Category Archives: София нявга

В кофите

Един ден след училище сестра ми се прибра, скарахме се и тя ми каза: „Мри в кофите!“. При тази люта проклетия и двете се разхилихме, сдобрихме и пак заиграхме, а „мри в кофите“ си остана един златен лаф във фонда ни, наред със „Сори Майкъл“.
Малко след това дойде и вариацията на заглавието на един сериал, и „Профайлър“ стана „кофайлър“, сиреч човек, който рови из кофите.
Така с „мри в кофите, кофайлър такъв“ израза стана изцяло пълноценен.

А какво са кофите?

По принцип кофите се считат за нещо много гадно и отвратително, а хората, които се препитават от тях и буквално си вадят хляба от там са неудачници, неуспели да се справят с живота си.  Да, най-общо е така.  Обаче аз обичам кофите! Е, не всичките, но има един тип кофи, които заслужават цялото ни уважение и внимание.

Кофите са два типа, според мен. „Прости и обикновени кофи“ са тези, в които се намират битовите ни отпадъци, космите от канала и обелките от картофи. В тях се изхвърлят само такива гадости и боклуци, които не са нищо повече от онова, което бива отмивано от водата когато дръпнем казанчето. Даже мога да ви кажа къде са тези кофи. Това са кофите в панелните комплекси, ж-е к-атата, новите квартали-спални, които са пълни с хора, които се прибират след работа там само, за да се наспят и нямат време за много работи извън това им занимание. Намират се там, защото „новите“ живеят там. Дали са „нови граждани“ или новосформирани семейства, отделили се от старото жилище на мама и тати няма значение. Това са хората, които ги е довел от някъде вятъра и не се знае дали ще се задържат, за това правят и скучен боклук. Кофите в един такъв квартал изобщо не заслужават да си имат някой, който да „мре в тях“. Обаче

кофите в центъра на града

са друго нещо! Каква мечта! На това аз му казвам – съвременния заместител на островите на съкровищата. И, ако ме питате, хич не ми трябва да съм пират и да получавам морска болест и да търся скелети, оказващи пътя към съкровището, ако мога да се нарека „Кофайлър“. И то ще го кажа с гордост.

Знам, че височко до тук звучи като бълнуването на човек, хапнал нещо гнило от кофите и размътило мозъка му, но ви уверявам, че съм със всичкия си (поне не съм яла нищо от кофите). Това, което се опитвам да кажа е, че в кофите в центъра на град като София, например, могат да бъдат намерени много неща, различни от изрязани нокти и опаковки от кроасани.

София е стар град, или поне в последните сто-сто и нещо си години, тук се е тълпял народа от всички краища на страната. Тук съответно е живял „елита на нацията“. Някога той не е намирал за престижно да живее в пущинака на Витоша, защото тогава там е имало вълци. И затова кажи речи през почти целия този период всичко живо е искало да живее в центъра.
Аз например съм израснала край едни такива кофи. Само че навремето народа всичко къташе по мазета и тавани. Това било от прабаба тантела, онова било кутия от чужбински бонбони…все съкровищни работи, сърце не ти дава да ги хвърлиш. А те се трупат ли, трупат на тавана. Тогава най-ценното в кофите бяха стериопорените фигурки, които бяха от разопаковани мебели, както и кофите, притежание на кожарския магазин на Витошка (всичките ми кукли имаха палтенца от лисица благодарение на тия кофи).

И както всяко нещо на този свят, и живота на собствениците на такива стари къщи, апартаменти и прилежащите им тавани, свършва. Споминават се хората и си отиват от този свят без да могат да вземат материалните си съкровища с тях.

Тъжното в случая е, че няма или кой да наследи тия малки ценности или пък няма кой да ги оцени.

Ако няма наследници…не знам какво става. Нещата на човека поемат към кофите, а старата хубава къща се събаря, за да се направи бизнес център. Наследниците пък толкова време са живяли някъде на тясно под наем, че бързат да изхвърлят де що спомен има от дядо-клошара. А сред тия „боклуци“ витае духа на бедния човечец, светогледа и мечтите му затворени в овехтелите предмети, книги и мебели.

Не ви ли се е случвало да минавате покрай такива кофи? Наред със старите парцаляци се валя кафяв картонен куфар, кашон с пожълтели книги, тетрадка с рецепти, неготвени от тридесет години, пликче със стъклени и костни копчета, кутия с чернобели снимки, бутилки от лимонада с прикачена запушалка, стар виенски стол… Толкова стари и въодушевяващи въображението неща! Чак не ти се вярва , че може някой просто да ги остави в кофите!

Не съм изкофайлърствала много неща през живота си, но пък са били много ценни. За първи път се престраших на пресечката на Шишман и Гурко. Беше изхвърлена цяла колекция с плочи, а аз намерих най-страхотния подарък за приятел, който щеше да има рожден ден след някакви си четири месеца! Юбилейна плоча – 35 години ЦСКА, с откъси от най-големите победи на отбора. Рожденика наистина се зарадва…Надявам се, като му презапишат плочата на диск и я чуе, да се зарадва още повече, но това вече си е негова грижа 🙂

Последната ми придобивка беше също толкова радваща и неочаквана. Когато бях студент трябваше да прочетем „Педагогическа поема“ на Макаренко. Книгата е просто страхотна, само че я прочетох само до средата, защото в библиотеката имаше един прокъсан екземпляр, а трябваше да я четат още петдесет колеги. Тогава така и не можах да разбера какво става с Макаренко и успява ли да възпита у поверените му малки разбойници идеалите, в които така силно е вярвал. Жалко.
Но преди седмица отивах да взема Емил от работа, а той идва насреща ми и се усмихва:

– Pippi, там до кофите има три кашона с книги. Виж какво си взех! – и ми показва с блеснали очи първи том на „Капиталът“, издание от 1947 г. На мен ми беше намерил малка книжчица облечена с хартията, с която едно време опаковаха книгите в книжарниците – Взех ти я само заради хартията, ти нали обичаш такива работи.
– Обичам, обичам, ама толкова малко ли? Хайде да видим какво друго има.
– Еее, ама там са още двама клошари и ще ни изгонят от територията си.

Ама аз, пуста кофайлърка, се разпенявих от любопитство какви книги има. И отидохме. А там най-отгоре блестеше моята „Педагогическа поема“, чисто нова, с още неразлепени листове! Няма как да ви обясня колко се зарадвах и разподскачах! Най-накрая ще прочета тази книга и ще мога с чиста съвест да натиря всеки, който се опита да ме убеждава, че Макаренко е проповядвал насилие спрямо децата, без дори да е разлистил книгата. И ще разбера как свършва историята (знам, че е тъжно, но все пак)

Та това са за мен кофите. Надявам се да съм ви спечелила за каузата, и ако искате да станете истински „кофайлър“-и ще се радвам да ви кажа:

Добре дошли в обществото на ловците на минало и събирачи на спомени!

ДетМаг

Пипилота съм, а пък детството ми ме изостави, замина си преди няколко седмици…
Оттегляше се бавно и парче по парче, спомен по спомен. В началото се започна само с разделянето със стени на двора, в който играехме след училище. Сега там има четири двора, а деца няма, както я няма и баба Фратева, която само ни се караше, че вдигаме шум. Вече няма и кой да се кара. После си отиде къщата на един от съучениците ми. Там сега има огромен блок, затискащ малкия „Христо Белчев“, както скоро ще има и такъв на мястото на някогашното баскетболно игрище на „Вълкович“. Те както и много други неща си заминаха и си заминават.
През всички тези години обаче ДетМаг си го имаше. Вярно, беше затворен, но останалите на фасадата неонови реклами ми напомняха за детството, за часовете прекарани там и надеждата, че все някога пак ще светнат и зажужат в тихата софийска вечер.

Спомням си веднъж много мрънках за обръч. Колко много исках да имам. Дядо ми, с много връзки в гимнастическите среди, ми уреди истински хубав дървен обръч. Но не му се радвах дълго – всички други имаха пластмасови, шарени обръчи, а моят – дървен. „Искам пластмасов и аз, с този ще ми се смеят“, а отсреща:“Разбери, че пластмасовите се чупят и няма да можеш да играеш дълго с него“ – ни грам разбиране обаче.

Затова всеки ден бях в ДетМаг, дебнех! И накрая докараха. Едвам дочаках мама да се върне от пазар, „Георги Кирков“ тогава, хванах я и беж към ДетМаг. А там на щанда с играчките, които не са за пипане от всички, а се подават за разглеждане от продавачката, седи жена, която се оказа приятелка на майка ми.
– Имаме обръчи, обаче ни докараха тази седмица тези надуваеми къщички-палатки. Всички ги разпродадохме, но ето тази, мострата остана и аз мога да ви я дам.
Майка ми веднага реши, че ще ми я взима. А къщичката беше просто перфектна – малко повече от метър на метър широка, жълта, с червен покрив, изобщо мечта на всяко дете за негова си къща вкъщи. Обаче не, дори за мое учудване днес, аз се запънах като магаре на мост и заявих, че не ща никакви къщи, а обръч и това е!!! Май и до рев стигнах. Накрая излязох от ДетМаг със зелен обръч в ръка.
Виж, с тениската с бибипка никога не ми се отвори парашута! Имали ли сте такава? Едно кръгче отпред на гърдите, обикновено с патето Чопър, което при леко удряне бибипка. Ех, ако имаше сега тикива веднага щях да си взема.

Тези снимки ги направих в последните дни на зимата и застъпилата я пролет. Денят, на последния паднал сняг. Броени дни след това рекламите на ДетМаг изчезнаха. Предполагам са на бунището, макар че все някой може и да е искал да ги спаси от тази им участ. Същото се е случило сигурно и на красивите лилави витрини и щандове вътре, както и на дървените стълбища и перила, накичени с дървени топки. Спомняте ли си? Ах, спомняте ли си?!

ДетМаг вече няма, а и може би е нормално да няма, не знам.

За сметка на това, както пише из нета, ще има банка. И противно на схващането, че банките са богати тази явно е доста бедна – ДСК. Преди време в блога си WhAT Association имаха една такава статия: „Да боядисаш камък“ относно боядисването на сградата на кт „Подкрепа“ с блажна боя. Сградата на ДетМаг ей в този момент се окепазява по същия начин. Все едно да боядисам масивно дървено бюро с бяла боя, защото ме мързи просто да го байцна и разкрия прелестта му. Мърлявщина и поредна причина да не харесвам банката. Но това е вече друга тема, по която се вълнувам и явно доказва, че вече не съм в детството.

Детство мое, реално и вълшебно,
Детство мое, така си ми потребно.
Все се мъча света да обърна,
яхнал пръчка при теб да се върна.

Добавка, 6.10.2015 г. – както е видно към днешна дата, ДСК не дойде. Направен беше опит за изкуствено създаване на тузарска улица с магазини на реномирани дизайнери. Както се видя, подковата не пасва на жабата. Поне докато жабата не се напъне да стане кон.

Среща случайна с личност незнайна

Вчера вечерта имах среща с една приятелка в Градската градинка, пред Народния театър. Срещата беше в 6 ч. пък аз взех, че стигнах с 5-6 минути по-рано. Времето обаче беше много студено, а пред Народния си е ветрилник, та реших да се поскрия на завет. Отидох до онази красивата сграда от ляво на театъра, в която се помещава банка – ул.“Дякон Игнатий“ №7. В едно предаване по телевизията бях чула, че сградата е върната на собственичката, която освен къщата е получила от дядо си единствената в България титла „баронеса“ (след ровчене открих историята във в. Сега)
Седя си аз и чакам, а на метър от мен едно момиче с каска подпира две колела на дърво. Гледам я, вторачвам се и си викам:
„Това момиче ще да го знам от някъде, но от не на живо!“
Ровя си се из мозъчните папки и файлове и накрая получавам инсайт!
Блу ми е показвала снимки нейни, с Batpep, molif-чето и optimiced. И това момиче пред мен на molif ми прилича, но като не съм я виждала на живо и някак си не съм сигурна! Гледам я така дискретно и си мисля:
„Сега ще взема да й кажа „Ани?“ или „Моливче?“ и тя ще ме погледне и ще вземе да каже:“Моля? Припознала сте се“, и аз ще да потъна от срам (много неудобно се чувствам, когато се припозная!). Или пък ако е тя, аз какво ще кажа:“Приятно ми е, аз пък съм Pippilota Mentolka“ Тц, не става и освен това днес съм си с тия токавите-служебни обувки и на никаква Pippilota не приличам!“
Мисля си така и си чакам приятелката:
„Сега, може би ако Веселяшка позакъснее, ездача на другото колело ще дойде и като го видя ще разбера дали е Optimiced или не!“
И след малко някой наистина дойде. Само че някак си не ми изглежда като по снимките на Блу това да е Оптимишото – много къдрава коса има. Смях. И тъкмо тогава дойде моята приятелка, запотегляхме и си отбелязах наум днес да питам Блу дали ще пита Molif-чето дали тя е била или не.
Е вече имам отговор. От една страна Блу потвърди, от друга Optimiced след като съм си тръгнала си е направил снимка на вело-мерачката точно на същото място 🙂
Стана ми много весело как можеш да не си виждал някого на живо и просто от ей така като го видиш и да го познаеш.
Е не е кой знае колко чудна случката, защото Софето все пак си е много малко местенце и повечето стари кучета си се знаем, ако не лично, то поне по физиономия. Но пък си е весело и обещавам, че другия път ще се обадя 😉

Намерено е загубено дете! Ами сега?!

Разправя ми вчера Емил – отивал по дела, някъде към три следобяд. Току пред паметника на цар Освободител, по жълтите павета насреща му тича дете, момиченце на около пет – шест, със също толкова руса коса, колкото паветата, само дето чиста и блестяща на слънцето (те и паветата едно време такива бяха). Тича насреща му, размахваща ръце във въздуха и вика:
– Йоанааааа, Йоанаааааа, Йоанааааа! – Търчи, кърши ръце и зове Йоана.
Емил я спрял. Разправя ми:
– После в трамвая си мислех как можех да я спра с:”Млада госпожице, да не би да сте се загубила? Коя е Йоана и знаете ли как да я намерим по мобилния телефон?”. Така любезно, да го успокоя детето, после да го хвана за ръка и да намерим Йоана. Вместо това аз я попитах накъде е тръгнала. Тя каза, че Йоана я водела на Алианс заедно с още едно дете. А Алианса е ей там зад Александър Невски! Можех да искам телефона, ако го знае, да се обадя на Йоана и да заведа мъничето за ръчичка до пустия му Алианс. А аз си помислих:”Мъж, хванал за ръчичка малко разстроено момиченце и го води нанякъде”. Абе егати обществото сме, да мисля как хората могат да помислят, че я отвличам!
И Емил я хванал за ръчичка. Превел я през улицата и право при будката на полицаите до Народното събрание. Там седяли двама полицаи. Емил им казал, че момиченцето се е загубило и трябвало до Алианса да стигне.
– А те…Започнаха да го стресират детето. Явно деца не са имали, защото му се надвесиха отгоре и като на разпит я запитаха:”Коя е Йоана, къде отиваше?” И аз си продължих по пътя и ги оставих тези двамата да се чудят какво да правят с детето. Ама че съм!!!
Но какво да се обвинява Емил като наистина е така. Не дай си боже Йоана ги види по пътя за ръчичка и реши, че отвличат загубеното момиченце. Тогава изведнъж ще стане престъпник вместо доброжелател.
И тази случка ме накара да се сетя за почти същата сцена. Само превъртаме времето с около четиридесет години назад. Тогава моят баща бил още детенце – чернокосо и късо подстригано, с къси панталонки и вероятно със семки и бонбонки в джобовете. Баба ми и дядо ми държали той от малък да учи езици, затова и той ходел в Алианса (когато той бил на площад Славейков), за да учи немски.
Веднъж обаче ги пуснали с около пет минути по-рано и той, мислейки си че вече е голямо момче и може да се прибере сам тръгнал по Славейков. По изчисления трябвало след Граф Игнатиев да си е вкъщи. Само че изведнъж пред него се прострял „огромния“ площад Гарибалди – по онова време Софийска комуна. Ами сега?! Това място изобщо не му било в сметките… и като всяко малко дете, разбрало че се е изгубило, се уплашил и надул гайдата.
Седи и плаче насред площада. Стекли се хората.
– Какво ти е момченце, защо плачеш?
– Загубих се.
Хората избърсали сълзите му, завели го в сладкарницата, поръчали му паста и боза и извикали чичко милиционер. Той изчакал баща ми да си изяде пастата и да изпие бозата и го попитал:
– На кой адрес живееш моето момче? – Баща ми си изрецитирал, адреса, до който не знаел как да стигне, след което милиционера го хванал за ръка и го завел вкъщи.
Всичко приключило щастливо без никой да се запита редно ли е да се купуват пасти на сами деца, дали те пък не биха се разкрещяли, че ги отвличат.
И така. Надявам се Йоана да е била намерена от полицаите или поне да са завели русокосото момиченце вкъщи (без да е яла пасти и да е пила боза). И днес пак да е на Алианс.

Площад Македония – какъвто е, за последно

В неделния следобед минах през площад „Македония“ и ми направи впечатление, че на трамвайната спирка на 5та, точно преди площада, са разкарали някои от павильончетата. Продължавайки видях, че и оранжевото фото е закрито, а след като вдигнах поглед към цялата сива сграда на ъгъла се убедих, в това което вече беше започнало да ме гризе –
Сградата беше опразнена,
прозорците зеят, магазините са изпразнени… Тази сграда на ъгъла никак не е забележителна от архитектурна гледна точка, но сърцето ми се сви.
Значи още една част от София предстои да си отиде.
От една страна наистина остарявам, явно, щом мърморя само и милея за стари неща, които принадлежат на миналото. Но по дяволите, няма ли да остане нещо в този град, което да не бъде съборено, пипнато и доизкусорено?!
Не знам какво ще има на мястото на старата къща, но току що написах в интернет „площад македония“ и изникна това:
Не знам на вас как ви се струва. Като гледам, новата сграда изцяло ще доминира площада, тази на синдикатите ще й бъде като дрипавата сестра. То това е един проект от 2005 г., който може и изобщо да не е това, което ще се строи на площада, но най-вероятно каквото и да бъде, ще нещо подобно.
Уфффф просто не знам какво повече да кажа! Писна ми да гледам как града ми се превръща в някакъв архитектурен урод, който мога само да мразя! :’-(

Последна редакция 14.-3.2013 г. – снимката на новата сграда е различна от  първоначално показаната, която е изчезнала от връзката. Тук сградата на синдиктите е изцяло невидима.

Фото моля!!!

Докато бяхме в Перник на кукерския фестивал „Сурва“ 2008 г. забелязах нещо интересно и прелюбопитно за мен: почти всеки човек носеше фотоапарат, но странното беше, че хората като мен – с малко, скромно и любителско фотоапаратче бяха съвсем малко. Оказа се, че поне по мои наблюдения на всеки 3 апарата – 2 се падаха големи полу- или изцяло професионални.
Куцо и сакато беше прехвърлило ремък с голям като воденичен камък фотоапарат. На кой обектива по-дебел, на кой по-дълъг! Толкова народ да е професионален фотограф – абсурд!
Сетих се как току няма и някой се изока, че в нета всеки пишел както си иска и колкото си иска неграмотно. И там в Перник прозрях моята си истина, как с напредъка на техниката общо взето всичко се опошлява. Който иска романства (в блогове), който иска вярва че рисува (с всякакви програми), който иска мисли, че твори музика (с всякакви семпли сампли)…Та така и всеки с повечко пари в излишък си купува професионален апарат и почва да се вживява като фотограф! Премахнати са преградите от рода на скъпи консумативи. Иначе ако го питаш какво е бленда сигурно ще отиде до аптеката и ще купи паста за зъби бленда-мед, а фиксажа ще да е някакъв нов модел гел за коса. За себе си той е роден фотограф и няма нужда да се зарови в книжки, за да знае туй онуй за експозициите и други подобни щуротии. Фото си снима и той си се кефи. Запечатваш всичко, което ти грабне окото, без значение дали ще го погледнеш повече или ще си направиш труда да изкараш на аналогов (хартиен) носител направената снимка. Снимането е лесно.

Не ме разбирайте погрешно! Много от тези хора се интересуват живо от фотографията, но колко от тях щяха да посегнат към професионален фотоапарат, ако трябваше да купуват ленти, да нагласяват обектива и всичко около него ръчно, да плащат за проявяване или още повече – да имат фотолаборатория вкъщи?

И мислейки за отминалите времена се сетих за едно от онези места в София, които всеки човек знае за града си, без дори да знае от къде е научил за това.

Фото Папакочев –

чували ли сте за него? Петър Папакочев – фотографа-художник на стара София, на царската и комунистическата столица и нейните лица. Символ на фотографията от годините, когато тя е била нещо почти сакрално. И как да не е била такава:
хората са отивали при фотограф в най-важните мигове от живота си –
годеж, сватба, отроче, семейна снимка. Неизвестни и небезизвестни личности са ходили с празничните си дрехи при г-н Папакочев и там са запечатвали крайъгълните камъни от фамилната история.
Зарових се, за да намерия малко повече история за фотографа-художник. От една преинтересна статия научих любопитния факт, че най-известния портрет на Гунди е правен именно от Папакочев (продадена е била за 10 000 евро!).
Много съм малка, за да съм ходила да се снимам при него (а и моя баща беше любител и обичаше да минава през целия процес при създаването на една снимка), но винаги съм знаела къде се намира студиото на фотографа и винаги ми е звучало като място много важно. Би било прекрасно, ако наследниците му решат да възродят студиото на ул. „Бачо Киро“ №2. Е предполагам, че е трудно, но не би ли било чудесно някой ден да имаме своя снимка като тази на моята прабаба, която отишла един ден „на фото“. Не е правена във Фото Папакочев, а в някое селско фото (навярно пътуващо). На снимката е прабаба ми, заедно с двете й сестри – и трите облечени с най-хубавите си дрехи и шарени, везани престилки, всяка кокетно подпряна на „умбрела“ – модна вещ в онези времена, всяка със своето излъчване и мисли. Толкова различни и толкова приличащи си, останали завинаги там някога, някъде, в един миг толкова тържествен и за трите.

Моля, погледнете в обектива! Вниманиееее!
Щрак!

Зимна разходка в парка на детството

Спомняте ли си снимката от есенния парк „Заимов“? В сряда след работа отново минах по същата алея и ето как изглеждаше под януарската снежна пелена:
В парка бях с Емил от Льонеберя, който насочи вниманието ми към нещо:
– Вече втори ден откакто падна сняг, децата са във ваканция, а да виждаш снежни човеци или портрети в снега?!
И наистина – от тогава се оглеждам по паркове и градинки и никъде няма и следа от детска игра. Много се натъжих и когато вчера минах през двора, в който съм израснала. Когато бяхме деца му казвахме „Разкопките“, страхотно място, където можехме да се гоним, да прескачаме „пропасти“ и да катерим грамади. А зимно време не оставаше място, което да не сме белязали с детски знаци – човеци, ескимоски къщи и снежни снимки. Веднъж не съм се прибирала от двора без апреските и грейката ми да не са подгизнали от снега. А вчера там и във всички други градинки, през които минах не открих и следа от нечие детство.
Чудех се дали всички деца не са изчезнали някъде, но наоколо е пълно с тях, само дето на едни талиите ще им се напълнят със сняг, колчем легнат в снега, пък на други наежените, изрусени перчемчета ще им се слегнат от бой със снежни топки, а и двете категории не са чували думата „апрески“. Дали не сме забравили да кажем на децата, че има едно нещо наречено детство?!

П.П. Не знам кой почиства парка, но със сигурност може да кандидатства за почистване на софийските улици!