желаещи, че докато се изреди опашката на лифта, докато стигнем до хижата и се ориентираме къде е той, Боян Петров приключи със снимките с желаещи и обяви, че се тръгва право нагоре, през стената от морени и оттам към Черни връх.

– Ех, не можахме, Дребосъче, да се запознаем с него! Нищо. Хайде, горе на върха ще го направим!
А пък този маршрут – нагоре от Алеко – не го бях минавала и аз. Че като се завайка това ми ти Дребосъче, шестгодишно, никаква мотивация. А колко бил изморен, колко нямал сили!
Но му се ядосвам на магарията, мисля си: „Как ще нямаш сили?! Досега си спал и си се возил с лифта! Давай нагоре по чукара! Имаме група да гоним!“ Имаме, но онова ми ти Дребосъче охка повече от Сизиф преди да избута скалата най-нагоре. И изостанахме доста. Пълзим, пълзим и край няма.

– Аз не мога повече, тук оставам – тръшка се дребосъка на всяко второ колче.
– Ами хубаво, няма проблем – спокойно казвам аз – стой тук и ме чакай. Аз отивам до върха и да се запозная с Боян Петров и навръщане ще те взема.
– О, не, не може да ме оставяш сам! Добре, идвам до следващото колче. – и така пъплихме колче по колче с кандардисване и пазарене. Чак когато видя камбаната зад хижата, Дребосъчето разбра, че е успял и няма нужда вече да го играе жално-уморен.
– Хайде, Дребосъче! Ей сега ще се запознаем с Боян! Ще починем и ще хапнем.

Засилихме към хижата и широката поляна отпред. А там – хората застанали за групова снимка. Боян посредата. Щрак! И аха да тръгнем към тях и той каза:

– А сега тръгваме надолу! – и без излишно бавене и с бодра крачка поведе туристите надолу!

Нали се сещате как във филмите някой аха да каже нещо и увисва репликата му неизказана във въздуха? Да. Така се получи.

– Емииии, като се бавихме толкова, така става, Дребосъче! Хайде, другият път ще се запознаем. Сега е наш ред да починем и хапнем, че изкачихме цяла планина днес!

Яд ме беше, но пък ние си бяхме виновни с мравчето темпо. Важното беше, че Дребосъчето качи Черни връх, не с Боян, а по петите му, но покори върха! И видя, че няма нищо свръхуморително и неприятно, невъзможно, макар и след много мрънкане, че е обратното. Какво да го правиш – дете, трябва да го направи, за да разбере.

А и след няколко месеца наистина ни чакаше другият път – Боян Петров щеше да води ново изкачване, този път до Мальовица.

– Хайде, Дребосъче , другия път, до Мальовица, ще успеем!
Вече не му звучеше абстрактно това – изкачването на връх – още по-малкото – страшно.
Но тогава стана катастрофата в Кресненското дефиле. Изкачването се отложи и всички само мислехме „Да се оправя бързо Боян!“

„Ех, пак ни се размина, Дребосъче, запознанството, мислех си. Но, хайде, другият път!“

Реклами

За планината и за равнината!

Няма да ви агитирам, няма да ви убеждавам.

Вие за себе си решете, къде ще бъдете утре, 18-ти януари, в 18 ч., за да повлияете на това, къде ще бъдат децата ви след 18 години.

Планината, Лозенската

Лозенската планина, не Лозенец

Заглавието е такова, защото ми подчертава Лозен като грешно и иска да е Лозенец. Да, някога Лозенец беше приказен и спокоен квартал, в който човек можеше да се разхожда. Сега е пренаселен, презастроен, псевдо-луксозен квартал. За това, ако човек иска да се разходи, добре ще да е да излезе извън пределите на околовръстното и да се разходи по нещо с „лоз” в името, но да има в името си и планина – Лозенската планина.

Лозенската планина е в сянката на Витоша, буквално и преносно. А не би трябвало да е така. Да, по-ниска е, но, ако не сте някой краен шоп, ще се съгласите, че Лозенската е по-спокойна от Витоша, по-симпатична и с доста по-красиви гледки. Богата е на различни растителни видове и си е направо опитно поле, по което да учите мало и голямо кое цвте какво е.

Сега ще ви разкажа за планината, която превзехме на два пъти (този петък и една събота преди няколко седмици), но ако сте баш планинари и един ден ще ви е достатъчен, за да стигнете от село Лозен до Пасарел, изкачвайки по пътя връх Половрак.

Тъй като началната и крайната точка на маршрута са от двете страни на планината, най-добре ще е да ползвате градския транспорт. За целта трябва да стигнете рано сутринта на спирката на рейс 5 на Цариградско шосе при ХМС. Колите са на около 20 минути, и за това е добре да вземете него, а не 3, който тръгва към Пасарел – той е на 60-70 минути, така че е и малко вероятно да го срещнете.

Вземате рейса до последната му спирка, накрай село Лозен и оттам продължавате по ул. Половрак. Ориентир ви е тренировъчната база на Червения кръст, отминете ли я, значи почти сте стигнали екопътеката, белязана с дървена арка. Не се плашете от мяркащите се табели „Ловно поле 63“, увериха ни, че сега не е сезон за лов на каквото и да било.

По пътя има нови пейки, на които да отпочинете и да се насладите на гледката. Тъй като е пролет, сега е моментът, в който да се насладите на малката каскада на потока, в началото на маршрута. След 20-30 минути катерене, ще стигнете до поляна с чешма и върба, под която църкат-пъркат кюфтета, продават се бири и зелева салатка. Заредете си шишетата с вода и търбусите с кайма, защото след това, до Пасарел ще разчитате само на домашните си сандвичи.

От поляната пътят се разделя на две. Левият минава покрай женския манастир „Св. Спас”, пещерата и връх Половрак, а десният заобикаля върха отдолу, пропускайки стръмнините и отпращайки ви направо към Пасарел.

Първият път направихме излет само до вр. Половрак, а вторият хванахме дясната пътека, за това, сега ще направя сглобка от двете разходки.

След поляната тръгвате по лявата пътека, която носи имената на четници на Бенковски. В зависимост от крачката ви, най-много за 40-50 минути ще стигнете до манастира. Разположен е на ръба на склона с чудесна гледка към софийското поле, добре поддържан, макар стенописите в църквата да са реставрирани залепени с тиксо, за да не паднат от стените. Пред манастира има пейки, на които можете да отморите малко и да продължите нагоре.

Тук е момента да отбележа колко богата на цветя и растения е гората. Уцелихме поляни с жълти глухарчета, край пътя ни съпровождаха малки сини цветчета, на които казвам „див зюмбюл”, макар да не съм сигурна, че така се казва, едни много странни бели цветя, прилични на орхидеи, лечебни иглики, кукуряци и още много други.

Вървейки към върха, някъде отляво ще видите табела с надпис „Пещерата“. Ако искате да я видите трябва да направите малка отбивка. Нас, по пътя ни настигна един експедитивен дядо, който набързо ни нахока, че сме зле с графика, и за да стигнем до върха, няма нужда да ходим до пещерата, която още повече, не била това, което казвало името й, а само една проста дупка в скалата. Продължихме нагоре.

По пътя има една чудна поляна с беседка и към София гледка. Най-подир ще стигнете до под връх Половрак, където се намира гробът на незнайния четник на Бенковски. Можете да се поспрете и замислите по някои исторически въпроси, после да поседнете на панорамната пейка с изглед към Рила, преди да закрачите последните 50-ина метра към върха. Малко е странно, защото има една пирамида с тухли без надпис, която може да бележи върха, но има и една скала с побито на нея знаме, та не мога да ви кажа кое точно е Връх Половрак, за това се снимайте и на двете. От точката със знамето има идеална гледка към София, Витоша и Рила.

Оттук насетне ви чака слизане. Може би трябваше да кажа отначало, че гоните червено-бялата маркировка. И до върха всичко с нея е наред. На слизане от върха обаче, в ниското изведнъж тя зачезна. И тъй като ние така или иначе първия път се връщахме към Лозен, хванахме просто пътека надясно, без да се морим да търсим табели. За да стигнете до Пасарел, обаче, ще трябва да я потърсите, а тя на места е рисувана дори на камъни по земята, така че бъдете осторожни.

Ако пък сте взели прекия път от кюфтетата, пътьом ще минете покрай блатото (ще ви се пада отляво) и „Рейсовете“ – възвишение с фургони, които местните младежи наричат така (отдясно) и минута след това ще стигнете един кръстопът, на който ще видите познатата маркировка.

Както казах, вече няма катерене. Минава се през много красива горичка, като отляво ви е склон, а тези от вас които не носят очила, веднага между клоните ще съзрат снежните върхове на Рила. При първата ни разходка времето беше неприятно и нямах шанс да ги видя дори от Половрак, за това онзи ден креснах от радост и тръгнах с апарата да катеря склона и да се муша по клони, за да получа по-чист изглед.

Не го правете, защото колкото и хубави снимки да нащракатае измежду клонаците, след още половин час ще се озовете на страхотна голяма поляна. Първото което ще видите пред себе си ще е Витоша и метеорологичните станции на Черни връх.

Малко по-късно отляво ще блесне и Рила в цялата си прелест., а като гарнитура – Искъра и най-вероятно Щъркелово гнездо.

Доста път минава по това плато и естетическата наслада е голяма. Човек се чуди на коя планина да се наслаждава по-напред. Не трябва да забравяме и домакина, обръщайки се назад ще видите и Половрак, а гледайки към Витоша, в дясно има някакъв друг лозенски връх, който, понеже не знаехме как се казва, с Емил кръстихме Пълноврак. Ако сте поизморени, можете да починете малко на това плато. А може да наберете сили и да изтраете още малко, защото след известно време и едно малко спускане ще стигнете мястото за пикник – няколко хубави, масивни пейки с масички, огнище, нещо като маса за приготвяне на манджите и аптечка! И всичкото това под една цъфнала джанка (когато отидете вече може би ще е зелена).

Изобщо приказно е, казвам ви! Но, за съжаление, от тук започват да се виждат и части от човешки поселения. Не знам каква се пада земята тук, за мен си е гора и планина, в които не трябва да има нищо. Други явно не мислят така – тук там, по ръбовете на поляните, там където започва гората са изникнали фургони. И колкото повече приближавате Пасарел, толкова повече престават да приличат на прости фургони. Ще ви ги покажа, но потрайте малко. На мястото за пикник има кръстопът.

Можете да тръгнете към лобното място на Списаревски, към Матейната чешма или обратно към Половрак. Пътя към Списаревски може да го поемете през баира с пейката или под него (в ляво от чешмата за водопой ще видите и табелата). Ако поемете отгоре внимавайте за мотори и АТВ-та. За съжаление единственото, което нарушава спокойствието в планината, това са те, а младежите от Лозен и Пасарел се надпреварват кой е по-бръмчав и може да ви връхлетят от изневиделица.

Пътят все повече се спуска надолу и стигате до едно широко място с висока концентрация на постоянно пребиваващи фургони – къде сдобили се с покрив, къде с пристроени стая-две. На едно място рекичката е преградена с бент и в нея плуват гъски, а над тях се кипри чисто нова дървена къщичка и толкова дървен клозет. Повечето фургони си имат такива, а надолу по течението водата в рекичката е доста мътна. Пък може и да е законно, но доколко редно? Открийте фургона на снимката:

В този момент решихме да се разсеем с поредното странно цвете, а не с пасарелските гори. И докато гледахме цвекето над нас прехвърча орел. Пътят навлезе в ниското между два хълма, следвайки рекичката. На това място ще е добре да се огледате за тояжка, защото пътеката няколко пъти пресича реката и, ако си нямате опора или някои от речните камъни ви поведе, можете да се намокрите малко преди финала.

И така ще стигнете до паметната плоча, отбелязваща местността където е паднал самолета на Димитър Списаревски. Има пейки и масички за сядане, нещо като навес, но мястото е малко усойно и страховито.

Е, отминете ли това място значи сте стигнали до края на еко пътеката – отново белязан с арка. Тук пътя се дели на ляв и десен. Десния води към язовира и през въжен мост се стига до спирка на рейс 3. Ние видяхме марикировката да продължава по левия път, за това хванахме него. Той е по-дълъг и минава през вилната зона на Пасарел. Почвата е богата на слюда и, ако имате време може да се поровите, за да си намерите някое и друго по-тлъсто парче. Тук ще вметна, че още в началото на пътя, мернахме бляскаво камъче на пътя – погледнахме го, изчоплихме го и се оказа, че е парче метал. Не знаем дали е природно, но неравната му форма ни навежда на мисълта, че не е употребена човешка сила за създаването му. Малко след това пък намерихме друго камъче, което ни заприлича на парче стъкло, но тъй като и него не сме виждали в естествена форма, не искаме да гадаем. После си начупихме и един бял камък, който се пръсна на остриета и сега не ни трябва апликационно ножче вкъщи!

Изобщо, Лозенската планина е рай за всякакви цветари, каменари и буболечкари (атестация за последното видяхме в качилия се от спирката при въжения мост д-р Петър Берон 😉 .
Та така неусетно стигате до Пасарел, а маркировката в един момент прелива в червено-белите светлоотражателни лепенки на кофите за боклук. И ето ви на централния площад, където е първа и последна спирка на рейс 3, който идва и тръгва точно „в и двадесет“. Срещу билет от левче, след около 30-40 минути сте в София заедно с хубавите спомени от тази прекрасна планина на хвърлей разстояние от града.

А, ако ви се гледат още снимки, елате във FB страницата на Патиланско царство.

Княжевци излизат на протест в петък. Витоша е тръгнала на зле

Докато събота някои, информирани надлежно от Optimiced (поправка! Не било на 21 юни, а 12 юли! тепърва предстои, така че тренирайте), отидоха на вело и пешà обиколка на Витоша, ние с Емил Льонеберски и един приятел – Палечко – решихме да атакуваме челно. Това ще рече, че тръгнахме от Княжево с цел да стигнем Копитото пък после, ако можем и да се върнем.

Празник на музиката
Разтоварихме се в Княжево от трамвай 5, а там в градинката вече беше започнал Fête de la Musique. Ти момиченца се опитваха да пеят, не много успешно, но пък имаха куража да се изправят пред скромната си публика. Палечко взе да се присмива на напъните. Аз пък като свършиха се изръкоплясках най-силно в публиката. Сетих се как в едно чужбинско училище по повод края на учебната година всички ученици бяха приготвили номера – индивидуални и групови, музикални и театрални. Публиката – родители, братя и сестри пляскаха дори на най-зле представилите се. Може и да не го правиш добре, важното е да ти се вдъхне самочувствие и инициативност. Но да не се отплесвам!

Продължихме нагоре към станцията на отдавна затворения лифт (за него ще има отделна статия). За който не е ходил – веднага от спирката на трамвая започва гората и много пътеки нагоре, туристически пътеки. Да обаче в днешно време те са натоварени и изпълняват ролята на улици за новодомците в Княжево, минават през тях за по-напряко. Щеше ми се да играя на „вълчи очи“ с една джипка, но Емил ме дръпна.

Малко след бар „Шишарка“ пътеката изчезва, защо ли? Ами поредния прекрасен блок насред гората. Гледаш – горска масичка с пейки и изотзад се появява блок.
Последната горска пейка

От миналата година го гледам. Тогава заради изкопа алеята беше зарита с пръст, сега пръст няма, но и половината алея е изчезнала под оградата на блока.

път и ограда

Умът ми не го побира, целият този комплекс е насред парка! Къде им е пътя до там? Вероятно алеята ще бъде префасонирана за такъв. Кой разрешава това строителство? И до къде ще стигне то? До Копитото?

Дом накрая на града

Застрояването и нагоре по склона е сигурно, малко по-нагоре видяхме този подготвен за изсичане район:

Бъдеща къщурка

След още няколко метра виждам реакцията на този и подобните му случаи. На Княжевци им е писнало и по тона в писмото им съдя, че адски много им е писнало!

Писмото на хората от Княжево

Справедливият им, според мен, протест е насрочен за този петък – 27 юни 2008 ч., от 18 ч. Ако сте от Княжево не пропускайте, а дори да не сте, а ви е мъчно да гледате как гората се топи пред напиращите строежи в полите на Витоша – бъдете там! Това си е една Рила, едно Иракли, което се топи всеки ден пред нашите очи.

(Протест е имало и на 6ти юни, странно, не съм чула. Предполагам, че е бил публикуван новия устройствен план на квартала и, за това Княжевци са гневни, а и има защо. Примерите в София се множат, за последния разбрах от Dzver, застрояването е като чума дамусеневиди!)

Лифта към Копитото беше спрян, автобусните линии от Овча купел за Витоша също бяха закрити и дълги години тази част на Витоша пустееше. Някой да каже, че се лъжа, но последната ми информация е, че

навлизането с автомобили в парк Витоша е забранено през почивните дни,

изключение прави единствената маршрутка, отиваща до Златните мостове – номер 10. Аз съм убедена че е забранено!

Но действителността е друга.
Бягайки от мръсотията и шума в София жителите и пребиваващите в града се мятат на колите и емват по зигзачещия към планината път. И същите тези мръсотия и шум се изсипват на нищо не подозиращата Витоша.
Местността „Дендрариума“ например. Една (платена) публикация в Новинар представя възстановения миналата година „Дендрариум“ с пари по ФАР. Да мястото е чудесно направено, езерата са прекрасни, в едно от тях даже имаше патица. Лошото е, че нашенеца не пълни раницата, а пали колата натоварена с тенджери и бутилки и се вдига до там. В резултат мястото е пренаселено и шумно, големи фамилии са обсебили масите и поляните, вдигат шум, пият, ядат и накрая си тръгват, оставяйки камари с боклуци за чистене. Никой не си и прави труда да чете табелките пред дърветата и храстите. За цялата събота и неделя май само аз, Емил и Палечко научихме разликата между дърветата Явор и Ясен.

Побързахме да се махнем, само дето табела за Златните или Копитото не намерихме, нито пътеката и без да искаме се озовахме на натоварения от движение път за Копитото. На завоя движението беше запречено малко от две коли – нещо си прехвърляха в багажниците без да гасят двигателите…защо да го правят, те дърветата поглъщат всичко.

Обмен

Малко след това подскочих стресната от един „звяр“, колкото страшен толкова и красив с големите си мустаци 🙂 Чудно животинче! Емил го подкара с една клечка към банкета, защото така на пътя щеше да стане на пихтия. Запраши в зеленото и не се видя.

Бръмбар-страшник

Но пък ние видяхме, че всички са на Витоша, даже и варненци!

Варна в планината

Почти стигнали до Копитото се обърнахме към гледката надолу – поляни, поляни и всички окичени с по един метален бръмбар на тях!…

Кола на поляната

Нахалството тепърва щеше да добива нечувани размери. Подминахме телевизионната кула и тръгнахме към Момина скала, където мислехме да пием по бира. В тази част Витоша е страшно запусната. Някога с баба ходехме тук всяка събота и алеята беше огромна, застлана с чакъл и с канавки от двете страни. Откакто няма превоз до Копитото природата се захванала здраво. На места път просто няма, другаде тук-таме се показват остатъците от канавките.
На около 500 метра преди Момина скала се втрещихме:

Туристическа алея на Витоша

Човекът само дето не беше успял да си замъкне автомобила надолу по склона, до рекичката!!! Да не мрънка никой, че няма място в града за пешеходците! Те в планината превзеха алеите, та в града ли?!

На Момина скала беше лудница – от хора и коли, „туристи“ по джапанки и чехлички с токчета.
За сметка на тях, се разбра, че къмпингуването е крайно забранено и неполезно, хммммм…

Къмпингуването е забранено

Дойде време да слизаме. През Копитото и надолу. Пътечката е отбелязана с две бели линии и една черна по средата – това май е трудния маршрут. Но пък, ако сте пеша и тръгнете по него излизате на билото на съседния на Копитото връх, от където получавате невероятна панорама на телевизионната кула, София и Стара планина! А ако се заслушате, ще чуете грохота на колите долу. Ех защо хората не ги оставят там?

София отвисоко

Преди да свърша с разказа, държа да разкажа за Калинка. На Карпузов валог (малко преди Дендрариума се намира тази местност) спряхме да си хапнем сандвичите и на шапката ми се качи една калинка. Започна да прави кръгчета по периферията като да е Луната около Земята. Нещо й имаше на крилцето, защото обикаля, обикаля, пък разпери крилца. Обаче успяваше само с едното, отказваше се и започваше нова серия от обиколки.

Калинката калинка

И така взе разстоянието до Момина скала на стоп. Там слезе за малко на масата ни, разтъпка се и отново се разположи на шапото ми и пое с мен наобратно. Съвсем сериозно! Връщайки се в Княжево изведнъж сякаш оздравя, разпери крила за пореден опит и, о чудо, хвръкна нанякъде оставяйки ни в почуда пред поредното обявление за протеста за Княжевската гора.
Предполагам, че видяла красотите на Витоша и тя ще бъде на протеста в петък 🙂
Ние и едни младежи, които слизаха с нас надолу бяхме единствените, които свалихме по една торбичка с боклук отгоре (нашия си) . За мое съжаление няма как да присъствам в петък, но ако вие можете:
Петък, 27.06.2008 г., 18 ч. в читалище Братя Миладинови (което, ако не се лъжа го даваха в „Господари на ефира“, защото ще го бутат и него или нещо такова. Ми как няма, извършва подривна дейност 🙂 )

Ако Ви е било интересно, гласувайте в Свежо.