Category Archives: Разкази с неочакван край

Неочаквано на плажа

Мислех си, че окончателно съм се отдалечила от бебешката и кърмаческа тематика, а тя сама ме споходи отново. Сънувах снощи сън, който очевидно беше някаква рекламна кампания, която гледах:

Почти така я сънувахЗалив, екзотичен плаж съв светложълт фин пясък и прозрачно море. В кадър влизат женски крака. Отдалечаваме се и краката се оказват не на кой да е, а на Жизел Бюндхен по бански и със слинг. Вади от него бебе. Лягат на пясъка и се закърмват. През цялото време тя, с широка усмивка, обяснява колко кърменето е най-естественото нещо (с което ние сме съгласни). Току минават звезди-приятели и приятелки и я поздравяват за избора. Тя раздава усмивки и ни дава да разберем, че това не е избор, а просто така трябва. Камерата я дава пак в близък план и за рамото я хваща ръка, която я стресва. Чува се мъжки глас: „Да, най-естественото нещо!“ Камерата се отдалечава – зад нея, приклекнал се хили доволно и мазно бившето ѝ гадже и току що взел Оскар – Леонардо ди Каприо 😀

Завършваме с пълен план, на който Жизел (все пак ни е станала близка) поглжеда сконфузено, без да знае това майтап ли е или да.

Хумор, сатира и яхта

Разхождаме се вчера в пролетния февруарски следобяд с Емил и дребосъчетата.Както обикновено зяпаме около нас, показваме, разказваме истории и снимаме това-онова.
Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян ГерджиковТака случайно попаднахме пред една гаражна порта, цялата изпъстрена с шарени цветове и елементи. Трябваше да се отдръпна, за да видя какво е изрисувано. А при отдалечаването видях и табелка, която не е характерна за улични графити, какъвто ми се стори и тази порта. Прилближих се и прочетох:
–       Иван Яхнаджиев. А, това е онзи Яхнаджиев, художникът!
Понечих да снимам, а при чуването на фамилията, Дребосъчето се настани в кадър и взе да говори нещо, което ми се стори безкрайно несвързано:
–       О, Яхнаджиев! Как е, как е морето, Яхнаджиев? Как е яхтата, Яхнаджиев? – всичко това оцветено с артистична интонация и искрен детски хилеж.
–       Какво, какво казваш?! – мигах без да разбирам, от къде се взеха тези думи и какво си разказва.
–       Оооо! Това е като онова! Дребосъчето прави връзка с разговора ни от онзи ден – каза през смях Емил, а аз пак недоумявах – нали онзи ден им разказвахме как като малки сме си играли да звъним на имена от телефонния указател?
–       Е, и?!
–       Еми, ти си звъняла да питаш Вампирски дали смуче кръв. Аз съм търсил Хвърчилков, за да го питам как му е хвърчилото. Дребосъчето пък се сети да пита Яхнаджиев за яхтата му.
И така открихме играта на смешните фамилии и какво ги питаме 🙂
След кратко търсене установих, че портата е на професор ви Огнян Герджиков, а на него и художникът лично кварталния инспектор им е обещал да пази, така че „да не мине някой младеж със спрей и да ги унищожи“. Ех, Яхнаджиев! Ех, яхта в бурното море на уличното изкуство! (цялото интрвю)Петел - автор Иван Яхнаджиев, поръчка Огнян Герджиков

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. ИДълбок тиган все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Кино за зомбирани родители

Вчера изгледах последната серия от есенния сезон на „Живите мъртви“.
Пророних сълза, две.
WalkingDeadBabyОтчетох, че от сериала, след като убиха майката на бебето с цезарово сечене вместо да видят какво ще стане при естествено раждане, даваха му адаптирано мляко и рискуваха живота си да търсят еднократни пелени, вместо да си спретнат многократни, най-накрая са се светнали за нещо естествено и го носят в ергономична раница 😀

Та покрай тези ми вълнения, Яна ме светна за един късометражен филм на постапоклаиптична зомби тематика + какво е да си родител:

„Cargo/Товар“

Споделям го с вас. Чудесен е!:

 

Използвам случая, за да ви напомня онзи готин филм „Паяк“ 🙂

Буква „уай“… другото!

Трябваше да внасям едни пари по банков път миналата седмица.

Отивам в банковия клон, а там едно девойче…абе не девойче, че имаше барем 25-30 години, не е като да не е учила до сега. Разговаряме се, дърата-бърата. Стигаме до основание за внасяне на сумата.

Why Y?– Пишете „My Toys“.
– На латиница или кирилица? – пита ме тя и аз се зачудвам има ли разлика, но решавам да го направя по-интересно и избирам:
– Нека да е на кирилица.
– Ама на кирилица как да го напиша? Някак си…

Е, да, мисля си, „my“ ще изглежда като месеца на кирилица. Смешно е. Великодушна съм:

– Добре де, хайде на латиница.
– Чудесно. – изчуруликва тя и тръгва да пише преди да спре след няма и 5 секунди.
– Ама как искате да ви го напиша „тойс“?
– А?! Как как?  С „уай“! – в този момент забелязвам раздирания й от нерешителност показалец, който се въртеше бясно във формата на V около u, j и i! Накрая реши да се спре на u и аз в последния миг я спирам с:
– Другото „уай“! – насреща ми се облещват две недоумяващи кафяви очи – Онова до „т“-то.
– Ааа, „игрек“! – Предавам се! Мале!
– Да, аз съм добре с английския. – викам – Забравих как е на френски или немски.
– Да, да. То е! – казва доволна тя, че явно „знае“ и двата споменати езика.

Майкоууу, whY, не учат хората?

Дядо Тричко знае всичко…

Така започваше една моя любима детска песничка, която всъщност е стихче на Асен Разцветников:

Дядо Тричко знае всичко:
шие капи от чорапи,
мели трици от мекици,
върже крава със кощрява,
спира влака със кривака,
хваща раци със мустаци,
сбира круши със ботуши,
брули дюли със цървули.

И си я припомних в понеделник, когато се наложи да си оправям клавиатурата, точно както един Тричко би го направил. Но, накратко, какво стана…

Преди около година си поръчах из Китай нова клавиатура за стария лаптоп, че оригиналната нещо сдаде багажа. Да, но точно по него време Тиквичка тамън започваше да проявява интерес към технологиите и не щеш ли почти веднага ми изтъргна няколко клавиша. Повечето успях да натисна и щракна обратно, защото само бяха откачени от едната страна. Но тази на j-я не – беше напълно изтръгнат с все двете пластмасовки, неща прикрепващи го към основата. Голяма мъка ми беше, най-вече защото като пишеща по десетопръстната j-я ми е „домашния“ клавиш и неговтото мърдане е… ми беше като трескá в окото, която не можеш да махнеш. Не можеш, но след сума изгледани филмчета за закачване на бутона, не успях да го върна в оригиналното му състояние и трябваше да свикна с тая работа.

Карах си така до понеделника, когато, не щеш ли, тръгвайки да мъкна лаптопа, без да искам му закачих и изтъргнах едно копче. Помислих, че съм видяла сметката на j-я, но за голяма моя жалост, в ръката ми падна i. Ай, ами сега?! Завайках се, затюхках се, пък си рекох – е, поне колкото j ще го докарам. Как да я оправя тая проклетия сега? Ами как – ще гледам как съм оправила братчето му.

Понадигам j-я и си мърморя: „Това, значи е тук. Тези двете значи трябва да направят везна на двете чсти…“ Направих везна между двете дръжки на бутона и тръгнах да слагам, но в този момент разбрах, че съм обърнала единия елемент. Разкачвай отново, закачвай правилно. Цък, цък и взе че щракна идеално на мястото си. И за моя почуда от двете страни.

klaviatura

A! Това не трябваше да става така! Нали го направих както j-я?! Не би трябвало да щракне и от двете страни, защото примера ми не може, и е свободен от едната страна! И в този момент стоплих! Ами че аз съм оправила правилно новосчупения клавиш, гледайки грешно сглобен, който цяла година мисля, че е счупен и просто си е така! Ха честито! Сега само да успея да изтръгна грешносложения j, без да счупя тия тънки пластмаски  i да го оправя…

П.П.  Успях! Ура! 😀