Category Archives: София нявга

Кремиковци: 45 години и един ден преди днес


Преди две седмици отидох на село. Много го обичам моето село. Като отида там и винаги има „съкровища“. „Съкровища“ в смисъл, такива малки неща, които те радват, без да са ценни за някой друг, а само за теб. Като грънците на тавана, старата розова чашка за ракиика на столче, прогнилия чадър с кокетна дръжка…ей такива неща. Този път мишоците ми бяха спретнали изненада.
Влизам в мецанина или както там се казва, с инструментите, кацата, която не е помирисвала вино от десетилетия и ръждясалите сърпове, които не са жънали и те не знаят от кога. Та по средата на тъмното помещение намирам наръфани от сивчоците вестници и само един здрав и пльоснат вестник:
Работническо дело от 6 ноември 1963 г.

Тази дата нищо не ми говори, а и няма как. Денят на рождението ми по това време все още е бил в далечното и неопределено бъдеще на играешите народна топка, в различни краища на София, мои родители.

Само дето тогава броят е бил отпечатан с голяма гордост и си личи по пламенно написаните думи:

Влезе в строя гигантът на нашата черна металургия

Тържествено откриване на кремиковския металургичен комбинат

Славна победа

Става ясно, че на светлата дата 5 ноември 1963 г. е бил открит Кремиковци, на което е посветен и целия „днешен“ шестоноемврийски брой. Какви дни на събития и ентусиазъм, дори не мога да си представя каква ли гордост е било тогава!

В карето, горе, дясно ще намерите и речта на другаря Тодор Живков по повода:

„Аз смятам, че ще изразя мението на всички, ако обобщя впечатленията си и определя значението на комбината с една дума:
Гигант!
Кремиковският металургичен комбинат е действително гигант на нашата черна металургия, на нашата социалистическа промишленост! Дори и песимистите стават оптимисти, след като го видят“.

Така е било преди 45 години на 6 ноември. Дали 45 години стигат на Кремиковци?

FF са тук, за да останат!

Откакто дойде „демокрацията“ и паднаха пречките пред пътуването (чието действие съм била малка, за да усетя по някакъв начин) почти всичко „чужбинско“ и „купешко“ е достъпно и при нас.
Вече не е нужно да ходиш в Кореком, за да купиш шоколадово яйце на детето или бабиерски сутиен триумф на любимата.
Дечковците пък умирахме да получим нещо купешко и да го показваме на приятелите, които да „заблазяват“. Имах една приятелка, която като дойдеше на гости в нас и с репликата „Дай нещо за блазкане“ ме подканваше да ѝ показвам моливчетата и гумичките, които имах от далечна Гърция.
Всичко това остана в миналото и младежта като Eneya и Humantorch сигурно никога и не са чували споменатите в кавички думи. Въпреки това, по хрумка на производители и вносители, някои неща така и не прескочиха вече уж невидимите европейски граници. За един артикул от този тип ми е мисълта.

Fisherman’s Friend

са и мой приятел от години, но и се срещахме доста рядко, поради простата причина, че трябваше да чакам я баща ми Стария чорап да се върне от командировка или да прати колет, или някой друг да изнудя.

Но стига вече!

Ураааааа!

Вчера стъпих в една аптека и там зъркелчетата ми се заковаха на бленуваното съкровище!
Приятелят на рибарите и всички като мен вече се внася официално и тук!
Засега пристигат в оригиналния им варант – „изключително силни“, а също и мента, ябълка и канела, лимон. Бегом към аптеките.

Дъвките FF остават за „блазкане“, няма идеален свят 🙂

В кофите

Един ден след училище сестра ми се прибра, скарахме се и тя ми каза: „Мри в кофите!“. При тази люта проклетия и двете се разхилихме, сдобрихме и пак заиграхме, а „мри в кофите“ си остана един златен лаф във фонда ни, наред със „Сори Майкъл“.
Малко след това дойде и вариацията на заглавието на един сериал, и „Профайлър“ стана „кофайлър“, сиреч човек, който рови из кофите.
Така с „мри в кофите, кофайлър такъв“ израза стана изцяло пълноценен.

А какво са кофите?

По принцип кофите се считат за нещо много гадно и отвратително, а хората, които се препитават от тях и буквално си вадят хляба от там са неудачници, неуспели да се справят с живота си.  Да, най-общо е така.  Обаче аз обичам кофите! Е, не всичките, но има един тип кофи, които заслужават цялото ни уважение и внимание.

Кофите са два типа, според мен. „Прости и обикновени кофи“ са тези, в които се намират битовите ни отпадъци, космите от канала и обелките от картофи. В тях се изхвърлят само такива гадости и боклуци, които не са нищо повече от онова, което бива отмивано от водата когато дръпнем казанчето. Даже мога да ви кажа къде са тези кофи. Това са кофите в панелните комплекси, ж-е к-атата, новите квартали-спални, които са пълни с хора, които се прибират след работа там само, за да се наспят и нямат време за много работи извън това им занимание. Намират се там, защото „новите“ живеят там. Дали са „нови граждани“ или новосформирани семейства, отделили се от старото жилище на мама и тати няма значение. Това са хората, които ги е довел от някъде вятъра и не се знае дали ще се задържат, за това правят и скучен боклук. Кофите в един такъв квартал изобщо не заслужават да си имат някой, който да „мре в тях“. Обаче

кофите в центъра на града

са друго нещо! Каква мечта! На това аз му казвам – съвременния заместител на островите на съкровищата. И, ако ме питате, хич не ми трябва да съм пират и да получавам морска болест и да търся скелети, оказващи пътя към съкровището, ако мога да се нарека „Кофайлър“. И то ще го кажа с гордост.

Знам, че височко до тук звучи като бълнуването на човек, хапнал нещо гнило от кофите и размътило мозъка му, но ви уверявам, че съм със всичкия си (поне не съм яла нищо от кофите). Това, което се опитвам да кажа е, че в кофите в центъра на град като София, например, могат да бъдат намерени много неща, различни от изрязани нокти и опаковки от кроасани.

София е стар град, или поне в последните сто-сто и нещо си години, тук се е тълпял народа от всички краища на страната. Тук съответно е живял „елита на нацията“. Някога той не е намирал за престижно да живее в пущинака на Витоша, защото тогава там е имало вълци. И затова кажи речи през почти целия този период всичко живо е искало да живее в центъра.
Аз например съм израснала край едни такива кофи. Само че навремето народа всичко къташе по мазета и тавани. Това било от прабаба тантела, онова било кутия от чужбински бонбони…все съкровищни работи, сърце не ти дава да ги хвърлиш. А те се трупат ли, трупат на тавана. Тогава най-ценното в кофите бяха стериопорените фигурки, които бяха от разопаковани мебели, както и кофите, притежание на кожарския магазин на Витошка (всичките ми кукли имаха палтенца от лисица благодарение на тия кофи).

И както всяко нещо на този свят, и живота на собствениците на такива стари къщи, апартаменти и прилежащите им тавани, свършва. Споминават се хората и си отиват от този свят без да могат да вземат материалните си съкровища с тях.

Тъжното в случая е, че няма или кой да наследи тия малки ценности или пък няма кой да ги оцени.

Ако няма наследници…не знам какво става. Нещата на човека поемат към кофите, а старата хубава къща се събаря, за да се направи бизнес център. Наследниците пък толкова време са живяли някъде на тясно под наем, че бързат да изхвърлят де що спомен има от дядо-клошара. А сред тия „боклуци“ витае духа на бедния човечец, светогледа и мечтите му затворени в овехтелите предмети, книги и мебели.

Не ви ли се е случвало да минавате покрай такива кофи? Наред със старите парцаляци се валя кафяв картонен куфар, кашон с пожълтели книги, тетрадка с рецепти, неготвени от тридесет години, пликче със стъклени и костни копчета, кутия с чернобели снимки, бутилки от лимонада с прикачена запушалка, стар виенски стол… Толкова стари и въодушевяващи въображението неща! Чак не ти се вярва , че може някой просто да ги остави в кофите!

Не съм изкофайлърствала много неща през живота си, но пък са били много ценни. За първи път се престраших на пресечката на Шишман и Гурко. Беше изхвърлена цяла колекция с плочи, а аз намерих най-страхотния подарък за приятел, който щеше да има рожден ден след някакви си четири месеца! Юбилейна плоча – 35 години ЦСКА, с откъси от най-големите победи на отбора. Рожденика наистина се зарадва…Надявам се, като му презапишат плочата на диск и я чуе, да се зарадва още повече, но това вече си е негова грижа 🙂

Последната ми придобивка беше също толкова радваща и неочаквана. Когато бях студент трябваше да прочетем „Педагогическа поема“ на Макаренко. Книгата е просто страхотна, само че я прочетох само до средата, защото в библиотеката имаше един прокъсан екземпляр, а трябваше да я четат още петдесет колеги. Тогава така и не можах да разбера какво става с Макаренко и успява ли да възпита у поверените му малки разбойници идеалите, в които така силно е вярвал. Жалко.
Но преди седмица отивах да взема Емил от работа, а той идва насреща ми и се усмихва:

– Pippi, там до кофите има три кашона с книги. Виж какво си взех! – и ми показва с блеснали очи първи том на „Капиталът“, издание от 1947 г. На мен ми беше намерил малка книжчица облечена с хартията, с която едно време опаковаха книгите в книжарниците – Взех ти я само заради хартията, ти нали обичаш такива работи.
– Обичам, обичам, ама толкова малко ли? Хайде да видим какво друго има.
– Еее, ама там са още двама клошари и ще ни изгонят от територията си.

Ама аз, пуста кофайлърка, се разпенявих от любопитство какви книги има. И отидохме. А там най-отгоре блестеше моята „Педагогическа поема“, чисто нова, с още неразлепени листове! Няма как да ви обясня колко се зарадвах и разподскачах! Най-накрая ще прочета тази книга и ще мога с чиста съвест да натиря всеки, който се опита да ме убеждава, че Макаренко е проповядвал насилие спрямо децата, без дори да е разлистил книгата. И ще разбера как свършва историята (знам, че е тъжно, но все пак)

Та това са за мен кофите. Надявам се да съм ви спечелила за каузата, и ако искате да станете истински „кофайлър“-и ще се радвам да ви кажа:

Добре дошли в обществото на ловците на минало и събирачи на спомени!

ДетМаг

Пипилота съм, а пък детството ми ме изостави, замина си преди няколко седмици…
Оттегляше се бавно и парче по парче, спомен по спомен. В началото се започна само с разделянето със стени на двора, в който играехме след училище. Сега там има четири двора, а деца няма, както я няма и баба Фратева, която само ни се караше, че вдигаме шум. Вече няма и кой да се кара. После си отиде къщата на един от съучениците ми. Там сега има огромен блок, затискащ малкия „Христо Белчев“, както скоро ще има и такъв на мястото на някогашното баскетболно игрище на „Вълкович“. Те както и много други неща си заминаха и си заминават.
През всички тези години обаче ДетМаг си го имаше. Вярно, беше затворен, но останалите на фасадата неонови реклами ми напомняха за детството, за часовете прекарани там и надеждата, че все някога пак ще светнат и зажужат в тихата софийска вечер.

Спомням си веднъж много мрънках за обръч. Колко много исках да имам. Дядо ми, с много връзки в гимнастическите среди, ми уреди истински хубав дървен обръч. Но не му се радвах дълго – всички други имаха пластмасови, шарени обръчи, а моят – дървен. „Искам пластмасов и аз, с този ще ми се смеят“, а отсреща:“Разбери, че пластмасовите се чупят и няма да можеш да играеш дълго с него“ – ни грам разбиране обаче.

Затова всеки ден бях в ДетМаг, дебнех! И накрая докараха. Едвам дочаках мама да се върне от пазар, „Георги Кирков“ тогава, хванах я и беж към ДетМаг. А там на щанда с играчките, които не са за пипане от всички, а се подават за разглеждане от продавачката, седи жена, която се оказа приятелка на майка ми.
– Имаме обръчи, обаче ни докараха тази седмица тези надуваеми къщички-палатки. Всички ги разпродадохме, но ето тази, мострата остана и аз мога да ви я дам.
Майка ми веднага реши, че ще ми я взима. А къщичката беше просто перфектна – малко повече от метър на метър широка, жълта, с червен покрив, изобщо мечта на всяко дете за негова си къща вкъщи. Обаче не, дори за мое учудване днес, аз се запънах като магаре на мост и заявих, че не ща никакви къщи, а обръч и това е!!! Май и до рев стигнах. Накрая излязох от ДетМаг със зелен обръч в ръка.
Виж, с тениската с бибипка никога не ми се отвори парашута! Имали ли сте такава? Едно кръгче отпред на гърдите, обикновено с патето Чопър, което при леко удряне бибипка. Ех, ако имаше сега тикива веднага щях да си взема.

Тези снимки ги направих в последните дни на зимата и застъпилата я пролет. Денят, на последния паднал сняг. Броени дни след това рекламите на ДетМаг изчезнаха. Предполагам са на бунището, макар че все някой може и да е искал да ги спаси от тази им участ. Същото се е случило сигурно и на красивите лилави витрини и щандове вътре, както и на дървените стълбища и перила, накичени с дървени топки. Спомняте ли си? Ах, спомняте ли си?!

ДетМаг вече няма, а и може би е нормално да няма, не знам.

За сметка на това, както пише из нета, ще има банка. И противно на схващането, че банките са богати тази явно е доста бедна – ДСК. Преди време в блога си WhAT Association имаха една такава статия: „Да боядисаш камък“ относно боядисването на сградата на кт „Подкрепа“ с блажна боя. Сградата на ДетМаг ей в този момент се окепазява по същия начин. Все едно да боядисам масивно дървено бюро с бяла боя, защото ме мързи просто да го байцна и разкрия прелестта му. Мърлявщина и поредна причина да не харесвам банката. Но това е вече друга тема, по която се вълнувам и явно доказва, че вече не съм в детството.

Детство мое, реално и вълшебно,
Детство мое, така си ми потребно.
Все се мъча света да обърна,
яхнал пръчка при теб да се върна.

Добавка, 6.10.2015 г. – както е видно към днешна дата, ДСК не дойде. Направен беше опит за изкуствено създаване на тузарска улица с магазини на реномирани дизайнери. Както се видя, подковата не пасва на жабата. Поне докато жабата не се напъне да стане кон.

Среща случайна с личност незнайна

Вчера вечерта имах среща с една приятелка в Градската градинка, пред Народния театър. Срещата беше в 6 ч. пък аз взех, че стигнах с 5-6 минути по-рано. Времето обаче беше много студено, а пред Народния си е ветрилник, та реших да се поскрия на завет. Отидох до онази красивата сграда от ляво на театъра, в която се помещава банка – ул.“Дякон Игнатий“ №7. В едно предаване по телевизията бях чула, че сградата е върната на собственичката, която освен къщата е получила от дядо си единствената в България титла „баронеса“ (след ровчене открих историята във в. Сега)
Седя си аз и чакам, а на метър от мен едно момиче с каска подпира две колела на дърво. Гледам я, вторачвам се и си викам:
„Това момиче ще да го знам от някъде, но от не на живо!“
Ровя си се из мозъчните папки и файлове и накрая получавам инсайт!
Блу ми е показвала снимки нейни, с Batpep, molif-чето и optimiced. И това момиче пред мен на molif ми прилича, но като не съм я виждала на живо и някак си не съм сигурна! Гледам я така дискретно и си мисля:
„Сега ще взема да й кажа „Ани?“ или „Моливче?“ и тя ще ме погледне и ще вземе да каже:“Моля? Припознала сте се“, и аз ще да потъна от срам (много неудобно се чувствам, когато се припозная!). Или пък ако е тя, аз какво ще кажа:“Приятно ми е, аз пък съм Pippilota Mentolka“ Тц, не става и освен това днес съм си с тия токавите-служебни обувки и на никаква Pippilota не приличам!“
Мисля си така и си чакам приятелката:
„Сега, може би ако Веселяшка позакъснее, ездача на другото колело ще дойде и като го видя ще разбера дали е Optimiced или не!“
И след малко някой наистина дойде. Само че някак си не ми изглежда като по снимките на Блу това да е Оптимишото – много къдрава коса има. Смях. И тъкмо тогава дойде моята приятелка, запотегляхме и си отбелязах наум днес да питам Блу дали ще пита Molif-чето дали тя е била или не.
Е вече имам отговор. От една страна Блу потвърди, от друга Optimiced след като съм си тръгнала си е направил снимка на вело-мерачката точно на същото място 🙂
Стана ми много весело как можеш да не си виждал някого на живо и просто от ей така като го видиш и да го познаеш.
Е не е кой знае колко чудна случката, защото Софето все пак си е много малко местенце и повечето стари кучета си се знаем, ако не лично, то поне по физиономия. Но пък си е весело и обещавам, че другия път ще се обадя 😉