Tag Archives: бебе

Неочаквано на плажа

Мислех си, че окончателно съм се отдалечила от бебешката и кърмаческа тематика, а тя сама ме споходи отново. Сънувах снощи сън, който очевидно беше някаква рекламна кампания, която гледах:

Почти така я сънувахЗалив, екзотичен плаж съв светложълт фин пясък и прозрачно море. В кадър влизат женски крака. Отдалечаваме се и краката се оказват не на кой да е, а на Жизел Бюндхен по бански и със слинг. Вади от него бебе. Лягат на пясъка и се закърмват. През цялото време тя, с широка усмивка, обяснява колко кърменето е най-естественото нещо (с което ние сме съгласни). Току минават звезди-приятели и приятелки и я поздравяват за избора. Тя раздава усмивки и ни дава да разберем, че това не е избор, а просто така трябва. Камерата я дава пак в близък план и за рамото я хваща ръка, която я стресва. Чува се мъжки глас: „Да, най-естественото нещо!“ Камерата се отдалечава – зад нея, приклекнал се хили доволно и мазно бившето ѝ гадже и току що взел Оскар – Леонардо ди Каприо 😀

Завършваме с пълен план, на който Жизел (все пак ни е станала близка) поглжеда сконфузено, без да знае това майтап ли е или да.

Advertisements

Бозайници

Какво е общото между всички тези животинки?

Те са

Б О З А Й Н И Ц И

Бозали са от майките си, до момента, в който са могли да намират сами храната си. Дори Брежнев и Никсън (втори ред, втора снимка). Появата им на този свят се дължи на това, че хилядолетия преди тях майките са кърмили малките си. Еволюционно в един момент сме станали доста по-различни от животинките на снимката, но сме продължили да бъдем като тях – бозайници. Това е било известно на Леонардо Да Винчи – „Madonna Litta“, изложена в Ермитажа:

Леонардо Да Винчи „Madonna Latta’

Рембранд – „The Holy Family“:

Рембранд „Светото семейство“

Жан Фуке:

Жан Фуке

Мога да ви изредя имената на най-глемите представители на изкуството през вековете. Списъкът е длълъг…За всички тях кърменето е било нормално. Така е устроен светът и така върви живота.

И цялото ни хубаво развитие в един момент, някъде преди 50-70 години, ни е довело до вид „дееволюция“ спрямо много неща от живота ни. Говорим за отхвърлянето на редица еволюционно доказани и естествени неща като раждането, кърменето, храненето на малките, нормалното развитие на тялото през различните етапи от житейския цикъл и д.р.

Но за кърмене ми беше мисълта…и как се гледа в изкуството. Попаднах на картината на  Христо Станчев „На нивата“, споделена от Христо Комарницки във FB страницата му:

Христо Станчев 12

Освен на картината, попаднах и на едно от най-фрапиралите ме лично разбирания за неестествеността, нелицеприятността и нецивилизоваността на кърменето, най-дееволюционното изказване в този му смисъл. Жената, която го е писала, възмущавайки се, че се кърми в МОЛа, даже изтъква, как майката на платното кърми насред полето и там са само тя, вола и бебето, т.е. няма никой около нея, за да й се гледат срамотиите.

Ще ми се да кажа няколко думи за това колко е изкривена представата на обществото за това какво представлява „гледането на дете“. Че това не е гледане на цвете в саксия. Това е същество, което има нужа от храна, топлина и отклик на действията му (да бъде кърмено, гушкано и да му се говори). В същото време трябва да живее в среда, отговаряща на нуждите му (да е чисто и подредено в дома, да има изпрани дрехи и пелени…), а това води до смаляване на времето отделяно за него. Гледащият го и другите членове на семейството също имат нужди, които да бъдат задоволени – закупуване на храна и стоки от първа необходимост, плащане на сметки, задоволяване на естествените им потребности от движение и социализация. Сумарно погледнато, едни майка и бебе, кърмено съобразно неговите потребности (не нечии други), са скачени съдове, които, за да не съществуват в конфликт, трябва да се движат пакетно. Това означава, само и единствено това, че където и да е майката, трябва да откликне на нуждите му докато върши работата, с която се занимава, а не че трябва да се заключи в дома си, докато отмине периода на бозаене – около 2 години (по препоръки на Световната здравна организация). За съжаление, много хора смятат, че е редно второто. Радвам се, че тази тема бе повдигната, за да започне да се говори за това.

Но да се върнем на госпожата. От нейната гледна точка в днешно време бозаенето се прави навън (приемливо е) само от циганките и индиянките – очевидно някъде по-долу в йерархията от нея. За съжаление такива становища не са единични. За съжаление в обществото ни, по най-различни въпроси, съществуват хора, чието мнение е, че онези, които правят нещо „нередно“, т.е. не според техните разбирания трябва да бъдат скрити, изтикани, прибрани в резервати. Този спор опира до бъдещите граждани в обществото ни, тези от които зависи накъде ще го подкараме еволюционно.

П.П. А ето тази картина на тандемно кърмене е от Райхсмюзеум в Амстердам:

Тандемно кърмене в Райксмюзеум, Амстердам

където впрочем ми се наложи на кърмя, за да избегна конфликт между бебешките нужди и моята да посетя такова културно средище. Само дето си харесах пейка срещу тази картина и в тази лудница – едно от най-приятните ми кърмения 🙂

Rijkmuseum

Кино за зомбирани родители

Вчера изгледах последната серия от есенния сезон на „Живите мъртви“.
Пророних сълза, две.
WalkingDeadBabyОтчетох, че от сериала, след като убиха майката на бебето с цезарово сечене вместо да видят какво ще стане при естествено раждане, даваха му адаптирано мляко и рискуваха живота си да търсят еднократни пелени, вместо да си спретнат многократни, най-накрая са се светнали за нещо естествено и го носят в ергономична раница 😀

Та покрай тези ми вълнения, Яна ме светна за един късометражен филм на постапоклаиптична зомби тематика + какво е да си родител:

„Cargo/Товар“

Споделям го с вас. Чудесен е!:

 

Използвам случая, за да ви напомня онзи готин филм „Паяк“ 🙂

Не закачай бебето!

В определени аспекти българите биваме отглеждани по ужасен начин от заобикалящите ни възрастни, което по-късно води до възпроизвеждането на същия модел спрямо децата ни и така до безкрай…Да ви илюстрирам мисълта си:

Внимавай, да не…

Внимавай, да не паднеш! Ще си счупиш главата
ще си извадиш окото
ще се разболееш
ще ти изстине гърлото
ще си преплетеш червата
ще останеш без ръка
ще се изсипеш
ще се намушиш
ще си пробиеш бузата
ще си удариш главата
ще си прекършиш врата, че и гръбнака
кучето ще прекоси целия град с единствената цел да ухапе точно теб
ще хванеш глисти точно от тая кофичка в пясъчника…

Заплахите, които дебнат децата докато кротко си играят вкъщи или на двора, са толкова много, че мозъците на мнозинството родители и абсолютно всички баби и дядовци са  устроени като на гениален шахматист, който всяка секунда от денонощието изчислява милиардите вероятности наследникът да се осакати или загине по възможно най-изключително-жестокия-и-ужасен-съпроводен-с-адски-мъки начин! Поради тази причина, мнозинството от отглеждащите деца в България, забравят простата радост от това да гледаш как те растат пред теб. Забравят колко е важно да насърчават това дете в поривите му за развитие и самостоятелност, приемане и преодоляване на предизвикателства. И докато единици от нас оставят децата си да се оправят в прости житейски ситуации и поздравяват дребосъците за това, че сами са се качили на кълбото и колко са високо, повечето от децата растат в постоянен страх, че правят нещо нередно и по-добре да не приемат предизвикателството на оня клон, защото разумното е да са кротки… и един ден избиват в съвсем друга посока. Но това е друга тема. Тук просто искам да обърна внимание на всички с деца край себе си – насърчавайте ги, предизвиквайте ги, хвалете ги. И забравете за възпитаването в страх! Правите ужасна грешка.

А отгледани в такава среда, както казах по-горе, мултиплицираме този страх и като възрастни – спрямо децата си и внимание – спрямо чуждите деца! Дресирани да изчисляваме вероятностите за „нещо лошо“, решаваме че имаме право да просветителстваме и сме в правото си да отваряме очите на всеки кривнал от пътеката на страха.

„Аз от теб по-добре знам и съветът ми е безплатен“

Като отглеждаща вече второ дете съм се наслушала на какви ли не коментари. И без изключение те ме водят до извода, че всички други, освен родителите, имат интерес едно дете да оцелее и пребъде. Единствени родителите му са малоумни, незнаещи, неразбиращи и направили и родили това дете с едничката цел – да го очистят, къде съзнателно, къде по невнимание (което обаче подсъзнателно си е съзнателно). Няма родител, който да не е бил мишена на такива обвинения, атаки и домогвания за вменяване на безразсъдност и безотговорност. Понякога коментарите могат да са наистина невинни:

„Оу, какво хубаво бебенце! Каква пухкава косичка! Не я ли духа много вятъра!“ – в превод „Сложи му на детето една ушанка на главата, нищо че е 35 градуса и е средата на август! Ще настине!“

Друг път и по-директни:

„Ау, това бебе как си го сгънала в това кенгуру! Не му стига въздух да диша!“ Оди обяснявай, че не е кенгуру и така на бебето му е най-добре, иначе нямаше да спи, а щеше да се дере! ТЕ знаят по-добре от теб.

А може да се стигне и до истинска бруталност. Миналата седмица в трамвая някаква мърлява жена (сама некъпала се от миналогодишния Великден) се появи от нищото и сграбчи ръката на Тиквичка, която кротко се кефеше на една дървена шпатулка за преглед на гърло. Жената задърпа детската ръка и шпатулата и започна да крещи в лицето ми:

„Каква си такава майка! Как можеш да оставяш детето да играе с такива работи! За малко да си пробие бузата и да си извади окото! Трябва да си ми благодарна!…“

За мое най-голямо изумление, всичко живо мълчеше, че и одобрителни погледи се намериха. За секундата-две, в които ми бяха набълвани тия безумия, с настървение и погнуса успях да откопча детската ръчичка, стиснала здраво и пазеща играчката си. Трябваше да я отнема все пак, защото както казах „спасителката“ на зрението на бебето не изглеждаше особено чистоплътна. Детето, горкото, ревна и взе да пипа прозореца и в резултат последва нов залп от:

„Ето, пълна безотговорница! Що го оставяш да пипа прозореца, пълен е с микроби!“ На това се сдържах да кажа само „Да! И след малко ще го оставя да си оближе ръката. Пътувай и ми се махай от главата!“

Ужасно е, че биваме отглеждани в такъв негативизъм и страх. Страшно е, че го възпроизвеждаме. Отвратително е да живеем със схващането, че имаме правото да се месим в живота на хората, близки, не толкова близки и напълно непознати! Замислете се за това следващия път, когато понечите да питате дали на бебето не му е малко студено или дали не плаче, защото е жадно. В най-общия случай родителите му мислят само доброто и няма нужда да се намесвате, ако няма реална опасност за него. Настинката такава ли е? Не!? Майка му не смята ли да го накърми след като слезе на следващата спирка? Хайде, пътувайте и не давайте непоискани съвети 😉

П.П. Аз лично никога не съм правила забележка на непознати за децата им. Макар да съжалих, че не го направих преди месец, когато в подранилата жега видях майка с яке и зимна шапка, да бута количка с пищящо и както ми се стори борещо се на живот и смърт бебе, увито в космонавт и одеяло. Не знам в 30 градусова жега колко може да издържи горкото, сви ми се сърцето, но някак си не можах да се пречупя и да й направя забележка. Виж, приятели съм питала, защо като са с джапанки, са увили децата с дрехи и одеяла, но нищо повече. Въпрос на техен избор и разбирания… а и като се обрине от жега бебето, може би сами ще се сетят. Няма нищо по-безценно и убедително от личния опит.

В името на бебето

Преди малко повече от 2 години, когато бях бременна с Дребосъчето се образовах за какво ли не, та стигнах и до момента с това в какво ще повиваме бебето. За много хора е напълно естествено това да е „великото откритие на цивилизацията“ и „улесняващо майките изобретение“ – еднократните пелени. Да, но на мен ми звучеше непривлекателно тази идея и реших да се обърна към добре забравено и в същото време отново набиращо популярност нещо, каквото са добрите стари пелени.

Има много причини поради които някои родители избират многократните пелени:

  • икономическа изгода – първоначалната инвестиция е голяма, но струва в пъти по-малко от еднократните пелени, да не говорим, че може да се отгледат две деца с тях;
  • екологична – хиляди и хиляди еднократни пелени, които няма да бъдат употребени от вас и няма да допринесат за претъпкването на и без това отеснялото градско сметище;
  • за здравето на бебето – пелените не са пълни с n на брой химикали, които да са в пряк контакт с нежната бебешка кожа, значително намаляват обривите;
  • комфорт за бебето – представете си колко са спарващи са дамските превръзки…представете си да сте нон стоп с тях, че и да ги наторявате!

Има и още и още причини да изберете многократните пелени за своето бебе и всяка една от тях си заслужава.
Та с Емил, водени от някои от тях, решихме че ще обуваме Дребосъчето с пелени и ще прилагаме естествена бебешка хигиена. Колкото и смешно да звучи, майка ми и баба ми извадиха от скрина моите бебешки пелени и аз се зачудих как по дяволите се повива бебе в тях! Точно тогава разбрах, че има и съвременни пелени, които решаваха моят проблем. Разнообразието им е голямо и човек доста трябва да се порови докато открие кой вид какъв е, какви предимства има и кои са най-удачни в неговия случай.

Докато се чудя какви пелени точно да купя, позната ми подари една такава Pop-in на Close Parent– различаваше се от всички, предлагани тук пелени. Стори ми се страхотна, но не се внасяше в България и трябваше да измислям начин да си ги докарам.
Днес тази първа пелена, макар и позахабена и преживяла доста неща, вече помага за добруването на малката разбойничка Роня. А компания й правят и чисто нови пелени, пак Pop-in, но вече с малко по-друг дизайн, свежи картинки и цветове.

И какво са Pop-in?

Накратко, това е пелена, състояща се от три части – непромокаеми гащички основна и подсилваща подложки. Всяка пелена се продава така, но допълнително могат да се купят само двете подложки (продават се заедно). Тарикатското им е, че може да смените подложките, а гащичките да останат същите. Това става благодрение на факта, че подложките се захващат с копченца към гащичките. Цялата пелена е изключително лесна за поддръжка и употреба. Pop-in е универсален размер и се ползва за деца от 3.180 кг, та чак до 16 килограма (то това човек е вече!), което също пести пари – има пелени, които не са един размер, а трябва да купувате нови с израстването на детето! 🙂

Ето и какво представляват те:

Още по-хубавото е, че тези пелени вече се внасят и в България (и да, аз също имам пръст в тази работа ;))

За това, ако ви е любопитно, чакате или имате бебе, а същевременно желаете да му предложите нещо по-добро от еднократни пелени, добре сте дошли утре, 16 ноември в магазинче Зелена Земя, на представянето на пелените!
Ще има 5 % отстъпка при закупуването на пелените!

За някои – мобилна седмица, за други – мобилно ежедневие

И то по неволя.
Вчера случайно разбрах, че завършва седмицата на мобилността. Но и как да разбера, като по принуда съм ежедневно мобилна, кракомобилна. За какво иде дума ли? По повод на отминалата седмица на мобилността ще ви покажа как стигнах до вчерашното й закриване и как по принцип стигам до цивилизацията откакто си имаме Дребосъчето.
То, Дребосъчето, понеже е много ситно, се вози в количка и когато я купихме, с Емил започнахме да мъдрим как можем с нея да стигаме до някои от по-хубавите паркове в София – я Борисовата градина, я парка Заимов (интересно, струва ми се, че ако се изхожда от размера, парк трябва да е Борисовата, а Заимов да е градинка, но нейсе).
Първият, логичен вариант е да се вземе градския транспорт – нали в това ни убеждават и от общината? В нашия случай транспорта е трамвай. Но, за да стигнем до спирката, трябва да минем през подлез, защото отгоре шосето е много натоварено, а и така е редно. Подлезът има рампа…

или поне до половината на стълбището има рампа, НО дори и до края да имаше, пак нямаше да можем да я ползваме: някой изобщо виждал ли е тези метални релси да се използват от колички и инвалиди?! Тя не пасва на гумите на нито една количка, която съм виждала! На тази на Дребосъчето също. А инвалидна количка така ще се засили, че… (update: зимата на 2010 г. металните рампи бяха откраднати. Полицаи ни информираха, че крадците са били заловени и пуснати, а релсите си стоят при тях като доказателство)
Та трябва да моля някой да помага с количката, а желаещи няма много. Любопитното за този подлез е, че преди изборите за кмет, осветлението долу (счупените лампи) се подновяваше на всеки две седмици, а откакто се избра Йорданка Фандъкова, никой не е минавал да сложи и една крушка.

Освен това, вече на трамвайната спирка пак завися от хорското благоволение за качването в превозното средство.

И вместо да прося да ми помогнат с количката, аз юрвам към следващата спирка, защото там има рампа за чудо и приказ!

Спускам се надолу и…внимание!

Отводнителните решетки липсват и, ако случайно не приземя колелетата на правилното място, детето плонжира в дупката! Това веднъж се случи вече. Емил додава, че в мрака можете да забележите остатъка от охранителната будка на Егида. Утре идва есента – като се напълни с вода този маршрут отпада.
Слязла долу, вадя фенера, защото и тук крушки няма. Запътвам се към изхода за спирката и…

Ми няма и помен от някаква рампа.
Кръъъгом!
Запътвам се към другия край на подлеза, барем пресека кръстовището на отсрещната страна и да продължа пеша. Детето се кефи и мучи в количката на неочакваната нощ. Преди да стигна до рампата се гледам внимателно разпадащия се таван

И констатирам, че кризата е дошла това лято. По какво съдя ли?

Някой гладен е изтръгнал жиците на осветлението, по земята мазилка. Добре, че минаха и я посъбраха.

Пак прескачаме липсващите решетки на отводняването и затътряме нагоре, където пътеката пред рампата завършва в една новоизникнала тополка.

Пътя никога не е бил завършван и аз минавам оффруд с количката през буренака, и накрая достигам бленувания тротоар.

Пред нас се извисява внушителния ж.п. мост на подуянската гара и с Дребосъчето имаме избор да продължим по левия или десния път. При първия ни опит с Емил, той предложи да минем през „пешеходната зона” на моста. И втори път не минахме –

тунел засипан с нечии строителни отпадъци, смърдящ на адска клоака. Като го видях, автоматично се сетих за една сцена от „28 дни по-късно”, само зомбита липсват в този тунел, но вървейки по тясната пътечка прокарана от градски авантюристи или хора много на зор, очаквам точно нещо такова да изскочи. Малко съм го осветила със светкавицата, но иначе си тъне в мрак.

Та, за това с Дребосъчето поемаме през автомобилния тунел, където единствената смрад е на автомобилите. Същевременно внимаваме да не се закачим на металните светлоотражателни ленти монтирани малко преди Б.Б. да стане кмет, а от тогава изкъртени и стърчащи като градски драки.

Излизаме от тунела и стигаме до едно интересно препятствие – с Емил първо се пробвахме през „пешеходната зона”, защото мислехме, че няма да можем да минем покрай Лампата.

За щастие имаме по сантиметър отстояние от всяко колело и се измъкваме от примката на социалната ни изолация.

Но не съвсем.
Преди да си поемем въздух в цивилизацията, трябва да избутам Дребосъчето с неговата количка по каменистия хълм, предназначен за пешеходците.

Бутайки нагоре все се сещам за Сизиф. Само не разбирам защо „боговете” така строго са ме осъдили.
Напоследък, за да не издрусам мозъка на Дребосъчето по всички камънаци нагоре, го нося в слинг, а с една ръка бутам количката нагоре. Като ми мине майчинството ръцете ми сигурно ще са като на Шварци.
Малко преди да изкача хълма има един малък фъндък –

двуметрово парче асфалт, по което мога да се почувствам малко повече човек. А малко след това стигам и до улица с асфалт. Там има един паркинг, на който дежурства дават 5-6 песа, които до миналата година лаеха и гонеха, де що живо мине. Сега са се кротнали, но не знам кога ще ме подгонят с количката.
И такаааа – ето ме пред гара Подуяне –

точката, която ме докарва до по-нормалната част от града, в която роптая само срещу:
Невъзможността да използвам подлезите там;
Пежото на едно „бебе в колата”, което редовно спира на пътя на количките;
шахтите на Електро Снабдяване и БТК

които никога не са на едно ниво с тротоара, най-често по-високо и количката се запъва, има дупки между тях и тротоара или в самите капаци, та да си потъне някой някога

и накрая тротоарите, които или са високи или пък има разлика между тях и бордюра, в който забивайки се с количката, рискувам да пльосна Дребосъчето на улицата…

Това са все проблеми, за които не се бях замисляла, когато шляпах без количка из града ни.
Днес толкова ме тормозят и не само със самото си съществуване, но и с това, че ме карат да мисля, че някои наистина иска такива като мен да си седят вкъщи. Изолирани, затворени в един малък участък от града, от който да няма измъкване, което да е обреченост и за дребосъчетата, които ще растат в малкия си „гьол” и няма да се интересуват какво има в голямото море, ще си стоят и ще си блеят в кошарата, послушни.

Аз правя собствения си поход на императорите всеки ден, за Дребосъчето. Но се чудя, дали и други майки го правят. Повечето стоят в близкия парк и чоплят семки в краката на прохождащите си деца. Те поне имат избор да е така. А какво ли е за инвалидите, които дори с помощник не биха могли да минат през повечето препятствия?
Искат от нас мобилност, a всичко което правят, за да сме мобилни е кампанийки.

П.П. Миналата година чух по телевизията, че общината предвидила едни два милиона, за да оправи тънещия в мрак и разрушение пешеходен възел на гара Подуяне. Чудя се къде отидоха те и чий джоб пълнят примерно лихвичките от тия пари?