Tag Archives: Брюксел

Спрете джебчийството

Мина месец, откак обраха каквото ценно имаше в нас, пък аз се натъкнах на интересна картичка, от онези безплатните.
Тя не е произведена тук, а в Белгия. Кампанията, която пропагандира е:
„Спри джебчия!”

Спри джебчия!

Спри джебчия!

Харесва ми. Инициативата е на полицията и се подкрепя от всички видове градски транспорт в Брюксел, националната железница, пощите и т.н.

Докато ние с Емил още не знаем дали нашите крадци са известни на полицията, защото не ни идва ред при служителите ѝ (понеже много работа имат – криза и от глад вероятно са се повишили и престъпленията), в белите страни хората насърчават предотвратяването на престъпления. И е похвално!
Спомням си за моята смешна случка с джебчийката в трамвая. Е по-добре да се случва така, отколкото да ни обират без никой да е видял и чул. За съжаление за момента, ако Пешо влезе във входа с любовница, всички ще видят, но ако откраднат от дома ви покъщнината никой няма да е видял. Въпрос на реалии.

Ако ви харесва как са го измислили белгийците, гласувайте в Свежо – тук 🙂

Усмивки от трамвайните спирки

Я да ви покажа как хората си усмихват деня!

Вървя си миналия четвъртък из една столица. Тя по принцип е много спокойна за живеене и няма от какво да се нервират хората, но ако видят сутрин това, което аз видях на една спирка сигурно цял ден ще си вършат работата с усмивка, ще бъдат любезни и ще помагат на другите.

Беше четвъртък, както казах, и наближаваше полунощ. Минавах покрай поредната трамвайна спирка, защото обичам да ходя пеша. Но тази спирка се оказа много различна. Не, оказа се преобразена, накичена като новогодишна елха, но не с играчки.

Беше облепена с жълтите листчета за напомняне на разни работи.

Но всяко листче беше написано с различен почерк и различно послание. Листчетата говореха, споделяха нечии желания и надежди:

„Искам да отида в Конго”
„Чакай ме”
„По-добре е да спиш, отколкото да се изкъпеш”
„Къде отиваме?”
„Яде ми се конфитюр”

Стоях на спирката има няма 15 минути четейки и смеейки се на веселите листчета. Помислих си колко ли хубаво би било отивайки сутрин на работа да се качвам от такава лъчезарна спирка.
Едвам се откъснах от спирката и продължих пътя си, когато видях, че листчетата се разливат нататък по улицата, по стените и тротоара. Приседнах на една пейка, където също се мъдреха няколко послания. Наслуки отлепих едно:

– „Кураж, любов моя!” – Я това все едно ми го е писал Емил. Онзи ден се шегувах с него как всеки следващ самолетен полет увеличава шансовете на даден човек, мен напоследък, да попадне в самолетна катастрофа. Не че ме е страх от летенето, обичам го, но това сякаш беше продължение на онази шега.
Ще си запазя това листче, не мога да устоя! Я да вдигна още едно:
– „Обади се като пристигнеш!” – а! Става все по-странно. Ще се обадя разбира се, обещала съм!
Трето:
– „Тази вечер: футболен мач!” Хахаха, обичам мачовете, жалко само, че мача беше снощи и не можах да го гледам.

Прибрах тези три весели листчета със себе си. На път за хотела се усмихвах просто така, без да се интересувам какво ще си помисли някой случаен минувач, ако ме види. Легнах си и сънувах хубави сънища. Утре щеше да бъде един прекрасен ден.

Какво, що из Брюксел – покрайнините

Последен ден в Брюксел, почти цял. Но си бях нарочила да посетя толкова много места, че не знаех дали ще ми стигне времето. Трябваше да взема сестра си от Централна гара, която се намира в самия център на града, но под земята, така че не се пречка на никой. Всъщност белгийците много обичат да
копат
Имат един куп улицо-магистрали из града, разположени под земята, която е освободена, я за парк, я за нещо друго полезно. Което пък ми и напомня колко са странни
бензиностанциите в градовете:
намират се в кооперации, на които е изрязана част от приземния етаж и там се помещава въпросното заведение. Много съм се чудила как се получава това, няма ли противопожарни изисквания…все пак, ако кухнята ми е над бензиностанция доста ще се тревожа, докато си варя яйцето за закуска. Или пък заради изпаренията – не получават ли месечни порциони от кисело мляко?

Срещнахме се със сестра ми – то беше радост, бяха прегръдки. И като се нацелувахме хванахме метрото към „вкъщи“, да се мернем из квартала и да видим как е. Метрото също се влияе доста от копането. Когато за първи път отидох в Брюксел една от линиите – 1Б имаше за крайна станция „Бизе“. И аз си го пеех като стихче – Взимам метрото в посока „Едно Бе за Бизе“. Да ама малко след това метрото тайно и полека порастна на четири станции и стана „Едно Бе за Еразм“. Копат, копат, не като при нас – само шумотевица да има.
Стигнахме си до нашата станция, излизаме и какво да видим. Изникнали нови блокове! А, и тук ли взехме да строим бе? Неприятно се изненадах да открия нови блокове в квартала, но какво пък при
междублоковите пространства,
които имахме там, където живеехме там не е чудо голямо. Доколкото знам устройството на територията на Брюксел трябва да е 1:3, но не си спомням точно 1 за зеленото и 3 за сградния фонд или обратното беше. При всички положения навсякъде е зелено и има цветя. Точно в междублоковото пространство зърнах да пасат познатите ми гълъби (трябва малко да поувеличите снимката, за да ги видите как си пасат кротко).
Убедена съм, че гълъбите в Брюксел са генетично модифицирани! За съжаление на снимката не си личи колко са големи, но ви уверявам, че ако сте сами в парка и чуете от някой клон да отлита такъв гълъб, ще си помислите, че излита цяла кокошка! ГМО както и да го погледнеш.
Веднага след гълъбите зърнах и любимите ми дървета – забравих китайски или японски, череши или вишни са, но са страхотни! В края на април малко бяха попреминали, но пак можете да видите каква приказка представлява поляната с наръсените розови листенца около дърветата! На човек просто му се приисква да се бухне сред тези розови облаци. А Брюксел е пълен с тях, защо и ние не си насадим не знам…то май имаше едно време в Градската градинка, а сега има пред Александър Невски, но не им давам много дълъг срок на годност.
Още малко и стигнахме до нашия блок, пред който по принцип има едно паркче, позарязано от общината на природата. Като почти всеки голям парк в Брюксел и тук има
зайци
мини диви зайчета. Да обаче една вечер, след само две бири се прибирам. Беше към 11 ч. вечерта. Лампите осветяват полянката пред блока, която е граница с парка. А там седнало изправено животно, досущ като куче! Обаче не е куче! Стои и ме гледа. Аз продължавам да вървя, ама го гледам, защото не знам какво е и ме обзема едно такова чувство…Осъзнавам какво е, обаче не го вярвам, защото все пак съм изпила само две бири и не може да е това, дето съзнанието ми казва, че е. Тогава животното повдигна дупе, за да си стане от опашката, пак седна, а опашката прилежно просна пред себе си. Сякаш го направи за да ме увери и аха я чух:
– Лисица съм бе, лисица! Какво не ми вярваш?!
Бях чувала до момента, че около университета ми, където също има парк има градски лисици, но да видя една, при това пред блока си и все пак – в градски условия – ЕГАСИМУСИ!
Сега лисица нямаше, за това си продължихме кротко. Тук – от вкъщи – беше отправната точка на големия преход до центъра на града. За това няма да губя време и ви емвам, че път ни чака.
През пролетта Брюксел е ужасно красив – всеки си сади в градинката цветя, по улиците има цветя, понякога висят от уличните лампи, в парковете пък просто бъка от цветя. Панаир на красотата.
И така в този захлас, преминавайки покрай паметника на фелд маршал Монтгомъри (Монго-Монго, накратко), вилнял пътьом из белгийско по време на Втората световна, на страната на „добрите“. От площада на Монти тъгнахме надолу към един от любимите ми паркове, но преди да влезем в него, ще ви покажа един забележителен представител на архитектурата в града.
Арт Нуво
В последното десетилетие на 19 и първите години на 20 век се появил един нов стил, просмукал се изцяло в ежедневието, обхващайки архитектурата, интериора, екстериора, изкуството, модата и де що се сетите. В различните страни приел различно име. Югендстил в Германия, Сецесион в Австрия, Модернизъм в Испания (не другия Модернизъм, този е на Гауди) и т.н. В Белгия и Франция станал популярен като Арт Нуво. Повечето от вас веднага се сещат например за надписа на парижкото метро, което си е точно в този стил. В Белгия важи същото за символа на жп-то им.
Къщата, към която съм ви помъкнала не е на най-прочутия белгиец-арт нувист – Виктор Хорта, а на един друг, наречен Пол Куши (или Коши, френския ми таковата…окуцял е). Той проектирал една от любимите ми къщи в Брюксел, която била построена през 1905 г. В Maison Cauchie не липсват нито флоралните орнаменти, нито кръглия, стил японски, прозорец, нито характерните за стила картини и шрифт. По онова време Арт Нуво е било начин на живот, също като чалгата днес. Отвътре къщата има същия тип стенописи, мебелите, посудата до последната лъжичка са пропити от стила. За съжаление съм се наслаждавала на къщата само отвън, но ако се съберете 15 човека и се обадите предварително, срещу 4 евро на човек можете да разгледате и да получите лекция от собствениците, които са я спасили от разрушение и са я реставрирали.
Голямо удоволствие е за мен тази къща! Или както са написали на фасадата й:“От нас, за нас“, в случая за мен!
След като нащраках къщата пресякох улицата, за да вляза в един парк, който ми е ужасно любим. Но за него ще ви разкажа утре, защото той се пада вече не в покрайнините на Брюксел, а в „Европейския квартал“, който си заслужава отделно споменаване.
Сега изчезвам, защото както сте забелязали, напоследък много ми се е струпало и все не смогвам. Ай, до утре!

Ода за бирата (белгийската)

Чревоугодник съм голям
и обичам аз да ям.
Но най-обичам жаждата да давя
и то с белгийска бира да го правя! 🙂

Та за това едно от нещата, които чаках с голям трепет, отивайки в Белгия, беше да пробвам и да се насладя на любимите ми бири.
След като се настаних в смрадливия хотел излязох на разходка, която завърши с вечеря на гръцката улица, която се намира точно до Гран Плас. Там е пълно с както бихме ги нарекли „дюнерджийници“, които понеже се държат от гърци предлагат пити, гироси и тем подобни огромни порции за ядене. Към това нещо аз си поръчах
Orval
Това е абатска бира и една от само седемте бири „Трапист“ произвеждани не само в Белгия, но и в света (нашият свят, на другите планети не знам как стоят нещата). Шест от пивоварните са в Белгия и само една е в Холандия. Монасите, които я произвеждат принадлежат към ордена на цистерцианците.
Бирата е великолепна и сега разбирам, че каквото и да говоря за тази и другите бири, няма как да разберете за какво иде реч, ако не ги опитате. За това ще се огранича с по-технически данни. Алкохолността на Orval е скромна – 6.2%. Бутилката е много характерна, както и чашата й. С това се отличават почти вскички бири в Белгия – индивидуална чаша и бутилка.
На път реших да вляза в един от многото

Night Shop-ове.

Това са денонощните магазинчета, които са скъпички в сравнение с нормалните магазини. В почти 100% от случаите те са държани от мароканаското малцинството (мнозинство скоро?). Разгледах предлаганите бири и забелязах една, която не бях пила преди:

Trappist Rochefort
Тази бира пък има три варианта: Rochefort 6 (7.5% алк.); Rochefort 8 (9.2% алк.) и Rochefort 10 (11.3% алк.!!!). За мой късмет имаха само Rochefort 10, а пък аз не забелязах процентната алкохолност и зашляпах уморена към хотела с мисълта как ще си прибера и ще отворя духа от бутилката. Номерацията е останала от времената, когато етикетите не са били много на мода и само по номерата на капачките се разбирало какво се пие.
Стигнах бързо в хотела, защото в Брюксел всичко е близо и няма опасност да не стигнеш до там, за където си тръгнал. Първата ми работа естествено беше да си отворя бирата и, след като си съблякох якето се заех със задачата. За мое щастие Емил положи доста усилия и търпение да ме научи как да си отварям бирата когато наоколо го няма него или отварачка. Работата е в това, че ме учи да го правя със запалка, а аз като един страстен непушач запалки не си нося. „Хубаво, казах си аз, взех си ключовете, Емил може с тях, значи мога и аз“. Обаче не можах. Оказа се, че тази прелестна бира има много яка метална капачка, която реши да се пази девствена. Хванах хубаво гърлото, поставих ключа, обхванах го с ръка и аха ключа да се превърне в лоста на Архимед и ми се изплъзна от ръката. След още няколко такива опита пръстите ми почервеняха и започнах да не ги усещам. Чувствах се като маймуна пред буркан, която не знае как да отвинти капачката, за да напипа сладкото вътре. Напънах още веднъж и проклетията издаде едно съвсем скромно „Пссст“ ( даже не „псссссст“). Накратко след още 10 минути пънене около шишето и то без да го счупя се докопах до съкровището на братята от Абатството Нотр Дам де Сен Реми, близо до Рошфор. И тези отчета, както и другите шест, произвеждащи трапистка бира, я произвеждат само с цел да си поддържат манастира и някоя и друга тяхна кауза. Водата за бирата се добива от кладенец в абатството, а 15те монаси пазят много строго тайната на бирите. Отпих глътка и за първи път открих бира, която да не харесам. Беше прекалено плътна за разбиранията ми, авкуса хем беше много характерен, хем имаше много силен аромат на спирт. Хммм, тогава забелязах алкохолното съдържание. Може да беше пък заради умората, не знам. Но наистина за първи път срещнах много силна и горчива бира…Знам ли, на вас пък може да ви хареса.
Сега превъртам малко напред, до следващата вечер, когато се срещнах с моите състуденти. А това стана на любимото ми място в Брюксел:

<a href=“

„>Pl. Place Saint-Géry
Намира се близо до Борсата, която е на Анспахлаан, срещу нея е страхотния ирландски пъб „О’Райлис“, а като го подминете по малката уличка с индийски ресторанти ще стигнете площада с доминиращата сграда на старата рибна борса, която сега е изложбена зала.
Това е нещо както четирите кьошета, като на всяко кьоше има по един бар със собствена атмосфера. Главните четири бара – Mapa Mundo (хубава музика от всички класички по малко), Zebra (реге музички, Mano Chao и такива), другото краля на нещо се казваше (електронна музика) и четвъртия съвсем не го помня – към рибната борса е и правят много хубаво мохито. И четирите се държат от един човек, който разработил мястото, а сега наолколо е пълно с още такива заведения и площада е просто великолепен за среща с приятели и пиене на бира! Та с колегите ми си направихме там един тур из заведенията. Лично джурнах по един
Chimay – отново любима трапистка бира. Тя е Червена (7%), Синя (9%), Бланш, бяла т.е. позната и като трипъл (8%). Бялата не съм я пила, а от дургите предпочитам синята, от която и си поръчах.
Tripel Westmalle – последната трапистка бира, която джурнах по време на престоя си. Проценти 9.5%, много приятно полепва по небцето и освен да викаш:“Ням, ням“ след всяка глъдка просто няма какво друго да кажеш.
Duvel – винаги му бъркам ударението, но какво да се прави – тази бира означаваща на фламандски „дявол“ така ме омагьосва, че от възхищение забравям как беше правилно. 8.5%, прозрачна и на пръв поглед лъжеща, че наподобява нашенска бира, просто поразява със страхотния вкус. Рекламата им от 2003 е просто убийствена и най-хубавата реклама на бира по мое мнение – уверете се сами (на tv spots изберете третата реклама отгоре надолу и Shhhhh!).

След толкова бирички, спомени и смешки с колегите беше време да тръгвам, че на сутринта трябваше да направя и туристическата обилколка с моята сестра. Един от колегите се запъти към Хавана – прилична дискотека в подножието на хълма, на който е издигната Съдебната палата. Единствената дискотека, в която поради нямане на място съм си позволявала да танцувам на маса! Палатата пък е прочута с това, че е предизвикала ожесточена съпротива при строежа й – унищожен е цял стар квартал на града за изграждането й, но както и НДК – пръканло се е нещо от обществено значение. През 2004 г. в деня на националния празник на Белгия и 60 години от влизането на американските войски в града имаше всенародни тържества, на които по улицата всички държавни служби представяха работата си. Полиси-то(на фламандски полиси за полиция звучи страхотно) бяха организирали спускане по въже от покрива на Палатата до площада пред нея. Чакаше се супер много но гледката над цял Брюксел си струваше, както и усещането да си видя крачката на ръба на 30меторова пропаст и последвалия ми боен вик:“Юпииииииииии“. Все още не съм скачала с бънджи или парашут, но и това си струваше. За награда получих и химикалка от полисито.
Погледнах мъгливият град от площада – в далечината светкаше обновения Атомиум. Ехххх, Брюкселееее!
Хайде, остана да ви разходя само дневно. А вие бързо към магазина, защото там продават Hoegaarden и Leffe Blonde/Brune и ми кажете какво мислите.

П.П. Забравих да разкажа за полодовите бири, които ще представляват интерес за дамите – черешова, малинова, прасковена…абе лимонади. Съдържанието на алкохол в тях е около 3% и пада даже до 2. Най-известни марки са Belle Vue и Timmermans. Препоръчвам на хората, които не обичат бира, а не препоръчвам на любителите.

Завръщане в Рая

Четири години. Четири години не съм се връщала в Брюксел. Този път в самолета си поисках място до прозореца. Нямах търпение да го зърна отгоре. Седях, чаках и си мислех.
В Брюксел изкарах година и, макар на фона на вселената една година да е нищо, за моя житейски път това си е много време. Пък и там разбрах много неща за себе си и хората около мен, срещнах много нови приятели, пораснах. Накратко Брюксел за мен беше казармата, от която се нуждае всяко момче, но я пропуска, а аз като момиче минах през нея.
Летейки си мислех за първия път когато кацнах в Брюксел. Дали ще бъде същото или ще е много променено. Кацайки очаквах на летището да ме чакат същите посрещачи, да се завърна по същия път и да си отида вкъщи. Точно вкъщи. Защото там го чувствам точно толкова вкъщи колкото и тук.
Та за Брюксел ще разкажа като за нещо познато, като завръщане, а не отиване там.
Кацнах. Беше много мрачно, не ме чакаше никой познат и сама трябваше да стигна до хотела, несимпатичен и  без капка домашен уют.
Като гледам на къде тръгва разказа ми, май първо ще ви разкажа смешно-горчиво-комичното от престоя ми там, пък рая ще го оставя за после.
Хотела, пак тоя хотел! Помните ли Киев? Отивам до хотела, резервацията за който намерих с триста зора, защото същата седмица в Брюксел се състоеше международното изложение за морска храна, което явно е едно от най-важните събития в града и хотелите са резервирани от незнам си кога си. Цената за нощувка беше майка си и баща си. Отивам на регистратурата. Хотела изглеждаше много добре. Аз реших, че ще изпробвам френския си.
– Бонжууур! – те там всичките понеже го казват много ентусиазирано и аз реших така.
Продължихме си разговора и регистрацията ми. Като свършихме рецепциониста ми вика да изчакам, че щял да ме придружи до стаята. И аз се зачудих сега това заради бакшиш ли ще ми го иска или проади френския ми – бидейки толкова лош, няма да успея да се справя с копчетата в асансьора.
В това време един мосю се качва в асансьора и аз, освободена от тролейчето ми, което беше поето от рецепциониста, се юрнах да се качвам. Обаче бях спряна. Да изчакам ми каза водача ми. Зачудих се, но зачаках. Дойде другия асаньор и се качихме, само че вместо да тръгнем нагоре, натисна копчето за -1ет. Хммм, странно, защто на -1 е само паркинга. И да, точно там слязохме. Рецепциониста хукна между колите с моя куфар и аз заподтичах след него. После тръгна по едни стълбички нагоре и излязохме на партер, където вече имаше мокет и приличаше на хотел, но вместо да се качим на асансьор, мъжа вдигна куфара ми и тръгна по едни тесни стълбички нагоре. Ама толкова тесни, че очаквах вече да ме настани в помещението, където чистачката си държи парцалите. Когато се озовахме на първата площадка с три врати, рецепциониста извади пластмасовата карта-ключ за стаята и пред мен се появи на пръв поглед сносна стая. Останах сама без да давам бакшиш. Каквъв бакшиш?! След тоя паркинг през който минахме само това оставаше.
Широка стая, странен стелаж, малко телевизорче, миризма на застоял въздух.
Града ме чакаше, за това бързо си измих лицето и юрнах на кратка разходка до Гран Плас/Гроте Маркт. Джурнах една бира (за бирата по-подробно после ще разказвам), разходих се и обратно да се наспя, че на другия ден работа ме чакаше.
Прибрах се с мисълта за хубав душ и отморяващ сън. Малко захабенка беше банята, ама баба ми да не се е къпала в златни вани, та да негодувам толкова. Отмих умората и посегнах да взема хавлията. Тук е момента да уточня, че предвид цената на хотела, реших, че е излишно да си взимам хавлия, защото то нали ще има чисто нови хавлии нарочно за мен. Посегнах към хавлията, която беше сгъната на четири. Как я подхванах не помня, но тя се разгърна на две и на ослепяващата й белота грейна най-черният, и дебел, и крив, и дълъг косъм от гъз на Земята! Уаааа, гадост и зараза! Отврат и безумие! С гнус оставих окосмената хавлия и така се възмутих, че чак след две минути изпълнени с потрес се сетих да се запитам как следва да се изсуша аз от банята. Подхванах да видя другите кърпи. Едната, която в невежеството си бях използвала за лицето беше ок, но продължих с инспекцията. Другата кърпа за лице беше прилежно сгъната, но в момента в който я разгърнах се оказа черна, черна, като да се е бърсала в нея нашенска деветокласничка, с несмъкат черен грим, нанасян с шпаклата. След тази гледка изобщо не посегнах към втората голяма хавлия.
Ами сега?!
Егасимуси и гадорията. Седях вир вода насред банята и се чудех какво да правя. Като спасител ми се яви кутия, пълна с кърпички. Започнах да ги дърпам една по една…докато накрая цялата се облепих в тях и заприличах на някаква целулозна мумия. Мамка му и късмета. Този път хич не ми се разправяше с рецепциите.
И така си легнах с надеждата следващия ден да бъде по-хубав и обезкосмен, да се срещна с колегите си от университета и да поркам от най-страхотните бири в света!!! 🙂