Category Archives: София нявга

Звездата

Или една Малка Голяма червена черна звезда, последната останала, в цяла България.

Не, това не е загадка и не искам да отгатвате къде се намира. Не защото не би било весело или интересно. Просто не желая да я сполети съдбата на посестримата й, защото, да не се лъжем, за тях парк или музей за 20 години не се откри и, по начина по който продължаваме да се държим, никога няма да бъде открит, не и от сегашните поколения. Не искам да й се случи и това, което е сполетяло и доста от по-малките като нея.

Нека си бъде.

Времето така добре я е скрило, че хората изобщо не я забелязват. Дори и живеещите или минаващи всеки ден край нея вероятно не са я виждали от години. И дано така си остане. Нека съдбата й само времето реши.

Advertisements

Загадка

Умълчах се, а имам много да казвам, но не ми остава време да го излея по клавиатурата 🙂
За това, днес ще ви пусна една бърза загадка. Може да се окаже много лесна за някои, а трудна за други, не знам.

Лятото ходих на гости на баба ми и се разровихме из снимките й. Така попаднах на две,  които, макар да бяха почти еднакви, ми грабнаха вниманието. Познато място виждах, но не можех да се сетя. Нещо мъничко ми се изплъзваше и преди още да си вкарам мозъка в действие, баба ми ми каза отговора. И преди да го издам и аз, ще ви изчакам малко да си помислите. Наистина е лесно. Кое е това място?:

Ще сложа и втората снимка, която е по-общ план на мястото и, като гледам е правена първа, но нищо. На нея се вижда един много… хмм, интересен енергиен лозунг:

„Братски привет на ромънския народ който ни подпомага с електроенергия“

Интересен повод да си поговорим и за енергийната ни политика 😉

Та, кое ви е познато и кое не?

А професионалистите могат да се пробват да отгатнат и датата и годината – подсказки по снимките не липсват 😉 Който пък се чувства съвсем окрилен, може да се пробва да открие и баба ми в тълпата, хихихих.

Как разбрах за 10ти навремето?

Шегувам се днес, поздравявам с „Честита демокрация!“. Аз се шегувам, пък и хората реагират направо нервно без да съм искала да ги предизвиквам. „Че какво има да му празнуваме?“, „Толкова сме зле, какво има да се празнува?“

С какво ли мога да си спомня за онази дата, имала ли е значение за мен, след като тогава не бях изживяла и половината от живота си до сега. Странна учебна година беше тогава. Ето това си спомням. Не съм сигурна дали беше на 15 септември или малко след това, но в началото на учебната година станах пионерче. Още от 8 ч., а може и по-рано да е било, ни викнаха на площад „9-ти септември“ (пъпа на София, познат днес като пл. „Батенберг“). Тогава още равните и нехлътнали павета блестяха на топлото слънце, небето се синееше, а листата по дърветата в Градската градинка бяха тръгнали към жълтото. От своя страна паветата на площада се кипреха с бели точки. През метър бяха мацнати с блажна боя бели точки. Класните учителки казваха от кой до кой ред е еди кое си училище, на коя бяла точка да кацне всяко едно чавдарче. Целият площад гъмжеше от дечурля, които чакаха да „пораснат“. Нямам спомен дали на Мавзолея имаше някоя високопоставена личност. В този ден, в този час ние бяхме най-важните – щяхме да станем големи!

По време на церемонията при всяко чавдарче дойде пионерче и едновременно на целия площад паднаха сините връзки и бяхме закичени с червени. Беше ми празнично и се чувствах горда. А когато всичко свърши отидох зад мавзолея, където ме чакаше баща ми. За награда, че ставам пионерче ми бяха обещали да ми купят автоматичен молив! И така с баща ми се отправихме към корекома на ул. „Калоян“, от където той ми купи най-страхотния, червен автоматичен молив на Paper Mate, който някога сте виждали! И така през 1989-та станах голяма с червена връзка и молив.

Започнаха уроците и не си спомням нищо по-специално до онзи ден, в който по време на часа по математика при другарката Вълкова влезе един ученик с онзи зеления тефтер, от който се четяха заповедите. Другарката Вълкова зачете и ние останахме като гръмнати от това, което чухме – от днес ще се обръщате към учителите си с „Госпожо“ и „Господине“… Това ни хвърли в някакъв смут, започнахме да коментираме помежду си „как така?! Ама ние сме свикнали „другарко“.

После дойдоха митингите, деполитизирането на родителите ни и нашето такова, което ни направи „сини“ и „червени“, „мръсни комунисти“ и т.н. За изборите на групички ходехме да късаме чуждите плакати, а големи батковци от другата партия ни погваха да ни ступат, но къде ти – шмугвахме се в ония ми ти вътрешни дворове с по 4-5 изхода и иди, че ни хвани.
Странно ми е, че помня режима на водата (защото беше и по-нататък), но не помня лукановата зима. Последния път майка ми ме попита: „Ама как така не помниш? Само картофи и леща ядяхме и аз ревях, че нямам какво друго да ви дам“ Да, обаче аз не помня. На път за училище минавах по Витошка, където се виеше огромната опашка, на която с купони се чакаше за яйца и хляб – нея помня, но чинията с леща не. Децата просто ги вълнуват други работи. Като тоалетната хартия например – ето тя ми беше проблем, мразех нарязания вестник и, за това нямането й го помня, но в чинията, макар и леща е имало нещо, така че не съм обърнала внимание.

Извъртя се учебната година на 89-90, изборите, за които споменах, изникна „Градът на истината“. Това последното го ненавиждах – едни хора опънаха палатки насред двора на археологическия музей, пикаеха по саркофазите и навсякъде смърдеше. После заминах на лагер, отидох с нашите на море и накрая хукнах на екскурзионно летуване в Рила. И там, на края на обиколката на самотната и горда Рила, в хижа Скакавица гледахме вечерта новините. Вуйчо ми се разкрещя от радост, баба ми се разплака и го питаше как може да се радва – предната вечер бяха запалили Партийния дом. Аз се чудех, как така може да се „подпали“ нещо, че къде е Пожарната?!

Такива времена бяха за мен тогава, така виждах нещата през детските си очи. Днес всеки ден минавам по улиците на детството ми. Пред магазин Зорница вече няма опашка, самата Зорница я няма, има хиляди и хиляди магазини, от които можеш да избираш много и най-различни видове сирена, черния хляб е за предпочитане, а можеш да си купиш банани и през лятото, без да висиш пред „Показния“ плод и зеленчук. А пред бившата Зорница, на мястото на малката градинка първо изникна кафене, а после…хотел.
Имам поне пет автоматични молива, а в магазина тоалетната хартия я има и на пет пласта. В същото време открихме частната собственост и всички ония големи дворове с по 4-5 изхода се превърнаха в 4-5 двора разделени от стените, които почувствалите се свободни хора издигнаха, за да ги имат само за себе си.

Днес в двора на Археологическия музей няма град, няма истина или палатки и саркофази няма. Има една шатра за едно кафене, където мислещи се за важни хора обръщат коктейли и алкохоли. До Седемте рилски езера вече не трябва да ходиш специално на екскурзионно летуване или да драпаш два дена. Вместо това се качваш с лифт. Рила не е толкова самотна и никак не е недостъпна, за добро или зло. За това пък мога да пътувам навсякъде или поне до където ми стигат парите.
Къщите, в които живееха приятелите ми вече ги няма, има големи стъклени сгради, вече почти не е възможно да видиш познати квартални физиономии, а приятелите и колегите ми са тук и са от всички краища на България.
Много неща са се променили за мен през тия години и най-вече това, че наистина пораснах, защото пионерската връзка далеч не беше ставането голям, за което мечтаех.
И сега когато поглеждам тези двадесет години, гледайки все така през по-хубавата – детска гледна точка, виждам, че съм спечелила много неща, но и много съм изгубила. Струва ми се, че придобивките касаят главно материалната страна на нещата, на имането, а сме загубили далеч по-ценни неща. Може би е глупаво да мечтаеш за „мир по целия свят“, а може би не, но си давам сметка, че никое дете не би дало този отговор днес.
Това ме подсеща, че снощи гледах и честването на девети ноември в Берлин – където един лауреат на Нобеловата награда – на тази за мир не дойде. Човек, който по скромното ми мнение не е направил нищо за тоя световен мир и може би поне присъствието му на това събитие можеше да оправдае получената награда. Вместо това неговата заместничка говори за оковите, от които се освободили прибалтийските републики, за свободата, която получила Източна Европа. Ами чудех се пак така по детски на тези думи – нима тази „студена война“, „желязна завеса“, „стената„ са били издигнати само откъм Изтока, там ли е било взето еднолично решение. А защо „добрите“ са спрели до онази граница и са се съгласили на стената? Ако бяха токова добри, защо оставиха това да се случи. Днес този Нобелов лауреат ми казва, че през 89та сме били освободени, а пропуска да ми спомене за сферите на влияние. Аз не съм познавала робство, та не съм се почувствала и освободена. Но не мога да не се запитам: „Защо добрите са се съгласили да ни управляват злите???“

Назад към корените, назад към машинописа!

"Патиланско царство" по старовремскиВ неделя ходихме с Емил по важни дела. Но не свършихме много работа. Седнахме да пийнем биричка и както се заговорихме се сетихме за „Железния светилник”. Заприпомняхме си сцени от цялата тетралогия. И се сетихме за онзи момент, когато в работилницата донесоха първите пресовани листове метал, готови само за шамповане и продаване на съдове и тави. И изведнъж индустриализацията нахлу в живота на преспанци.

Изпихме бирите и тръгнахме към пазара, женския, че искахме да купим туй-онуй. А там привечер идват някакви хора, боклукчари и клошари и други такива, става един импровизиран бълха пазар, на който можеш да намериш дезодорант от 80те, радио от 60те, че дори и Атарита. Сигурно си спомняте моята т.нар. кофайлърска поема. Та като минавахме покрай наредените на земята предмети се позаглеждах. Почти излезли на ул. Екзарх Йосиф минахме покрай две опразнени от зеленчуци сергии, завладяни от двама алъш-веришчии. И там на металната сергия стоеше…тя…
Пишеща машина, черна, с бели букви, Olympia, старовремска!

Olympia Progress - година неизвестна

Винаги съм си мечтала да имам старовремска пишеща машина. Добре де, поне от времето когато ходех с мама в работа й и траках по клавишите на електрическата й Марица, далеч преди да знам как да пиша. А касата в кулинарния магазин на Славейков толкова ми приличаше на пишеща машина, че само за да я гледам преглъщах гадната миризма на виенския шницел, продаван там.

– Емилеееее, това е истинска, старовремска пишеща машина! Олимпия! Аз не ги разбирам, но съм чувала за тези! Хайде да питаме колко струва!
– Е, за какво ни е? Сигурно е разбрицана и не пише
– подминахме, но аз продължих с „Колко е истинска и черна и с тези букви…” и Емил каза – Добре де, защо не питахме колко струва? Хайде да се върнем.
Зад двата щанда стояха двама авери, черни и брадясали до толкова, че не знаеш цигани ли са или само не са се къпали.

– Колко я даваш шефе?
– Триесе ле’а.
– Еее
– казахме двамата и се врътнахме да си ходим, разочаровани, че чичака знае цената на вещта.
– Чакай бе, братчет! Ела да я видиш. – хвана Емил под ръка и го завлачи към машината – Виж я, по-стара е от мен!
– Ааа да бе!
– Емил започна да натиска клавишите, които за наша изненада се подчиниха. – Буквите са й от след правописната реформа. Не е по-стара от теб. – Тръгнахме да си ходим пак, когато чичото пак ни спря с викове:
– Добре де, кàжи колко даваш?
– Емиииииии
– запъна се Емил, аз го гледах изпитателно, опитвайки се да му внуша числото 8, не знам защо ми изглеждаше добро начало за пазарене, докато той не каза – 10 лева мога да ти дам!
– Ееее, 15! – Бутилчица бляскаше в очите му. Тогава и аз да не остана по-назад, се нахилих:
– 12!
– 13 и си стискаме ръцете!
– Дадено!

Като в унес се озовахме с плетена от найлон чанта – бонус към машината и самата нея, на път за вкъщи. Там вече сложихме новата придобивка на масата и я заразглеждахме като „индианци – пишеща машина“ или по-скоро като космонавти от 3050 година – днешен лаптоп.

Планът е да си я почистим хубаво от пархоляка, да й сменим лентата и просто да си я имаме, пък и защо да не тракаме от време на време на нея. Стоейки си кротко на мястото ни се подхилква с белите си букви и ни предизвиква да сложим белия лист, да завъртим, търррррът-търррррът и да заудряме по клавишите. Мисълта че ще напечаташ нещо, което да не може да се прочете ей така от интернет, нещо аналогово и лично свое е много хубава. Чудно нещо, някога писателите са я имали за върхова технология и улеснение в писането, а сега?

Огледахме машината, но има само един скромен сериен номер и не знаем кога е произведена. След кратко проучване в нета се оказа, че за Olympia Progress почти няма информация. Олимпия е немската марка поела линията за пишещи машини на AEG някъде в средата на 30те години на миналия век. Тъй като липсват двете букви, премахнати по време на правописната реформа от 1945та, сигурно е произведена след това. От друга страна, ако е направена за целия славянския свят може и да е от по-рано, но не знам как е изглеждала руската азбука след правописната им реформа, която май се е състояла през 1917 г. Дали не знаете нещо повече за това чудо?

На изчезване

Картинки като следващата са на изчезване в града, в който живея. Дори изгледа, който ви показвам вече не съществува.

Едно от лицата на София

Едно от лицата на София

В момента бригада, висяща от покривите, замазва гледката със стиропор и покрива липсата на мазилка, мушкатата са прибрани и гащите сгънати в шкафа, а дори и после да ги проснат пак на простора, няма да е същото. Много ми липсват подобни грозновати гледки, които каквито и да са, са сами по себе си уникални, придават…дух на мястото. На вас би ли ви липсвало това?

Ако грозното ви харесва – гласувайте в Свежо тук 🙂

Кремиковци: 45 години и един ден преди днес


Преди две седмици отидох на село. Много го обичам моето село. Като отида там и винаги има „съкровища“. „Съкровища“ в смисъл, такива малки неща, които те радват, без да са ценни за някой друг, а само за теб. Като грънците на тавана, старата розова чашка за ракиика на столче, прогнилия чадър с кокетна дръжка…ей такива неща. Този път мишоците ми бяха спретнали изненада.
Влизам в мецанина или както там се казва, с инструментите, кацата, която не е помирисвала вино от десетилетия и ръждясалите сърпове, които не са жънали и те не знаят от кога. Та по средата на тъмното помещение намирам наръфани от сивчоците вестници и само един здрав и пльоснат вестник:
Работническо дело от 6 ноември 1963 г.

Тази дата нищо не ми говори, а и няма как. Денят на рождението ми по това време все още е бил в далечното и неопределено бъдеще на играешите народна топка, в различни краища на София, мои родители.

Само дето тогава броят е бил отпечатан с голяма гордост и си личи по пламенно написаните думи:

Влезе в строя гигантът на нашата черна металургия

Тържествено откриване на кремиковския металургичен комбинат

Славна победа

Става ясно, че на светлата дата 5 ноември 1963 г. е бил открит Кремиковци, на което е посветен и целия „днешен“ шестоноемврийски брой. Какви дни на събития и ентусиазъм, дори не мога да си представя каква ли гордост е било тогава!

В карето, горе, дясно ще намерите и речта на другаря Тодор Живков по повода:

„Аз смятам, че ще изразя мението на всички, ако обобщя впечатленията си и определя значението на комбината с една дума:
Гигант!
Кремиковският металургичен комбинат е действително гигант на нашата черна металургия, на нашата социалистическа промишленост! Дори и песимистите стават оптимисти, след като го видят“.

Така е било преди 45 години на 6 ноември. Дали 45 години стигат на Кремиковци?

FF са тук, за да останат!

Откакто дойде „демокрацията“ и паднаха пречките пред пътуването (чието действие съм била малка, за да усетя по някакъв начин) почти всичко „чужбинско“ и „купешко“ е достъпно и при нас.
Вече не е нужно да ходиш в Кореком, за да купиш шоколадово яйце на детето или бабиерски сутиен триумф на любимата.
Дечковците пък умирахме да получим нещо купешко и да го показваме на приятелите, които да „заблазяват“. Имах една приятелка, която като дойдеше на гости в нас и с репликата „Дай нещо за блазкане“ ме подканваше да ѝ показвам моливчетата и гумичките, които имах от далечна Гърция.
Всичко това остана в миналото и младежта като Eneya и Humantorch сигурно никога и не са чували споменатите в кавички думи. Въпреки това, по хрумка на производители и вносители, някои неща така и не прескочиха вече уж невидимите европейски граници. За един артикул от този тип ми е мисълта.

Fisherman’s Friend

са и мой приятел от години, но и се срещахме доста рядко, поради простата причина, че трябваше да чакам я баща ми Стария чорап да се върне от командировка или да прати колет, или някой друг да изнудя.

Но стига вече!

Ураааааа!

Вчера стъпих в една аптека и там зъркелчетата ми се заковаха на бленуваното съкровище!
Приятелят на рибарите и всички като мен вече се внася официално и тук!
Засега пристигат в оригиналния им варант – „изключително силни“, а също и мента, ябълка и канела, лимон. Бегом към аптеките.

Дъвките FF остават за „блазкане“, няма идеален свят 🙂